Решение по дело №659/2024 на Административен съд - Велико Търново

 

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

 

Образувано е по касационна жалба, подадена от Главния директор на Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерство на културата, чрез пълномощника г.. А., против Решение №306/22.07.2024г., постановено по АНД №1191/2023г. по описа на Великотърновския районен съд, с което е отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление №08-00-766 от 12.07.2023 г. на главен директор на ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерство на културата, с което на И. Б. М. от гр. Велико Търново на основание чл. 200, ал. 1, пр. 2 от Закона за културното наследство /ЗКН/ е наложено административно наказание глоба в размер на 6 000,00 лева за нарушение на чл. 83, ал. 1, т. 2, б. „г“ от ЗКН и е осъдено Министерство на културата да заплати на И. М. сумата от 650 лева разноски в производството.

В жалбата се прави оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради постановяване му при неправилно приложение на закона, в нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изрично е заявено касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, пр. първо от НПК, вр. чл. 63в от ЗАНН. По същество касаторът излага доводи, че не са обосновани от доказателствата по делото и от закона посочените от въззивния съд нарушения на чл. 42, ал. 1, т. 3 и на чл. 57, ал. 1, т. 5, пр. второ от ЗАНН, доколкото в АУАН и в НП се съдържат както дата и място на нарушението, така и подробно описание на обстоятелствата, при които същото е извършено. Оспорва възприетото от районния съд относно момента, в който нарушителят е станал известен, както и относно самото авторство на нарушението. Счита, че нарушението е безспорно доказано. По тези съображения от съда се иска да отмени решението на Районен съд – Велико Търново и да постанови друго по съществото на спора, с което да потвърди НП. Претендира за присъждане на разноски за ...ско възнаграждение, като при условие на евентуалност на съдебното решение прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. В открито съдебно заседание, касаторът се представлява от ... Ш., който поддържа оспорването.

 

Ответникът по жалбата – И. Б. М., чрез адв. К. Г. от ВТАК, представя отговор на касационната жалба с бланкетни твърдения за нейната нередовност и недопустимост, като алтернативно поддържа подробни съображения за нейната неоснователност. Намира за необосновани посочените касационни основания за отмяна на решението и моли същото да бъде оставено в сила. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника подчертава, че в хода на административнонаказателното производство остават недоказани основни елементи от състава на нарушението – извършител, дата. Претендира за присъждане на разноски.

 

Представителят на Окръжна прокуратура - В. Търново заема становище за неоснователност на жалбата. Споделя доводите на ВТРС относно неяснотата в НП, касаеща датата на извършване на деянието. Счита, че същото е процесуално нарушение от кръга на съществените, което води до отмяна на НП. Предлага решението на ВТРС да бъде оставено в сила.

 

Административният съд - В. Търново, като взе предвид събраните по делото доказателства от ВТРС и наведените от касатора възражения намира за установено от правна страна следното:

 

Не се потвърждават твърденията на ответника за нередовност и просрочие на касационната жалба. Проверка по 213а, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН е направена от районния съд, за което е постановено разпореждане [номер]/09.08.2024 г. Контрол по чл. 213а, ал. 6 от АПК върху извършената от въззивния съд проверка е извършен с разпореждане [номер]/16.09.2024 г. от съдията докладчик по КАНД. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 от същия кодекс, приложими по силата на чл. 63в от ЗАНН. Като такава същата е процесуално допустима за разглеждане в настоящото производство.

 

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Предмет на настоящото производство е Решение №306/22.07.2024г., постановено по АНД №1191/2023г. по описа на Великотърновския районен съд, с което е отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление №08-00-766 от 12.07.2023 г. на главен директор на ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерство на културата, с което на И. Б. М. от гр. Велико Търново на основание чл. 200, ал. 1, пр. 2 от Закона за културното наследство /ЗКН/ е наложено административно наказание глоба в размер на 6 000,00 лева за нарушение на чл. 83, ал. 1, т. 2, б. „г“ от ЗКН и е осъдено Министерство на културата да заплати на И. М. сумата от 650 лева разноски в производството.

За да постанови този правен резултат, ВТРС е приел за установено от фактическа страна следното: На 18.01.2023 г. на И. Б. М. е съставен АУАН №1 за това, че при направена проверка на място на „Жилищна сграда с [идентификатор] по КККР на гр. Велико Търново, с административен адрес: гр. Велико Търново, [улица]“ от контролни органи на Министерство на културата – Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ /ГДИОКН/ на 25.11.2022 г. и при проверка, извършена от служители на Дирекция „Строителство и устройство на територията“ при Община Велико Търново на 17.06.2022 г. са установени извършени строително-монтажни работи – премахване на два прозореца, запълване чрез иззиждане на отворите с газобетонни блокове и намаляване на отвора на трети прозорец, като е положена мазилка и е направена промяна на външния вид на фасадата откъм [улица]в обхвата на територия с културно-историческо наследство със статут на групова и археологическа недвижима културна ценност с категория „национално значение“ без съгласуване и одобряване по реда на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН на искане и документация за извършване на текущ ремонт с промяна на външния вид на строежа съгласно чл. 83, ал. 1, т. 2, б. „г“ от ЗКН. В АУАН е посочено, че нарушението е осъществено от С. Г., И. М., Б. Г. и Г. Б., които са били собственици на самостоятелен обект в сграда №10447.518.31.1.1 към 17.06.2022 г. АУАН е съставен по реда на чл. 40, ал. 2 от ЗАНН, в отсъствие на нарушителя, като е предявен и подписан от И. М. на 16.02.2023 г., като в графа „възражения“ същата е вписала, че ще депозира такива в определения срок. Такива обаче не са постъпили в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Въз основа на посочения АУАН, от главния директор на ГД „Инспекторат за опазване на културното наследство“ при Министерство на културата е издадено НП №08-00-766/12.07.2023 г., с което на „извършителя на административното нарушение И. Б. М., в качеството й на един от четиримата съсобственици на имота, обект на нарушението по чл. 83, ал. 1, т. 2, б. „г“ от ЗКН“, на основание чл. 200, ал. 1, пр. 2 от ЗКН е наложено административно наказание глоба в размер на 6 000,00 лева. НП е връчено на 31.07.2023 г. и е обжалвано в срок. Тази фактическа обстановка съдът е установил въз основа на приложената по делото административна преписка /в оригинал/, разпитаните свидетели – актосъставител М., свидетелите по АУАН Г. Л. – Х. и Г. Р., служителите на Община Велико Търново – М. П. и С. П., извършвали проверка на имота в гр. Велико Търново, [улица]през месец юни 2022г. и приложения Предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот от 05.02.2022г.

При така установените факти, РС е приел, че АУАН и издаденото въз основа на него НП са съставени от длъжностни лица в пределите на тяхната компетентност. Намерил е обаче, че от АУАН и НП не става ясно коя е датата на извършване на нарушението – дали 17.06.2022 г., както е написано в АУАН и НП, и когато е извършена тематична проверка от служители на Община Велико Търново, или 25.11.2022 г. – датата, на която „нарушението е установено при извършена проверка от представителите на ГДИОКН“, или някоя друга дата, непосочена в АУАН и НП. Изложени са мотиви, че посочването на точната дата на нарушението е задължителен реквизит на НП по смисъла на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН и има съществено значение при индивидуализация на нарушението, в същото време е и предмет на доказване, поради което такъв пропуск не може да бъде отстранен в процеса на обжалването на НП. Изтъкнато е, че датата е от значение за определяне на началния момент на давностните срокове по чл. 34 от ЗАНН, а нейното отсъствие или неяснота води до ограничаване на правото на защита на санкционираното лице. Предвид неясната или липсваща дата на нарушението и на неговото установяване, въззивният съд е извършил преценка относно законосъобразността на НП съобразно всички цитирани в АУАН и НП дати. В тази връзка са изложени мотиви, че ако се приеме, че административното нарушение е извършено на 17.06.2022 г., НП е издадено след изтичане на предвидените в чл. 34, ал. 1 от ЗАНН давностни срокове и подлежи на отмяна на това основание. Отделно е разгледана хипотезата, при която, ако се приеме, че нарушението е установено на 25.11.2022 г., към която дата е посочено, че собственик на процесния имот е Я. П. Д., то обективно невъзможно е автор на твърдяното нарушение да е И. М., за която принципно не е и доказано, че е реализирала инвестиционен проект или е извършила намеса в защитени територии за опазване на културното наследства без съгласуване в нарушение на чл. 83 от ЗКН, за да бъде ангажирана административнонаказателната й отговорност.

 

Постановеното от Районен съд – Велико Търново решение е правилно, а така подадената касационна жалба – неоснователна.

 

Решаващият състав на РС е формирал изводите си въз основа на изцяло изяснената от него фактическа обстановка, след като е обсъдил всички обстоятелства по делото, установяващи се от събраните писмени и гласни доказателства, както и наведените от страните доводи и възражения. Районният съд не е нарушил процесуалните правила относно събирането на допустимите и относими към спора доказателства и е попълнил делото с такива, установяващи наведените като спорни в производството пред него факти. Фактическите констатации са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви. Несъгласието на касатора с възприетите от съда факти и формираните въз основа на тях изводи не е белег за необоснованост на решението, въпреки че чл. 63в от ЗАНН, вр. чл. 348 от НПК не предвижда подобен порок.

Настоящата инстанция намира правните изводи на районния съд за съответстващи на доказателствата по делото и на приложимото право. При постановяване на обжалваното решение правилно е приложен закона. Районният съд е изложил обосновани мотиви и е достигал до правилен краен резултат, като касационният състав споделя изложените мотиви, които не следва да се повтарят, а на основание чл. 221, ал. 1 от АПК да се препрати към тях.

По силата на чл. 84 от ЗАНН, вр. чл. 103, ал. 1 от НПК тежестта да се докаже обвинението лежи върху субектите, осъществяващи обвинителна функция в процеса. Тоест, в тежест на административнонаказващия орган е да докаже по безспорен начин, с всички допустими доказателства, че има административно нарушение, вкл. всички елементи от фактическия му състав, и че то е извършено от лицето, посочено като нарушител. Ако това не бъде доказано, то НП следва да бъде отменено, тъй като не е доказано извършването на нарушението. Правилно в мотивите на въззивното решение е посочено, че при съставяне на АУАН и НП са нарушени чл. 42, ал. 1, т. 3 от ЗАНН и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, което води до неяснота, а оттам предполага и неспазване на сроковете по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, както и недоказано авторството на нарушението. В АУАН и НП не само не са разграничени конкретната дата на установяване на нарушението и тази, на която същото е извършено, но въобще не става ясно кога във времето са се състояли тези факти. Недопустимо е съществени обстоятелства като тези, съставляващи освен това задължителни реквизити, които са елементи от обективната и субективната страна на нарушението, да се извличат по аналогия, чрез тълкуване, по подразбиране или с предположения.

Правилни са мотивите в оспореното решение относно авторството на нарушението. Законовият състав на чл. 200, ал. 1, пр. 2 от ЗКН предполага от една страна действие – извършва намеса в защитени територии за опазване на културното наследство, и от друга бездействие – без съгласуване с Министерство на културата. Задължение на собственика е да съгласува искания и документация за извършване на външни текущи и аварийни ремонти, при които се променят архитектурните и/или художествените характеристики на строежите по реда на чл. 83 от ЗКН. Съставът на чл. 200, ал. 1, предл. второ от ЗКН визира този, който извършва намеса в защитени територии за опазване на културното наследство без съгласуване, като по делото не са събрани доказателства, че това е била И. М. предвид наличието на предварителен договор за продажба на имота от 05.02.2022г. (л. 52 от делото на ВТРС), в чл. 3 от който е уговорено, че продавачите предават владението на купувача с подписването на предварителния договор. Пороците, допуснати по отношение на коментираните дати, в случая поставят под съществено съмнение въпроса за субекта, извършил съставомерното деяние /изпълнението на което не е спорно/. Това е така, доколкото е установено, че към дата 17.06.2022 г. собственици на самостоятелен обект в сграда №10447.518.31.1.1 са били С. Г., И. М., Г. Б. и Б. Г., а към 21.10.2022 г. – Я. П. Д.. Според чл. 53, ал. 2 от ЗАНН НП се издава и когато е допусната нередовност в акта, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. Предвид неясната дата на нарушението, не са налице убедителни доказателства относно самоличността на извършителя.

При така изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. Същото е правилно и законосъобразно постановено, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото на основание чл. 63д от ЗАНН в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 650 лева. Сумата на адвокатското възнаграждение е под предвидения минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид това възражението за прекомерност е неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 63в от ЗАНН, Административния съд - В. Търново

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №306/22.07.2024г., постановено по АНД №1191/2023г. по описа на Великотърновския районен съд.

 

ОСЪЖДА Министерство на културата да заплати на И. Б. М., [ЕГН], с адрес гр. Велико Търново, [улица], разноски по делото в размер на 650 /шестстотин и петдесет/ лева.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.