Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 209 30.07.2020
гоД. Град ***
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На ….. на 14 юли…………..…………………………….…2020 гоД.,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА ЧЛЕНОВЕ:
БОРЯНА
ХРИСТОВА
Секретар ………Катерина Маджова ……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1306….по описа за
2020……...……...гоД., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от М.Д.Д., чрез процесуалния й
представител адв. В.З., против решение № 287/27.02.2020 г., постановено по
гр.д. № 2855/2019 г. на Старозагорския районен съд.
Въззивницата счита, че
изводът на първоинстанционния съд, че не е придобила процесния имот на
основание давностно владение в продължение на 10 години, е необоснован. Твърди,
че решението е постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства. Първоинстанционният съд не бил изпълнил задължението си да
обсъди всички доказателства, относими към спора, доводи и възражения на
страните съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, поради което съдебният акт
не е мотивиран и обоснован. Решението било основано единствено на свидетелските
показания на майката на ответника и на нейния съпруг, без да съобрази
евентуалната тяхна заинтересованост. Счита, че договорът за наем от 28.03.2014
г. е нищожен, тъй като е подписан от лице, което няма представителна власт.
Твърди, че никъде в свидетелските показания не е заявено, че ищцата е плащала
наем, точно колко и на кого.
Въззивникът счита, че
изводите на районния съд, че не е доказала категорично, че е владяла имота за
себе си, като е отблъсквала владението на ответника, са необосновани и
недоказани. Те били направени изцяло само въз основа на показанията на
свидетелите на ответника и на съмнителната достоверност на представения от
ответника и съставен от майка му договор за наем и твърденията, че е плащала
наем. Счита, че основанията на чл.79 ЗС са налице. Ответникът не е живял в
процесния имот, нито го е посещавал през последните десет години. Той няма
постоянен адрес ***, а има такъв в София. Той не е живял в имота, не се е
противопоставял по никакъв начин на ищцата да го владее постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Моли, съдът да постанови решение, с
което да отмени изцяло обжалваното, а вместо него да постанови друго, с което
да уважи предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество е неоснователна.
Пред
районния съд е бил предявен установителен иск за собственост. Ищцата е твърдяла
в исковата си молба, че се
развела през 1990 г. и поради липса на възможности през 2008 г. се нанесла в
изоставен двор с малка къща в ***– собственост на В.И.Б.- баща на ответника,
починал през 2001 г. Твърдяла е, че той е бил разведен и е живял със сина си в
този имот. След настаняването с нея се свързала бившата му съпруга, Д.П.П.,
която й казала, че може да остане в имота, но под наем за 100 лв. месечно.
Ищцата твърди, че се е съгласила и всеки месец плащала на Д. по 100 лв. Твърди,
че я помолила за копие от нотариалния акт за адресна регистрация, но такъв не
получила. Тогава разбрала, че ответникът живее в София. Ищцата твърди, че не
познава и не е виждала ответника, защото той не бил идвал, не е посещавал имота
и не я е търсил по някакъв повод. Твърдяла е, че стопанисва и ползва
необезпокоявано имота от лятото на 2008 г. Плаща всички разходи като ток и
вода. Правила ремонт на банята и тоалетната, впоследствие на покрива на къщата.
Изградила навес пред входната врата, както и помийна яма и кладенец. Сложила
фаянс и теракот в кухнята и ламинат в стаите. Допълнително изградила и малка
кухна с необходимите уреди. Оградила двора с циментови колове и мрежа с входна
врата. Засадила овощни дръвчета и лози. Отглеждала зеленчуци. Твърди, че явно, трайно и необезпокоявано от
никого владее процесния имот, без прекъсване. Ответникът не бил предявявал
претенции към имота, не бил прекъсвал владението й и не оспорвал правата й
върху него. Затова счита, че е собственик и е искала от съда да постанови решение,
с което да признае, че е собственик на процесния имот по силата на недобросъвестно давностно владение в
продължение на повече от десет години.
С молба за уточнение на
исковата молба от 10.06.2019 г. ищцата е посочила, че с бившата съпруга на В.И.Б.няма
сключен договор за наем. След като се настанила в имота през 2008 г., се
наложило да регистрира постоянен адрес и затова потърсила някой от роднините на
В.Б., за да й даде документ за собственост. Така попаднала на бившата му съпруга
Д.П., която не живеела в ***. Тя се възползвала от ситуацията, в която била, и
започнала да й иска наем, който в първите три месеца на 2008 г. плащала в брой.
След като П. не й предоставила такъв документ, преустановила контактите си с
нея и спряла да плаща искания наем.
Ответникът е оспорил
исковата молба. Признава, че имотът бил
собственост на баща му – В.И.Б., който починал през 2001 г. Твърдял е, че е
собственик на процесния имот по силата на наследственото правоприемство, като
през 2001 г. го отдал под наем на трети лица, а впоследствие живял в него с
наемателите до 2004 г., когато се преместил в София. През 2008 г. наемателите
се изнесли, а И. възложил грижите за него на майка си Д. П., която от 2008 г.
до 2012 г. живяла в него със съпруга си. През 2014 г. съседи се свързали с
майка му, като казали, че жена с болно дете търси квартира. На 28.03.2014 г.
между ищцата и майка му като негов пълномощник бил сключен договор, по силата
на който дворното място и процесната сграда, заедно с находящите се в нея
движими вещи били предоставени на ищцата за ползване. В периода от 2014 г.
майка му многократно посещавала имота, като предупреждавала ищцата да не
извършва каквито и да е подобрения, тъй като той не бил съгласен с това.
Твърдял е, че не е губил владението, не се е дезинтересирал от имота и се е
противопоставял на извършваните в имота подобрения и ремонтни работи.
Първоинстанционният
съд е приел от фактическа страна, че правото на
собственост върху процесния имот било възстановено по реда на ЗСПЗЗ на
наследниците на В.И.Б.. Ответникът И.В.И. бил негов единствен наследник. Към
настоящия момент процесният имот е с идентификатор 68850.315.912. От събраните гласни доказателства съдът е приел, че
свидетелката С.Р.С.познавала ищцата от много години, тъй като били
съседи. Когато ищцата се развела, нямала къде да живее с децата си. Намерила
процесния имот, който бил изоставен и в лошо състояние, и не нанесла в него. Направила
много ремонти и подобрения, за да стане имотът годен за обитаване. Ремонтирала
и оградата, като поставила допълнително мрежа. Освен това засадила в двора
овощни дървета и лози, отглеждала зеленчуци.
Свидетелката често посещавала ищцата. Не познавала нито ответника, нито баща му
и не знаела други хора да са живели в къщата преди. Отначало въззивницата й
казвала, че не й искат наем за имота, но след това Д. и синът й започнали да й
искат наем, но свидетелката не знаела дали ищцата е плащала. Твърдяла е, че тя
се нанесла в къщата преди около 9-10 години, а наем й искали преди около 7-8
години.
От показанията на
свидетелката М.К.С.първоинстанционният съд приел за установено, че през 2008 г.
ищцата се нанесла в имота. Къщата била запустяла, никой не живеел в нея. Ищцата
направила ремонти и подобрения, обзавела къщата със свои мебели. Засадила в
двора овощни дървета и отглеждала зеленчуци. Свидетелката не познавала
собствениците на къщата. Ищцата знаела, че имотът има собственик, който й искал
пари за наем. Тя е плащала някакви пари.
От показанията на
свидетелката Д.П.П.било установено, че след като се е развела, тя е напуснала
имота, а ответникът и баща му са останали да живеят там. След смъртта на баща
си ответникът продължил да ползва имота. Имало и квартиранти, като ответникът е
живеел заедно с тях. През 2007-2008 г. ответникът отишъл да живее в гр. София и
е оставил имота на нея да го ползва. Свидетелката и съпругът ѝ са
ползвали имота като вила до 2014 г. Правили ремонти на сградата, на оградата,
отглеждали зеленчуци. През 2014 г. свидетелката престанала да ходи в имота и да
го поддържа. Скоро след това една съседка ѝ казала, че имало жена, която
няма къде да живее и моли да се нанесе в имота. Свидетелката се съгласила и
двете с ищцата подписали договор, с който уговорили ползването на имота.
Разбрали се ищцата да й плаща лично на нея или на съпруга й сумата от 100 лв.
месечно, която сума ищцата не плащала редовно, но свидетелката правила
компромиси. При подписването на договора свидетелката дала на ищцата ключ за
имота. Ищцата правила някакви ремонти по имота, с цел да го направи по-удобен
за обитаване от сина си, който бил със специални потребности, но свидетелката
няколко пъти предупреждавала ищцата да не прави подобрения.
От показанията на свидетеля П.Д.П.било
установено, че за първи път той посетил процесния имот през 2008 г., когато
синът на съпругата му – ответникът, отишъл да живее в гр. София. Тогава в имота
е имало наематели – майка и син, и след като те са го напуснали, свидетелят и
съпругата му са започнали да посещават имота и да го поддържат. В двора имало
овощни дръвчета и лози. Направили ремонт на къщата и на оградата. Това
продължило до около 2010 г. Тогава ищцата ги потърсила и се оплакала, че няма
къде да живее. Свидетелят и съпругата му предоставили имота на ищцата, като
ѝ дали ключове. Имали подписан някакъв документ за ползването на имота.
Ищцата казала, че ще прави ремонти, като свидетелят се противопоставил, но все
пак оставили ищцата да пригоди къщата за нуждите на сина си. Уговорката била
ищцата да дава по 100 лв. на месец, но тя не ги давала редовно. През 2019г.
само за два месеца е давала пари, а за 2018г. – за осем месеца.
Първоинстанционният съд е
приел, че между показания на свидетелите съществуват противоречия относно това
кой е ползвал имота преди ищцата, дали някой е живял в него и в какво състояние
е бил имотът – ремонтиран или негоден за живеене при нанасянето на ищцата в
него. Приел е, че има противоречия и по отношение на факта от кога ищцата живее
в имота – отпреди 10 години или от 2014 г. Приел е че свидетелките С. и С. не
били посещавали имота преди там да заживее ищцата и нямат непосредствени
впечатления дали преди нея друг е живял или поддържал имота. Тъй като
свидетелката С., макар да е посещавала района във връзка с работата си, не е
имала за цел да наблюдава имота и при положение, че не е имала пощенски пратки
за този адрес, няма и впечатления за живущи там хора. Затова
първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетелите Д. П. и П.П.по
отношение на факта, че и преди ищцата имотът е бил поддържан. Самите свидетели
ползвали имота, но не са живели там постоянно. Затова е счел, че околните не са
ги възприемали като живущи на адреса. По отношение на факта, откога живее
ищцата в имота, съдът е кредитирал показанията отново на същите
свидетелите след преценка по реда на
чл.172 ГПК, тъй като те кореспондирали с представеното по делото копие на
договор за отдаване под наем от 28.03.2014 г.
Първоинстанционният съд е
приел, че фактът дали свидетелката П. е била упълномощена от ответника да
сключи договора и да получава наема, е несъществен. Приел е също така, че макар
договорът да не съдържа всички реквизити на договор за наем, от съдържанието му
става ясно, че ищцата е допусната да ползва процесния имот от свидетелката,
както и че това се е случило през 2014 г. Фактът, че ищцата е заплащала някакви
суми за наем на имота е намерен за
безспорно установен.
От правна страна районният съд е приел, че от събраните доказателства не
се установява по категоричен начин, че ищцата е владяла процесния имот за себе
си, като е отблъсквала владението на собственика. Фактът, че е плащала наем за
имота водел до извода, че ищцата е само държател на имота, а не и владелец.
Действително тя е направила ремонти и подобрения в имота, но това е станало, за
да направи имота обитаем и пригоден за живеене и нуждите на сина ѝ. Приел
е, че свидетелите П., като представители на собственика, категорично се
противопоставяли на подобренията, които ищцата е правила. Т.е. извършените от
ищцата ремонти не могат да удостоверят нейното намерение да свои процесния
имот. Приел е, че по делото не е установено ищцата да е владяла имота повече от
10 години.
Обжалваното решение е правилно.
Предявен е установителен иск за собственост, който съдържа искане за
съдебно-потвърдително установяване срещу ответника, че ищцата действително
притежава вещното право върху имота, предмет на спора. С оглед на това тя
(ищцата) трябва да докаже по положителен начин, че е придобила твърдяното право
на посоченото от нея основание – в случая придобивна давност при условията на
чл.79, ал.1 ЗС.
По делото не е било спорно, че
ответникът е единствен наследник на В.И.Б., починал на 24.07.2001 г. С решение
№ 53062 от 01.09.2009 г. на ПК *** на наследниците му (т.е. на ответника И.В.И.)
е възстановен имот, от 0,423 дка, ІІІ категория, м. Каймака. Този имот е с
идентификатор 68850.315.912 по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със заповед № РД-18-43 от 25.05.2009 г. на изпълнителния директор на
АГКК.
По делото не е спорно, че ответникът
не живее в този имот. Ищцата М.Д.Д. се е нанесла в него. Извършила е множество
ремонти и подобрения както в къщата, така и по двора. Това обстоятелство е
установено безпротиворечиво от показанията на всички свидетели. Не е било
спорно и това, че ищцата и ответникът не се познават и не са се срещали. Спорни
са два момента: първо, налице ли е наемно правоотношение, по силата на което
ищцата е наемателка на процесния имот, и второ, от кога тя държи и ползва
имота.
По делото е представен частен
документ, съставен от ищцата и от свидетелката Д. П., именуван договор за наем,
от който се установява, че Д. П. (посочена като упълномощена от сина си да
ползва и да се грижи за жилището му) предоставя на М.Д. и на сина й ползването
на цялата сграда и двора при условия да освободят едната стая (определена като
стаята с леглото и скрина), ако ответникът се върне. Уговорено е предизвестие,
ако ищцата се откаже да ползва имота и ако наемодателката се откаже от
договора. Съставен е и опис на вещите, които са в имота. Посочено е, че
ключовете са предадени на 28.03.2014 г.
По правната си същност този договор
съставлява такъв за наем. Съгласно чл.228 ЗЗД с договора за наем наемодателят
се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а
наемателят – да му плати определена цена. В правната доктрина и в съдебната
практика няма спор, че договорът за наем е неформален и че за валидното възникване на наемно правоотношение
следва да е налице съгласие на страните относно вещта, която се предоставя във
временно ползване, и относно възнаграждението (наемната цена), която наемателят
дължи за предоставеното му ползване. Действително, в случая договорът не
съдържа подробно описание на отдавания под наем имот, но не може да има
съмнение, че негов предмет е именно процесният. Не е посочена и наемната цена,
но какъв е нейният размер и че тя е плащана, е категорично установено по
делото. Свидетелските показания в това отношение са безпротиворечиви: и
свидетелките на ищцата, и свидетелите на ответника твърдят, че наем е плащан.
Свидетелките С. и С. са узнали това от самата ищца, а свидетелите П. са
получавали сумите. В тази връзка следва да се има предвид и признанието на ищцата
в исковата й молба, че се е съгласила да плаща 100 лева месечно за наем, който
плащала всеки месец и до настоящия момент. Изявлението на страна или на неин
представител по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за
спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено
средство. Когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на
двете насрещни страни, това е указание за тяхната истинност, като съдът
преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото – чл.175 ГПК
(така О-239-2020, ІІІ г.о.). В случая е налице изявление на процесуалния
представител на ищцата, изложено в исковата молба, относно плащането на наем и
неговия размер. Това изявление, тъй като не противоречи на твърдението на ответника
в отговора му, съставлява признание, което преценено съобразно правилото на
чл.175 ГПК с обстоятелствата, установени от договора за наем и свидетелските
показания, дава основание на съда да приеме, че ищцата е била наемателка на
процесния имот. Без значение е, че впоследствие с молбата от 10.06.2019 г.
ищцата е посочила, че няма сключен договор за наем, защото е посочила в същата
тази молба и това, че е била принудена от обстоятелствата за плаща в първите
три месеца на 2008 г. Веднъж направено, признанието не може да бъде оттеглено.
Освен това второто й твърдение е вътрешно противоречиво – няма как да няма
договор за наем, след като ползва чужд имот, за което се е съгласила да плаща
определена сума пари. Договорът за наем не е формален и писмената форма не е
задължителна за неговата валидност. За неговата действителност е без значение и
това дали наемодателят е собственикът или не. Законът не поставя изискване
наемодателят да бъде непременно собственикът. Договорът за наем обвързва валидно сключилите го страни, дори когато
наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ (наем на чужда вещ). Такъв договор не поражда действие за
действителния собственик, също както договорът за продажба на чужда вещ, но това не ползва ищцата и нейното качество на наемател
няма да се промени, тъй като вътрешните отношения между това лице и
собственикът в случаите, когато той не е наемодателят, са без значение за
валидността на наемното правоотношение.
Лицето,
което е било допуснато в имота с уговорка да го ползва има качеството
„държател”. Основният белег, който отличава държането от владението, е
субективното отношение на ползващото вещта лице към самата вещ. Държателят
упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя,
докато владелецът я държи като своя, за себе си, лично или чрез другиго.
Възможно е държателят да промени това свое субективно отношение към вещта и да
започне да я счита за своя, т.е. да настъпи последваща промяна в намерението, с
което упражнявал фактическата власт. В този случай промяната в намерението за
своене на имота следва да бъде заявено, демонстрирано пред собственика, а
презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, след като фактическата власт е
била установена първоначално като държане.
В случая не би могло да се
приеме, че е налице подобна промяна в намерението на ищцата, след като сама
твърди, че заплаща наем всеки месец и до настоящия момент. Свидетелите С. и С.
са категорични в твърденията си, че ищцата им е споделяла, че са й искали пари
за наем и тя е била принудена да ги дава. Не са доказателство за промяна в
намерението имотът да се свои и установените по безспорен начин факти относно
извършените от ищцата ремонти и подобрения в къщата и двора, защото тези
действията са били извършени от нея, за да приведе къщата в годно състояние за
живеене, а не със съзнанието, че упражнява фактическата власт за себе си, което
да е било противопоставено на ответника, за когото тя е знаела, въпреки че не
го е познавала. След като по делото не е установено, че в периода на извършване
на подобренията Д. да е демонстрирала спрямо ответника И. промяна в
намерението, с което е упражнявала фактическата власт върху имота, не може да
се приеме, че е имала качеството
„владелец”. Други доказателства за демонстрирано от ищцата намерение за
своене на имота няма. Не е доказателство и обстоятелството, че наемът не е бил
плащан редовно, тъй като ищцата не е заявила на собственика, че отказва да
заплаща наем поради това, че счита себе
си за собственик – това нито се твърди, нито се доказва. При промяна на
намерението на субекта, упражняващ фактическата власт, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или
като обща трябва да бъде изразено по ясен, несъмнен начин, т. е. чрез действия
който не будят съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не
допускат чужди действия. В тази хипотеза (при превръщане на държането във владение) в тежест на
претендиращия владение, годно да породи правни последици, е да докаже
извършването на такива действия след придобиване на фактическата власт.
Собствеността не се придобива, защото имотът е бил изоставен и необитаем,
защото не се губи, ако собственикът не ползва собствената си вещ.
Изложеното по-горе е различно от положението, когато фактическата
власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание - т.нар.
завладяване. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се
предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има
качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е
необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо
собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има
характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в
предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато,
продължило повече от 10 години и без противопоставянето на носителя на правото
на собственост.
Разглеждането на тази хипотеза се налага
поради твърденията и във въззивната жалба, че ищцата се е нанесла в имота и го
е завладяла още през 2008 г., считайки, че това обстоятелство се доказва от
показанията на свидетелките С. и С.. Неоснователно в тази връзка е оплакването,
че първоинстанционният съд не е дал вяра на тези свидетелки, а е основал
решението си единствено на показанията на свидетелите П., които са
заинтересовани. Когато основава решението си на свидетелски показания, дадени
от заинтересовано лице, съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не
съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за
установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката следва
да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да
стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността
на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му (така
О-172-2020, ІV г.о.; Р-131-2013, ІV г.о.). В случая, преценявайки показанията
на свидетелите П. заедно с представения по делото договор за наем, в който е
посочено изрично, че ключовете от процесния имот са предадени на 28.03.2014 г.,
следва да се приеме, че ищцата е започнала да ползва имота именно от тази дата,
а не по-рано. Ако имотът се ползваше отпреди, значи ищцата е имала ключове за
него и тогава не е било необходимо да й се предават. Имотът няма как да се
ползва, ако не е бил отключван. В тази връзка следва да се има предвид, че в
показанията си свид. С. не е категорична относно гоД.та, през която ищцата се е
нанесла в имота. Твърди, че това е станало преди 9-10 години, без да уточнява
кога точно е станало това. Свидетелката С. пък въобще не сочи гоД.та, през която
ищцата се е нанесла. Затова техните показания не могат да бъдат доказателство
за твърдението й в исковата молба, че се е нанесла в имота през 2008 г. Но дори
и да се приеме, че нанасянето на ищцата в имота е станало преди да бъде сключен
договора за наем през 2014 г., изминалото време не е достатъчно, тъй като
установеното владение е било прекъснато със сключването на договора за наем. Ищцата
не е осъществявала владение върху спорния имот през периода 2014 - 14.05.2019
г. (датата на исковата молба), затова не би могла да го придобие по давност на
основание чл. 79, ал. 1 ЗС. През този период жалбоподателката се е намирала в имота на договорно
основание, т. е. тя е имала качеството на държател,
а не на владелец, и е продължила да упражнява фактическата власт, но не за себе
си. След като е държател, а не владелец на
имота след 2014 г., упражняваната фактическа власт,
без оглед продължителността на периода, не може да има за правна последица
придобиването на имота по давност.
С оглед на тези съображения съдът
намира, че в случая по делото не е установено, че ищцата е собственик на
процесния имот, поради което предявеният от него установителен иск за
собственост правилно е бил отхвърлен от районния съд. На основание чл.38, ал.2
ЗАдв въззивницата следва да заплати на адв. В.Ц. възнаграждение в размер на 880
лв.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 287 от 27.02.2020 г., постановено по гр. д. № 2555/2019 г. на Старозагорския
районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв М.Д.Д. ***,
ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на адв. В.Ц. сумата от 880 лв. за адвокатско
възнаграждение пред втората инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с
касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: