Решение по дело №10458/2019 на Софийски градски съд

 

                Р Е Ш Е Н И Е

                                

                                 Гр. София, …….2021 год.

 

                             В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                                     МЛ. СЪДИЯ МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретар Вяра Баева, като разгледа докладвано от съдия Димитрова в. гр. д. № 10458/2019 год. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Със съдебно решение от 19.11.2018 г., постановено по гр.д. № 10660 /2018 г. Софийски районен съд е осъдил М.Т.П., ЕГН ********** да заплати на И.П.С., ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 9900 лв., представляваща платена от ищеца в полза на ответника сума при начална липса на основание с платежно нареждане за кредитен превод от 07.01.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 15.02.2018 г. до окончателното изплащане. С оглед изхода на правния спор съдът е осъдил М.Т.П., ЕГН ********** да заплати на И.П.С., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1221 лв., представляваща разноските по производството съобразно уважената част от иска. С определение от 07.02.2019 г. съдът е уважил молбата на ответника и е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил същият за заплати на ищеца разноски само в размер на 825 лв. адвокатско възнаграждение.

Недоволен от постановеното съдебно решение е останал ответникът М.Т.П., който е подал настоящата въззивна жалба, с която излага подробно становище за неправилност и незаконосъобразност на същото. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли предявения срещу него иск.

            В срок по делото е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на И.П.С., с който се твърди, че жалбата е неоснователна, а обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно. Представя се подробно становище в подкрепа на твърденията.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от И.П.С. иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД с искане ответникът М.Т.П. да бъде осъден да му заплати сумата от 9900 лв., която погрешка е превел по неговата банкова сметка, ***, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

С отговора на исковата молба ответникът М.П. е посочил, че исковата сума не е преведена по неговата сметка без правно основание, а въз основа на договор за заем, сключен между трети лица. В тази връзка е изложил, че между И. Г.и К.К.е сключен договор за заем от 02.04.2015 г., с който те са договорили първият да предостави на втория в заем сумата от 14 000 лв. при договорена лихва за ползването паричната сума. В изпълнение на този договор И. Г.поискал от него да преведе процесната сума на К. К., а самите парични средства били предоставени от ищеца И.С..

От представения договор за заем от 31.03.2015 г. се установява, че И. Х.Г., в качеството на заемодател е предоставил на К.В.К., в качеството на заемател сумата от 6 000 лв., при договорена лихва. Договорът служи за разписка за предаването на сумата, но в същото време в него е посочено, че сумата ще се преведе в срок до 10.11.2015 г.  По делото няма данни кога всъщност е предадена сумата, но е представена разписка, че е върната на 05.11.2015 г. лично от К.К.на И. Х.Г..

От представения договор за заем от 11.03.2015 г. е видно, че И. Х.Г., в качеството на заемодател е предоставил на К.В.К., в качеството на заемател сумата от 20 000 лв., с договорена лихва,  като сумата следва да се предаде в срок до 17.03.2015 г. по изрично посочена банкова сметка ***.  Видно от представеното банково извлечение сумата по договора за заем е преведена по сметката на К.К.на 17.03.2015 г. от банкова сметка *** П., като в основанието за превода изрично е посочено, че е договорът за заем от 11.03.2015 г.  между И. Г.и К.К.. В тази връзка е представено и платежно нареждане, което удостоверява същото обстоятелство. По делото е представена разписка, подписана между заемателя и заемополучателя, от която се установява, че сумата от 20 000 лв. е върната на 30.10.2015 г.

От представения договор за заем от 02.04.2015 г. се установява, че И. Х.Г.е предоставил на К.В.К. и сумата от 14 000 лв., при дължима лихва. Към този договор също е приложена разписка, от която се установява, че сумата от 14 000 лв., ведно с дължимата лихва, е върната от заемателя на заемодателя на 06.11.2015 г.

Няма спор и се установява от представеното банково извлечение, че сумата от 9900 лв. е преведена от И.С. на М.П. с посочено основание за превода „Захранване на сметка“ на 07.01.2015 г. Видно от банковото извлечение на 09.01.2015 г. М.П. е превел в полза на К.К.сумата от 9100 лв. като в основанието превода е посочено договор за заем. На същата дата той е и изтеглил сумата от 800 лв. на каса, а в основанието за теглене е посочено, че сумата е допълнение по договор за заем.

Останалите писмени доказателства са неотносими към предмета на правния спор.

При преценка на представените писмени доказателства и становищата на страните, настоящият съд намира следното:

От събраните доказателства се установява, а и между страните не е спорно, че между лицата И. Г.и  К.К.съществуват договорни правоотношения по три договора за заем, вкл. договор от 02.04.2015 г. С отговора на исковата молба въззивникът е направил неконкретизирано искане за допускане на разпит на свидетели по делото. Съдът е оставил произнасянето по това искане за съдебното заседание по делото. В о.з., проведено на 31.10.2018 г. въззивникът е посочил, че иска да се изслушат свидетели с цел да се докаже пред съда наличието на договор за заем между И. Г.и К.К.( един от посочените горе) и за да се установи, че твърденията в исковата молба, че ищецът( въззиваемият) не познава ответника( въззивника) са неверни. Съдът е оставил искането без уважение като е приел, че на основание чл. 164 ГПК доказването на договора за заем за сума над 5000 лв. е недопустимо да се извърши със свидетелски показания. С въззивната жалба е направено искане за допускане на свидетелските показания по делото, поради допуснато от СРС процесуално нарушение. Въззивният съд също е отказал да допусне свидетелите на ответника въззивник). Становището на въззивния съд е мотивирано от следните обстоятелства:

Ограничението на чл. 164 ГПК не се прилага, когато някоя от страните по делото цели да установи чрез свидетелски показания съществуването на договор на стойност над 5 000 лв., сключен между трети за спора лица. Предвид това искането  за допускане на разпит на свидетели за установяване съществуването на договора за заем между И. Г.и К.К.щеше да е допустимо, ако това обстоятелство бе спорно по делото. В настоящия случай обаче страните не спорят за наличието на това договорно отношение, предвид което то следва да се приеме за доказано, а и същото се установява и от представените писмени документи( самите договори за заем, вкл. този от 02.04.2015 г., по който се твърди да е извършено процесното плащане). Доколкото това обстоятелство е доказано по делото( като безспорно и въз основа на писмени доказателства), то не е налице основание за същото да се допускат и свидетелски показания. Това от своя страна води до извода, че първоинстанционният съд като краен резултат не е допуснал процесуално нарушение като е отказал да уважи искането за допускане на свидетелски показания и съответно същите не следва да се допуснат и от въззивния съд на основание чл. чл. 266, ал.3 ГПК.

С отговора на исковата молба М.П. е посочил, че процесното плащане е в изпълнение на задължението на И. Г.да предаде на К.К.сумата по договор за заем от 02.04.2015 г.( 14 000 лв.). Твърдял е, че процесната сума от 9900 лв.( част от 14 000 лв.) му е преведена от И.С., а И. Г. му е казал да я преведа на К.К.. Не е посочено обаче на какво основание (защо) И.С. му е превел сумата и каква е правната връзка между плащането и договора за заем, сключен между трети лица– дали в изпълнение на договор за поръчка с И. Г., дали в изпълнение на свое задължение към последния или поради друга причина. А именно това обстоятелство е следвало да се посочи от ответника и съответно да се докаже от него в рамките на защитата срещу предявения иск по чл. 55 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за наличието на някакво правно основание, съществуващо между И.С. и И. Г. за предоставянето на сумата на ответника М.П. в изпълнение на договореностите по договор за заем от 02.04.2015 г., не е поискано и събиране на доказателства именно в тази посока. Като резултат от това процесуално поведение на ответника( въззивника) по делото е останало недоказано наличието на правно основание за настъпилото имуществено разместване именно между ищеца(въззиваем) и ответника( въззивника). Не са събрани и не е поискано събиране на доказателства и за връзката на тази сума с договорената по договора за заем от 02.04.2014 г., като се има предвид датата, на която тя е предоставена и различния размер на сумата по договора и на процесната сума. Посоченият пропуск в защитата на ответника( въззивник) не се дължи на процесуално нарушение на първоинстанционния съд при разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото, тъй като съдът ясно е посочил на ответника, че в негова тежест е да установи по категоричен начин, че е налице правно основание той да получи процесната сума именно от ищеца- например той е трябвало да докаже, че и той, и ищецът са действали по поръчение на И. Гатев.

С оглед изложеното настоящият съд намира, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание  чл. 55 ЗЗД.

При този изход на правния спор във въззивното производство, съдът следва да разгледа и подадената от И.П.С. частна жалба с правно основание чл. 248, ал.2 ГПК.

От материалите по първоинстанционното производство е видно, че със постановеното съдебно решение съдът е осъдил М.Т.П., ЕГН ********** да заплати на И.П.С., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1221 лв., представляваща разноските по производството съобразно уважената част от иска. В срок ответникът М.Т.П. е подал молба с правно основание чл. 248 ГПК с искане съдебното решение да бъде изменено в частта за разноските като в негова тежест се присъдят само разноските на ищеца, реализирани за адвокатско възнаграждение в размер на 825 лв. Претенцията е подкрепена с довода, че в представения от ищеца списък по чл. 80 ГПК като разноски е посочено единствено и  само адвокатското възнаграждение.

С определение от 07.02.2019 г. съдът е уважил молбата на ответника и е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил същият за заплати на ищеца разноски само в размер на 825 лв. адвокатско възнаграждение.

Срещу това определение е подадена настоящата частна жалба, като се излагат доводи за неправилност на същото и се иска то да бъде отменено и вместо това молбата по чл. 248 ГПК да бъде оставена без уважение.

При преценката на събраните по делото доказателства съдът намира подадената частна жалба за основателна. Видно е, че още с исковата молба ищецът е направил искане за присъждане на всички разноски по първоинстанционното производство. Съответно налице е валидно и своевременно отправена претенция до съда, по която същият дължи произнасяне съобразно с установения размер на реализираните разноски в производството. Представянето на списък по чл. 80 ГПК е само предпоставка за провеждане на производство по чл. 248 ГПК в случай, че страната не е доволна от определените по делото разноски. Фактът, че в този списък същата е пропуснала да впише всичките реализирани от нея разноски в хода на делото не отменя валидно направеното от нея искане за присъждането им съобразно с изхода на правния спор и представените доказателства.

С оглед горното съдът намира, че следва да отмени обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което да остави молбата на М.П. за изменение на съдебното решение в частта за разноските без уважение.

По разноските:

При този изход на правния спор въззиваемият има право на направените от него във връзка със защитата по въззивната жалба разноски в доказан размер от 825 лв. В тази връзка съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение за прекомерност доколкото адвокатското възнаграждение съответства на минималния размер установен в чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г състав

 

                                        Р    Е    Ш   И   :

 

ПОТВРЪЖДАВА съдебно решение от 19.11.2018 г., постановено по гр.д. № 10660 /2018 г. по описа на СРС.

ОТМЕНЯ определение от 07.02.2019 г. постановено по гр.д. № 10660 /2018 г. по описа на СРС по реда на чл. 248 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх.№ 5206046/13.12.2018 г. с правно основание чл. 248 ГПК, подадена от М.Т.П. с искане за изменение на съдебно решени от 19.11.2018 г., постановено по гр.д. № 10660 /2018 г. по описа на СРС в частта за разноските.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, М.Т.П., ЕГН ********** да заплати на И.П.С., ЕГН ********** сумата от 825 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването. В частта, с която съдът се е произнесъл по частната жалба по чл. 248 ГПК, решението има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок.

 

                          

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:               

                    

                                                                

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.      

       

                                                                                       

                                                                                         2.