Решение по дело №540/2021 на Окръжен съд - Враца

Номер на акта: 34
Дата: 24 февруари 2022 г. (в сила от 24 февруари 2022 г.)
Съдия: Пенка Томова Петрова
Дело: 20211400500540
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 декември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 34
гр. Враца, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка Т. Петрова

Камелия Пл. Колева
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова
като разгледа докладваното от Пенка Т. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20211400500540 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258 и сл ГПК.
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД гр.София,,чрез юрисконсулт М.Г.,е
обжалвало решение на РС гр.Враца от 10.09.2021г.,постановено по гр.д.№
1512/2021г.,в частта,в която са отхвърлен предявените от дружеството искове с правно
основание чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.79 ал.1 и чл.86 ЗЗД.
Поддържа се във въззивната жалба,че решението в обжалваната му част е
неправилно и необосновано – постановено при неправилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото,поради което се иска неговата
отмяна,и постановяване на ново от въззивната инстанция,с което предявения иск се
уважи и в отхвърлената му част.Претендират се разноски за двете инстанции.
Противната страна оспорва въззивната жалба.Моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Настоящият състав намира въззивната жалба за редовна от външна страна,и
процесуално допустима.Подадена е в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК,от страна
в процеса,имаща право и интерес от обжалване, и против акт на съда,подлежащ на
обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана по същество същата се явява
1
неоснователна.
Пред първоинстанционния съд „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД,гр.София,е предявила искове против А.Д. от гр.Враца с искане за признаване за
установено,че ответницата дължи на ищеца следните суми: 500.00 лв. – главница,
дължима по Договор за паричен заем, сключен на 08.02.2017 г. между „Сити кеш“
ООД и длъжника, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна
на „Сити кеш “ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на
Приложение № 1 от 25.03.2019 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 25.03.2019 г., сумата от 43,34лв. – договорна лихва за периода от
15.02.2017 г. до 05.07.2017 г., сумата от 61.25 лв. - обезщетение за забава за периода от
15.02.2017 г. до 12.03.2020 г., законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението на 13.03.2020г. до окончателното изплащане на задължението, както и
разноски по делото в размер на 25,00 лв. – държавна такса и сумата от 50,00 лв. -
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.
Първонистанционният съд е приел,че предявените искове са с правно
основание чл.79 ал.1 , и чл.86 ЗЗД вр.с чл.422 ГПК,както и,че претенциите са
допустими и предявени в срока по чл. 415 ал.1 ГПК.
В срока по чл.131 ал.1 ГПК ответникът е оспорил исковите претенции.На
първо място прави възражение,че са погасени по давност.На следващо излага
съображения,че цесията не му е съобщена и не е произвела действие по отношение на
него.Излага,че в сключения договор за заем са налице клаузи,които са в противоречие
с добрите нрави,или имат неравноправен характер,при което се явяват нищожни,а
самият договор –недействителен.
Установено е,че между длъжника и „Сити кеш” ООД гр.София е сключен
Договор за паричен заем на 08.02.2017г.,по силата на който дружеството е
предоставило на ответницата сумата от 500 лв. като впоследствие вземането по
договора е прехвърлено от страна на „Сити кеш “ ООД на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, по силата на Приложение № 1 от 25.03.2019 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 25.03.2019 г.,като вземането по
конкретния договор изрично е вписано в приложението за сключване на цесия по чл.99
ал.3 ГПК, неразделна част от договора за цесия.Последният/въззивникът/ е подал
заявление за издаване заповед за изпълнение за прехвърленото му вземане по реда на
чл.410 ГПК.Образувано е ч.гр.д№ 229/2021г.по описа на ВрРС.Заповедният съд е
приел заявлението за основателно и го уважил,като с разпореждане от
19.01.2021г.разпоредил издаване на заповед за изпълнение за процесните
суми.Заповедта за изпълнение е връчена на длъжницата на 17.02.2021г.,но същата е
подала възражение против заповедта,поради което съдът е указал на заявителя,че може
да предяви иск за установяване на вземането си,и последният предявил такъв –
2
настоящия.
Възраженията на длъжника по отношение на факта,че не е уведомена за
извършената цесия,респ.,че на това основание цесията не е произвела действие по
отношение на длъжника,настоящият състав намира за неоснователни.Няма спор,че по
делото липсват данни за такова уведомяване до подаване на заяявлението за издаване
заповед за изпълнение.Ищецът е направил опити да уведоми ответника за извършената
цесия, но видно от обратната разписка приложена по делото пратката е върната като
непотърсена .С исковата молба,обаче, е представено копие от уведомление за
извършена цесия,изходящо от „Сити кеш“ ООД чрез „Агенция за събиране на
вземания“, което е връчено на ответницата с връчване на исковата молба.Постоянна и
непротиворечива е практиката на ВКС на РБ,че ако към исковата молба цесионерът е
представил уведомление на цедента до длъжника за извършена цесия,и същото
уведомление достигне до длъжника с връчване на препис от исковата молба, същото
съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.99 ал.3 ,предл.1 ЗЗД
,прехвърлянето на вземането поражда задължение за длъжника на осн.чл.99 ал.4 ЗЗД, и
същото следва да бъде съобразено от съда.Длъжникът може да възразява успешно,че
не е уведомен за извършената цесия само ако едновременно с това твърди,че е
изпълнил на стария кредитор и представи доказателства в тази насока.В конкретния
случай подобни доводи и съображения не се навеждат и не се поддържат.
Ответницата е направила и възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на вземанията на осн.чл.111 б.”в” ЗЗД, като поддържа,че са налице
периодични плащания както по отношение на главницата, така и по отношение на
претендираните лихви.
По отношение на претендираната главница възражението е неоснователно,тъй
като не е налице периодично плащане по отношение на главницата.Това ,че вземането
подлежи на разсрочено помесечно плащане, не го прави по своята същност
периодично,при което е приложима общата 5 годишна давност по чл.110 ЗЗД.Видно от
погасителния план,първата погасителна вноска е с падеж 15.02.2017г., последната
погасителна вноска е с падеж 05.07.2017г.Заявлението по чл.410 ГПК е депозирано в
СРС на 13.03.2020 г./препратено по компетентност на ВрРС/, т.е. по отношение на
претендираната главница не е изтекъл 5-годишния давностен срок.
Възражението за погасителна давност е приложимо по отношение на
претендираните лихви,по отношение на които е частично основателно, като в случая
по давност са погасени лихвите с падежи 15 и 22.02.2017г. и частично за м.03.2017г.
както по отношение на възнаградителната ,така и по отношение на лихвата за забава.
Претенцията за лихви,обаче настоящият състав намира за недоказана по
размер,което е било в тежест на възззивника-ищец да установи.При направеното
възражение за погасяване на вземането по давност ищецът следваше да установи за кой
3
период и в какъв размер вземането е покрито с давност и за кой период и в какъв
размер не е.От погасителния план този размер не може да се установи,тъй като
претендираната договорна/възнаградителна/ лихва не е отразена отделно,а като част от
съответната вноска заедно с дължимата главница.За сметка на това в погасителния
план е посочена вноска,представляваща неустойка по чл.8 от договора,каквато не се
претендира в настоящето производство.По отношение на втората сума по заявлението
и иска,представляваща лихви – обезщетение за забава, липсват каквито и да са данни
по какъв начин и в какъв размер са начислени,за да се направи този извод какъв е
размера на непогасените вноски за лихви от съда без специализирана експертиза.Като
не е установил размера на непогасените вземания за лихви,претенцията на въззивника
в тази част се явява неоснователна ,и като такава следва да се отхвърли.
Настоящият състав намира за основателен и наведения от длъжницата довод,че
сключения договор за кредит е недействителен.Съгласно чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11
ал.1,т.10 от ЗПК, който е приложим и в настоящия случай,договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишния процент на общите
разходи и общата дължима сума от потребителя.Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общите разходи на предоставения кредит.В
процесния договор е посочен ГПР 49.063 %, но не е установен механизма ,по който е
изчислен този процент и конкретно какви други разходи освен възнаградителните
лихви са включени в него.Предвидените суми в чл.8 и погасителния план в общ размер
от 246.33 лв.не е ясно дали е включен в ОПР.По своята същност тази сума
представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да
бъде включена в ГПР.По този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,
като с уговорката за заплащане на неустойка се нарушава и изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения.Реално се нарушават добрите нрави,заобикаля се закона като се калкулира
допълнителна печалба към договорната лихва.При недействителен договор се дължи
връщане само на чистата получена сума.Исковите претенции по отношение на
претендираните лихви следва да бъдат отхвърлени.
Ответницата не оспорва, че й предоставена реално главницата от 500 лв., която
не е върнала на кредитора, при което исковата претенция по отношение на
претендираната главница е основателна и доказана и следва да бъде уважена.В този
смисъл е и разп.на чл.23 ЗПК.
Като е стигнал до същите правни изводи първоинстанционното решение се явява
правилно.Като такова следва да бъде потвърдено,а въззивната жалба – оставена без
уважение.
При този изход на делото въззивникът следва да заплати на въззиваемия сторените
4
от него разноски пред въззивната инстанция .
Водим от горното,ВрОС

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на РС Враца от 10.09.2021г.по гр.д.№ 1512/2021г.


ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,гр.София ДА ЗАПЛАТИ
НА адвокат Д.В. М. от АК Пловдив възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство пред въззивната инстанция на основание чл.38ал.1 ЗА
на А. А. Д. от гр.Враца в размер на 300 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.





Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5