№ 1945
гр. П., 18.10.2024 г.
РАЙОНЕН СЪД – П., XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Х. Г.
при участието на секретаря Лора Анг. Герова
Сложи за разглеждане докладваното от Х. Г. Гражданско дело №
20245220101718 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
Ищецът Ю. Ю. Ш. - редовно призован, не се явява лично в съдебната
зала. За него се явява адв. С. М. редовно упълномощен да го представлява с
пълномощно приложено по делото.
Ответникът "Кредирект" ЕООД - редовно призовани, не изпращат
процесуален представител. Получена е молба с вх.№25578 от 16.10.2024г. с
която молят съдебното заседание да се гледа в тяхно отсъствие.
АДВ. М.: Уважаеми господин Председател, моля да дадете ход на
делото. Не е налице процесуална пречка.
СЪДЪТ счита, че не са налице процесуални пречки за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 143, АЛ. 1 ОТ ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
ИЗЯСНЯВАНЕ ФАКТИЧЕСКАТА СТРАНА НА СПОРА.
АДВ. М.: Уважаеми господин Председател, поддържам подадената
искова молба. Оспорвам отговора на исковата молба, като считам
възраженията в него за неоснователни. Запознат съм постъпилата за днешното
съдебно заседание молба.
По делото е постъпила е молба с вх.№25578 от 16.10.2024г. от ответното
дружество с която молят съдебното заседание да се гледа в тяхно отсъствие.
1
Не възразяват да се даде ход на делото.
Поддържат отговора по чл. 131 ГПК, както и представените с него
доказателства.
Моли се съда, на основание чл. 238, ал. 2 ГПК, да постанови неприсъствено
решение срещу ищеца, в случай че същият не се яви на откритото съдебно
заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не поиска
разглеждане на делото в негово отсъствие. При евентуалност, в случай че
прецените, че не са налице предпоставките по чл. 239 ГПК за постановяване
на неприсъствено решение, се моли съда да прекрати делото на основание чл.
238, ал. 2 ГПК, предл. първо.
Сочи се, че с отговора на исковата молба ответното дружество вече е
представило справка за движение по кредита, в която са отразени всички
извършени плащания по него, както и Искане за сключване на кредит и
Стандартен европейски формуляр.
Изразено е следното становище по същесвто на спора:
Сочи се, че дори и съдът да приеме, че процесният договор за кредит е
недействителен - обстоятелство, което изрично оспорва ответното дружество
и за което са изложили подробни аргументи в отговора по чл. 131 ГПК,
предявеният от ищеца осъдителен иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, в по-голямата си част. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
при установена недействителност на договора за потребителски кредит
потребителят дължи връщане на предоставената главница, без да дължи лихви
или други такси по кредита. Видно, от приложената към отговора на исковата
молба, справка за движение на кредита, ищецът е заплатил по него единствено
сумата в размер на 1 319,15 лв. - 219,15 лв. над усвоената главница от 1 100
лева.
Моли се съда, да присъдите разноски за настоящото производство,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което представяме
съответните доказателства и нарочен списък почл. 80 ГПК.
По отношение на поисканите от ищеца разноски се сочи, че:
1. Ищецът не е представил договор за правна помощ и съдействие,
нито дори списък по чл. 80 ГПК на претендираните от него разноски, поради
което не е налице основание за присъждането на такива по делото.
В условията на евентуалност, в случай, че ищецът претендира разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение, при условията на оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 или т. 3 от ЗАдв., то
2
моля, да ни бъде предоставена възможност да вземем становище и да
направим доказателствени искания.
2. В условията на евентуалност, в случай, че въпреки липсата на
доказателства за наличието на сключен договор за правна защита и
съдействие между ищеца и процесуалния му представител, съдът прецени, че
разноски се дължат, то съда да съобрази следното:
Моли се съда, да не присъжда повече разноски от вече присъдените на
ищеца по останалите еднакви дела, предвид установената злоупотреба с
право, изразяваща се образуването на 4 производства вместо на едно.
Формалното наличие на отделни правоотношения въпреки пълния идентитет
на страните, оспорените клаузи от идентичните договори, обстоятелствата, на
които се основават исковете, доказателствените искове и петитумите, е
използвано да се образуват множество граждански дела с номера: настоящото
гр.д.№1718/2024 г., гр.д.№1425/2024 г., гр.д.№1717/2024 г.; гр.д.№1497/2024 г.
Сочи се, че настоятелните опити да убедят съдилищата, че независимо от
потребителския характер на делата срещу тях, не следва да се допуска
увреждане на 2 дружеството-кредитор с присъжданите в негова тежест
разноски по всяко едно от производствата, нарочно инициирани с отделни
искови молби от ищците, доведоха до оформяне на два напълно ефективни и
съответстващи на принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК подхода при
правораздаването по подобни на настоящия спорове:
2.1. Делата се съединяват по реда на чл. 213 ГПК, допуска се една
експертиза, постановява се едно решение и се присъжда едно адвокатско
възнаграждение. Пример и образец за такова решение е това по гр. д.
№64200/2023 г на 50 състав по описа на Софийски районен съд, преди
постановяването на което председателят на състава съединява намиращите се
на един и същи етап четири производства между страните, след което в
мотивите на крайния съдебен акт посочва „Правната защита на ищцата касае
самостоятелно възникнали облигационни правоотношения по сключени с
ответника четири договора за потребителски кредит. Тя може да се реализира
с една искова молба или с воденето на отделни производства, според
фактическата и правна сложност на спора, обема на работата, която е
необходимо да се извърши във връзка със съдебното производство от
ангажирания адвокат. В настоящия случай съдът е приел, че предметът и
естеството на спора по четирите дела не са усложнени от фактическа и правна
страна, поради което същите се разглеждат в едно общо производство.
Адвокатът обаче трябва да прояви еднакво дължимата грижа за водене на
3
делата в контекста на правната сложност и при аналогични фактически
положения. Съдът намира, че за да се определи какъв е размерът на разумното
адвокатско възнаграждение трябва да се съобрази, че от една страна правната
защита е по различни кредитни правоотношения между едни и същи страни,
поради което формално нямат връзка помежду си, и следва да се разграничи
хипотезата, когато всички искови претенции почиват на едно правно
основание (един и същи правопораждащ юридически факт). От друга страна -
преценени заедно споровете определят наличието общи икономически
интереси за двете страни. Действителната стойност на положения труд от
адвоката се определя и от това как са били разпределени процесуалните
действия по защитата. В конкретния случай не са положени някакви по-
специални усилия по образуване и водене на съединените в настоящото
производство граждански дела, доколкото от предметното съдържание на
исковите молби е видно, че са изложени идентични правни съображения за
недействителност на оспорената клауза на чл. 6.2, както и за недействителност
на всяко съглашение в цялост. Положените от адвоката фактически усилия в
изпълнение на мандата - арг. от чл. 36, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 280 и сл. от ЗЗД, в т.
ч. отделеното време за изготвяне на исковите молби и необходима за
подготовка по очакваните процесуални действия, като се съобразят и кратките
интервали от време между подаване на исковите молби, дава основание на
съда да определи едно общо възнаграждение за защита по всички искови
претенции - сумата 550,00 лв.“
2.2. Вторият, също толкова ефективен срещу злоупотребата с право,
начин да се разрешават споровете за разноски по тези дела обхваща
хипотезата, в която делата не са били съединени по реда чл. 213 ГПК и по
всяко едно от тях се развива самостоятелно производство. Тогава, въз основа
на общия материален интерес по всички еднакви дела, следва да се калкулира
едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а
претенциите за разноски по всички останали дела следва да бъдат оставени
без уважение.
Направено е доказателствено искане: Моли се съда да се изискат и приложат
по делото останалите искови молби на ищеца срещу ответното дружество, с
които са образувани граждански дела с номера: гр.д.№1425/2024 г., гр.д.
№1717/2024 г.; гр.д.№1497/2024 г. всички пред Районен съд - гр. П., за да се
оцени общия икономически интерес на ищцовата страна при съпоставка с
размера на присъдените/претендираните разноски по всяко от делата, както и
в тяхната съвкупност.
4
Сочи се, че за пръв път този подход е възприет на второинстанционно
равнище от СГС /Определение № 15334 от 03.10.2024 г по в.гр.д. 259/2024 г.,
както и от ОС – гр. Смолян в редица негови определения от 2024 г. по
въззивни частни граждански дела като №282/2024 г, №363/2024 г., №364/2024
г., №383/2024 г и други, част от които прилагам за сведение:
2.2.1. В най-скорошното Определение на Софийски градски съд по
в.гр.д. 259/2024 г съдът, след извършена служебна справка, констатира, че за
периода 14.12.2023 г - 26.04.2024г. ищецът е подал срещу ответника 8 искови
молби, с които е предявил идентични искове за недължимост на различни
вземания, които макар по различни договори, са между същите страни и
идентични клаузи, в много ниски и частични размери по всяко от делата.
„Ищецът изцяло, по своя преценка, макар и да има възможност да получи
защита на правата си в едно производство, като предяви искове за всички
оспорени от него вземания с една искова молба, е образувал множество искови
производства за отделните вземания в малък размер. С тези свои действия той
е увеличил многократно задълженията за разноски по делата - за държавни
такси и адвокатски хонорар. Неупражняването на всички права в рамките на
едно или няколко (но значително по-малко на брой) производства е изцяло по
волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което обаче не
следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест
задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на
разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в
едно (респективно няколко) производства. Да се приеме обратното, означава
да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия,
съставляващи злоупотреба с права.
В допълнение се сочи, че в случая съдът не би могъл да противодейства на
извършената злоупотреба с право посредством служебното съединяване на
дела по реда на чл. 213 ГПК, доколкото същите са заведени през различни
периоди от време и се намират на различни етапи от развитието си. Съдът
намира, че инициираните съдебни производства не са образувани за
удовлетворяване на интереса на ищеца, а с цел генериране на разноски за
ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на ищеца, посредством
формално упражняване на права, настоящият състав приема за злоупотреба с
права, а не преследване на легитимна цел - реализиране на неудовлетворен
кредиторов интерес. Настоящият съдебен състав намира, че присъждането на
разноските в тежест на ответника за адвокатско възнаграждение противоречи
на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за добросъвестност на страните,
5
участващи в съдебното производство. Посоченото по - горе, води до превратно
упражняване на предоставените процесуални права на пълномощника, като се
образуват множество производства срещу един и същи ответник за вземания в
малък размер и по всяко от тях се претендира адвокатско възнаграждение за
образуване и за водене на дело, в минималния, съгласно НМРАВ, размер.
Сочи се, че в съответствие с общия правен принцип, че никой не може да
черпи права от собственото си противоправно поведение, то съдът намира, че
адвокатско възнаграждение изобщо не се дължи.“
2.2.2. По в.ч.гр.д №364/2024 г. на Окръжен съд - гр. Смолян,
въззивните съдии също, като проследяват цялостното процесуално поведение
на ищеца и това, че предявил чрез един и същи процесуален представител пет
еднакви иска с общ материален интерес от 1193 лв. стигат до следните правни
изводи: „Касае се за едни и същи страни, един и същи вид искове, касаещи
договори за потребителски кредити, които договори макар и различни, са
сключени при сходни условия и съответно основанията по отделните искове са
идентични, което означава, че защитата на ищцата би била еднакво адекватна
и ако исковете бяха заведени в едно производство. Сбора от цената на
предявените искове по посочените дела е 1 193 лева. Спрямо този материален
интерес, при спазване на принципа за разумност и пропорционалност, би
следвало да се определи едно адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева. Такова адвокатско възнаграждение вече е определено по гр. д. №
27/2024 г. на РС - Мадан, определението по чл. 248 от ГПК, което е
потвърдено с решение по В. гр. д. № 362/2024 г. Поради това настоящата
инстанция счита, че адвокатски възнаграждения по останалите дела по реда на
чл. 38 ал. 2 от ЗА не следва да се присъждат, тъй като по гр. д. № 27/2024 г.
вече е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева,
съответстващо на сбора на цената на исковете по посочените пет дела. Без да
се подценява адвокатския труд и именно поради уважение към усилията,
които адвокатите полагат, следва да се прави съществено разграничение
между усилията, които адвокатът полага при дела с фактическа и правна
сложност, изискващи индивидуална подготовка и защита, от една страна, а от
друга страна - действията на адвоката по еднотипни дела. Такава преценка не
би могла да се постигне при механично прилагане на Наредба № 1/09.07.2004
г. Предвид цената на исковете по всяко едно от образуваните дела би се
стигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение,
многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради което и
съобразно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 174/26.04.2021
6
г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на III г.о. на ВКС, може да се приеме, че
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба са нарушават установените граници за упражняване на
субективните права и основните принципи на гражданския процес.“
2.2.3. Съществува вече достатъчно много подобна практика и на
първоинстанционните съдилища, като посочвам само някои от най-актуалните
актове на Софийски районен съд и Районен съд - гр. Варна:
2.2.3.1. С Решение от 24.04.24 г. по гр. д. №45845 от 2023 г Софийски
районен съд приема „че този вид съдебни производства не следва да се
превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава
разпоредбата на чл. 3 ГПК. От служебна справка в деловодната система на
съда се установява, че ищецът Р.С. е предявил над десет на брой идентични
претенции - напр. по гр.д. № 58982/2023 г. по описа на СРС, ГО, по гр.д. №
65811/2023 г. по описа на СРС, ГО, по гр.д. № 62190/2023 г. по описа на СРС,
ГО, по гр.д. № 62188/2023 г. по описа на СРС, ГО, по гр.д. № 58990/2023 г. по
описа на СРС, ГО и др.
Предвид цената на исковете по всяко едно от образуваните дела би се
достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради което и
съобразно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 174 от
26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560/2021 г. на III г.о., може да се приеме, че
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на
субективните права и основните принципи на гражданския процес. С
цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно
производство. В този смисъл е и Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по
в.ч.гр.д. № 4277/2023 г. по описа на СГС ЧЖЛ-Д състав.“
2.2.3.2. С Решение от 27.05.24 г. по гр. д. 14940/2023 г. Районен съд -
гр. Варна пък поставя „въпроса за правния интерес да се води настоящото
производство, тъй като ползата за ищеца е пренебрежимо малка, а разноските
многократно надвишават задължението. Следва да се отбележи, че самия
ищец въпреки че е завел множество гр. дела срещу ответника и срещу други
кредитори, продължава да сключва идентични договори със същите
кредитори, които договори са идентични по вид и със същите условия. Съдът
7
приема това поведение като злоупотреба с право, имащо за цел единствено
обогатяване на ищеца и на упълномощен от него представител, което е в
нарушение на принципа за добросъвестност и на добрите нрави по аргумент
на чл.3 ГПК“.
2.2.3.3. В друго свое Решение по гр. д. 62102/2023 г., образувано от
друг знаков ищец с осем заведени дела срещу представляваното от мен
дружество, Софийски районен съд, 88 състав, като отказва да присъди
адвокатско възнаграждение се мотивира по следния начин: „Изложените
обстоятелства будят съмнение у съда, че освен да се разреши
материалноправен спор между страните, в случая от страна на ищцата и
процесуалния й представител се цели да се генерират и множество вземания
за съдебни разноски. Според настоящия състав съдът не дължи преценка за
наличие на обстоятелствата по чл. 38а Задв, но във всеки един случай съдът е
длъжен да следи за добросъвестното упражняване на права, поради което и
намира, че не следва да присъжда адвокатско възнаграждение за настоящото
дело. Следва да се отбележи още и обстоятелството, че делата са почти
идентични, като се различават единствено размерите на вземанията, освен
това процесуалните действия на страните също са идентични. Ето защо и с
оглед недопускането на неоснователно разместване на блага съдът намира, че
не следва да присъжда възнаграждение. “
Сочи се, че до този момент превратното упражняване на правото на иск по
образуваните множество еднакви дела от кредитополучатели срещу
финансови институции се оправдаваше с диспозитивното начало в
гражданския процес и с формалния аргумент, че страните спорят по различни
облигационни правоотношения, макар и произтичащи от сключвани на
различни дати еднакви договори за кредит. На практика тези аргументи
легитимираха шиканираното на процеса от този вид, доколкото самата
дефиниция за превратно упражняване на права е: упражняване на редовни
процесуални действия от правоимаща страна, но в противоречие на
социалното им предназначение и правните принципи с цел да извлече някаква
неоправдана полза или да се навреди другиму. Споделените по-горе
разсъждения и актуална съдебна практика показват, че вече се наблюдава
нетърпимост към такова поведение, а времето да се присъждат разноски по
всяко едно от нарочно разделяните в отделни производства еднакви
претенции, изтече. Криещите се под маската на потребителя недобросъвестни
ищци вероятно неглижират възможността на ответниците освен да се
защитават, също и да претендират на собствено основание по чл. 3 ГПК във
8
вр. чл. 45 ЗЗД възстановяване на понесените от тях преки вреди в размера на
платените прекомерни разноски.
АДВ. М.: Предвид явяването ми днес в първото открито съдебното
заседание, считам, че няма основание да се постанови неприсъствено
решение. По отношението на предствената справка, неоспорвам същата в
която връзка по доказателствата оттеглям искането си по чл.190 от ГПК.
Също считам, че не е налице злоупотреба с процесуални права, доколкото се
търси защита от страна на доверителя ми по отделни сключени, и то не само с
настоящият ответник, а и с други финансови институции договори за
потребителски кредит. Т.е оспорена е действителността на различни
правопораждащи юредически факти и претендираните вземания от тях.
Злоупотреба с процесуални права би била налице, когато от един договор се
образуват дела с предмет различни вземания по същия договор или се
предявяват множество частични искове, какъвто очевидно не е случая в
конкретната хипотеза. Такава е и трайната съдебна практика. Вкарването на
множество договори и тяхното оспорване в едно дело считам че ще затрудни
съществено разглеждането на делото.
СЪДЪТ ще се произнесе по направените с молба с вх.№25578 от
16.10.2024г. искания след като докладва делото.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 145, АЛ.3 ОТ ГПК, СЪДЪТ ПРИКАНВА
СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА.
Спогодба няма как да бъде постигната тъй като не се явява процесуален
представител на ответника.
Спогодба не се постигна.
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПИ КЪМ
ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:
Подаденият иск е с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и цена на иска 1049
лв.
Подадена е искова молба с която се твърди, че на 18.09.2023г. между
ищецът като потребител и "Кредирект" ЕООД като търговец и заемодател е
сключен договор за потребителски кредит № 929454 от 18.09.2023г. по силата
на който търговецът е предоставил паричен заем на потребителя в размер на
1100 лева, а потребителят се е задължил да върне получените в заем парични
средства заедно с уговорената възнаградителна лихва на две вноски от по
43.08 лв. и пет вноски от по 246.51 лв. при посочен в договора фиксиран
годишен лихвен процент от 47 % и годишен процент на разходите в размер на
9
58.38 %. Твърди се, че е посочено, че общата сума за плащане по договора от
страна на потребителя е 1 318.71 лева и е предвидено обезпечение, което е
установено в чл.6 от договора, а именно:
1.Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва.
2.Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия:
2.1.При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не
по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната.
2.2.При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки
един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната
работна заплата за страната.
2.3.Да не е /са поръчител/и по други договори за кредит , сключени/и с
кредитора.
2.4.Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със
кредитора, по които е налице неизпълнение;
2.5.Да нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от “Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;
2.6.Да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. При
липсата на възможност на потребителя да предостави обезпечение по чл.6 от
договора за заем е предвидена в разпоредбата на чл.18 неустойка в размер на
830.29 лева, която се заплаща разсрочено към всяка погасителна месечна
вноска.
Сочи се, че съгласно погасителния план към договора за кредит наред с
главницата и възнаградителната лихва като част от всяка месечна погасителна
вноска потребителят се е задължил да заплаща и предвидената в чл.18 във
връзка с чл.6 от договора неустойка за непредоставено възнаграждение.
Твърди се, че към настоящия момент ищецът е заплатил на ответника по
недействителния на основание чл.22 от ЗПК договор за потребителски кредит
№ 929454 от 18.09.2023г сумата от 218.71 лева, представляваща
възнаградителна лихва и сумата от 830.29 лева, представляваща неустойка по
10
чл.18 във връзка с чл.6 от договора за кредит или в общ размер на 1049 лева,
която сума се твърди че е получена от ответника без правно основание поради
недействителността на договора.
Сочи се, че е преюдициален въпрос относно основателността на осъдителната
претенция и наличието на фактическия състав по чл.55 от ЗЗД е
действителността на договор за потребителски кредит № 929454 от
18.09.2023г. който се твърди да е недействителен поради следните
съображения.
С оглед преценка на икономическите последици от договора и взимане на
информирано решение за обвързване от страна на потребителя в договора за
потребителски кредит търговецът Кредирект ЕООД е включило само
привидно задължителните реквизити на договора за потребителски кредит,
изискуеми от императивната разпоредба на чл.11 ал.1 от ЗПК, а именно, но не
изчерпателно:
• лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти
• годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит -
поради включването на т.наречената неустойка за непредоставяне на
обезпечение ГПР е много по- висок и противоречащ поради тази причина на
ЗПК
• общо дължимата от потребителя сума - реалният общ размер е
441.90 лева, а не посоченият в договора от 323.79 лева
Сочи се, че чрез посочения в договора ГПР търговецът привидно е спазил
изискванията на нормата на чл.П ал.1 т.10 от ЗПК във връзка с чл.19 ал.4 от
ЗПК, който посочен размер твърдим да не е верен поради не включването в
него на неустойка за не предоставено обезпечение по чл.18 от договора за
потребителски кредит.
Твърди се, че невярността на посочения в договора ГПР да води до липса на
този задължителен реквизит, както и до извод за нарушаване и заобикаляне от
страна на търговеца на императивните защитни разпоредби на ЗПК. Горният
правен извод се обосновава от предвидената в чл.18 от договора неустойка за
11
непредоставяне на гаранция и начинът й на изплащане - месечно заедно с
погасителната вноска.
Сочи се, че във връзка с горното на първо място потребителят и преди
обвързването му с договора не е бил запознат с това т.нар. „изискване„ което
възниква след сключването на конкретния договор и което следва да се
изпълни практически веднага, а пък и самото му изпълнение от страна на
потребителя е невъзможно с оглед поставените от търговеца изисквания за
т.нар. обезпечение, вменено като задължение за потребителя, водещо до
възникване за него на допълнителни задължения по договора, а именно -
заплащане на разходи, прикрити като неустойка.
В тази връзка в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи, че : „в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин''.
В този смисъл клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се
дължи неустойка при не обезпечаване изпълнението на договора с посочено в
договора обезпечение, се намират в пряко противоречие с преследваната с
целта на транспонираната в ЗПК Директива.
Твърди се, че на практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Търговецът следва
преди сключването на договора за потребителски кредит да оцени
платежоспособността на потребителя и съответния риск, като следва преди
обвързването с договора да изиска необходимите обезпечения и ако същите не
могат да бъдат предоставени да прецени дали да сключи с потребителя
договора, а не да утежнява финансово потребителя.
Сочи се, че с оглед на горните съображения не предоставянето на обезпечение
не може да бъде вменено като задължение на потребителя, което да води до
начисляване на неустойка, която очевидно има чисто санкционен характер.
Твърди се, че предвидената в разпоредбата на чл.18 от договора неустойка да
12
представлява скрито възнаграждение в полза на търговеца за сметка на
потребителя, който извод се налага с оглед на неизпълнението на
предвиденото задължение на потребителя непредоставяне на гаранция,
начинът й на начисляване, начинът й на изпълнение от страна на потребителя.
Предвид горното т.нар. „неустойка” е следвало да бъде включена в
изчисляването на ГПР на разходите по кредита, което в процесния случай не е
сторено, което от своя страна води до посочен неверен ГПР в договора за
потребителски кредит.
Твърди се, че на пръв поглед изглежда, че тази сума представлява неустойка за
неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение
и съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал. 3, т.1 ЗПК не би следвало да се
съобразява при определяне размера на ГПР.
Подобно тълкуване би било, твърде буквално и не държи сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл.6 от Договора с останалите разпоредби
от Договора.
Сочи се, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 6 от договора с
останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че
предвиденото в чл. 18 от договора парично задължение не преследва нито
една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. В цитираната вече
норма на чл. 18 от договора е предвидено, че ако надлежното обезпечение не
бъде предоставено на следващия ден от сключване на договора се дължи
неустойка в определения размер, която неустойка е включена в стойността на
месечните погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и
преди изтичане срока за предоставяне на обезпечение, като размерът на
отделните компоненти, формиращи погасителната вноска е така изчислен, че
месечната вноска за всеки един месец, включваща дължимата неустойка, да
бъде еднаква.
Съгласно чл. 19. ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони. възнаграждения
от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно
което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички
13
разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни
посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
Твърди се, че при тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11. ал.1, т. 10 ЗПК следва да се
съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК. съгласно която този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при
съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да
бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива
2008/48/ЕО.
Сочи се, че съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. В съображение 24 от
същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се
предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит,
независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не.
Сочи се, че според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност
на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин.
С оглед горе цитираните цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК. водещо до недействителност по
смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е
посочен ГПР. но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява
на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в
Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между
14
страните. Твърди се, че и в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на
чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
Твърди се, че в конкретния случай, че посоченият в договора годишен процент
на разходите не отговаря на действително приложимия между страните-
същият не е верен, а действителният е в пъти по-завишен, което води до
недействителност на договора, поради което и считаме да е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК. Освен това, посочвайки неверни
императивно предвидени в ЗПК параметри в договора за кредит относно ГПР
и общо подлежащата на връщане сума от страна на потребителя и предвид
горните изложени съображения твърдим да се заобикалят императивните
изисквания на ЗПК. поради което и по общите правила и на общото основание
по чл. 26 от ЗЗД договорът се явява нищожен, доколкото заобикаля
императивни правни норми.
Сочи се, в условие на евентуалност и ако съдът не сподели горните
съображения за недействителност и нищожност на договора твърдим и
възразяваме, че разпоредбите на чл.18 във връзка с чл.6 от договора са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. Относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл клаузи, като
уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при
необезпечаване изпълнението па договора с посочено в договора обезпечение,
се намират в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната
в ЗПК Директива.
Сочи се, че на практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
15
оценка па платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът
е отпуснат, като ако не го стори, дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както изрично е посочено в
чл. 16 ЗПК е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В конкретния
случай проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен
от длъжника формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от
същия се изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка,
предварително определена по размер и разсрочена в погасителните вноски,
ако не осигури такова.
На следващо място се твърди, неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1/2009 г.. ОСТК на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно място се сочи, че по посочения начин се заобикаля законът - чл.
33, ал. 1 ЗПК. който текст предвижда, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение — недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33. ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна.
С оглед на гореизложеното и предвид недействителността на основание чл.22
от ЗПК на договор за потребителски кредит № 929454 от 18.09.2023г сумата
от 1049 лева, представляваща 218.71 лева за възнаградителна лихва и сумата
16
от 830.29 лева, за неустойка по чл.18 във връзка с чл.6 от договора за кредит, е
получена от ответника без правно основание.
Относно местната подсъдност е посочено, че доколкото ищецът е
потребител по смисъла на ЗПК и 3311 и адресът му е в град П. се позоваваме
на разпоредбата на чл.113 от ГПК.
Оформен е петитум с кой то се иска от съдът да осъди "Кредирект"
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, Славянска № 29, ет.
7, e-mail: ****@*********.**, Тел. за контакт: 0700 80 046 да заплати на Ю. Ю.
Ш., ЕГН: **********, с постоянен адрес: пк. 4400, обл. П., гр. П., ул. ********
сумата от 1049 лева, представляваща платени без основание 218.71 лева за
възнаградителна лихва и сумата от 830.29 лева за неустойка по чл. 18 във
връзка с чл.6 от договора за кредит поради нищожност на основание чл.26 ал.1
от ЗЗД на договор за потребителски кредит № 929454 от 18.09.2023г. ведно
със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до
погасяване на вземането.
Сочат се доказателства, направени са доказателствени искания.
Претендират се разноски.
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК по делото е постъпил
писмен отговор от ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД.
Твърди се, че в законоустановения едномесечен срок от получаването на
депозираните от Ю. Ю. Ш., ЕГН ********** искови молби, въз основа на
които са образувани три граждански дела срещу ответното дружество.
Предявените искове са недопустимо заведени, искът по гр.д.1425/2024г. е
недопустим предвид липсата на правен интерес, а по същество исковете са
неоснователни. Аргументите ми за това са следните: 1.Обстановка, при която
са образувани трите производства - и трите дела за инициирани в рамките на
един месец, като две от делата са по един и същи договор за кредит. Дело №
1425/2024 г. и дело № 1718/2024 г. разглеждат договор за кредит № 929454 от
18/09/2023г. По гр. д. № 1718/2024 г. е предявен само осъдителен иск за
връщане на сума от 1049 лева, която се твърди да е платена над главницата, но
в обстоятелствената част се иска съдът да разгледа въпроса за
действителността на договора в цялост и клаузата за неустойка - именно това
е основанието на осъдителния иск. Едновременно с това последното плащане
от страна на кредитополучателя по договора е извършено през януари 2024г. -
3 месеца преди депозиране на двете искови молби. Освен връзката между
кредитите като рефинансиран и рефинансиращ, която предполага съвместно
17
разглеждане на договорите, поставеният пред съда правен въпрос и по трите
дела е един и същ, а самите искови молби са напълно еднакви, единствената
разлика е в размера на осъдителните претенции по две от делата.
2. По допустимостта на исковете се сочи, че и трите дела са заведени при
условията на злоупотреба с право. Образуваните като отделни производства
не следва да се гледат самостоятелно поради това, че правото на иск е
упражнено от ищеца при условията на злоупотреба с право. В рамките на един
и същи месец в Районен съд - гр. П. са подадени от ищеца три искови молби
срещу представляваното от мен дружество с една единствена цел: да се
възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер.
Трите искови молби са подадени от едно и също лице, чрез един и същ
процесуален представител и с трите се оспорва една уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение, и имат напълно еднакви
обстоятелствени части.
Връзката между производствата се доказва и с факта, че Договор за
потребителски кредит № 929454 от 18/09/2023г., предмет на дела: 1424/24 г., и
1718/2024г., рефинансира Договор за потребителски кредит № 908741 от
08/08/2023г., който е предмет на гр. д. № 1497/2024г.
Сочи се, че това се доказва от чл. 3, ал. 7 от Договор № 929454 от 18.09.2023г.,
в който изрично е посочено, че се рефинансира Договор № 908741 от
08.08.2023г.
Твърди се, че поведението на ищеца за абсолютно проявление на злоупотреба
с право, което е с една единствена цел, а именно да се възложи в тежест на
ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че е имал
възможността да получи защита на правата си в рамките на едно
производство, като предяви в една искова молба претенциите си за
недействителност на идентични договори и идентични клаузи от тях,
сключвани между страните за еднакви кредитни продукти в различни периоди
от трайните им отношения на заемодател и заемател, той е образувал три с
целта да се обогати за сметка на ответника с многократно по- високия размер
на присъдените в тежест на последния разноски. Това поведение противоречи
на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК
“Участващите в съдебните производства лица и техните представители под
страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им
процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни
да изнасят пред съда само истината.” Съобразно установената съдебна
практика съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него
18
процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която
страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на
поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава
неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на
ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право
/Определение №52/24.01.2017 по дело №222/2017 на ВКС, ГК, IV г.о.; К. с/у
Италия, № 9381 /81,25 юни 1987 г., Серия A № 119; Шюрмели с/у Германия,
№ 75529/01,8 юни 2006 г. ; М. с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г.,
Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24
март 2005 г.; /Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1076/2014 г., III г. о., ГК,; Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември
1995 г., Серия A № 337-A; Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК).; Определение № 636 на Пловдивския
апелативен съд от 25.11.2015 г. по гр. дело № 596/2015 г./
Сочи се, че недобросъвестността при упражняване на процесуалните права на
ищеца е явна и от факта, че в исковата молба по гр. д. № 1718/2024 г.,
депозирана на 24.04.2024 г. никъде не е упоменато, че към този момент съдът
вече е сезиран с въпроса за действителността на договора, който е обуславящ
правото по чл. 55, ал.1 ЗЗД.
Предвид изложеното по-горе, в настоящия случай се моли съдът да
противодейства на извършената злоупотреба с право:
А) като по реда на чл. 213 ГПК съедини горепосочените дела в едно
производство и постанови едно общо решение по тях.
При преценка на искането на ответника се моли съдът да обърне внимание, че
идентичността между делата е твърде съществена, за да се гледат в отделни
производства, чиято единствена цел е генериране на все по-високи разноски за
ответното дружество. Към настоящия момент делата са на един и същи етап,
твърденията, аргументите и оспорванията са идентични, предявени са
напълно идентични искания, процесуалните представители и на двете страни
са едни и същи. Разглеждането на производствата съвместно и
постановяването на едно общо Решение би отговаряло в най-пълна степен на
принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на
процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди,
състезателното начало и равенството между страните в производството. Не на
последно място, и процесуална икономия, тъй като така съдът няма да бъде
задръстван от напълно идентични молби, искания и становища по отделни
производства, респективно задължен да се произнася по всички тях
19
поотделно, а и ищецът ще може в най-пълна степен и кратки срокове да
получи разрешение на инициираните от него спорове. В духа на изложеното
по-горе районните съдилища съединяват предявените самостоятелно
производства, които имат едни страни и идентични искове. Така Определение
№ 14630/03.04.2024 г. по гр. д. 4102/2024 г. на СРС, 41 с-в; Определение №
120/24.01.2024 г. по гр. д. № 52/2023 г.; Протоколно определение от о.с.з.,
проведено на 31.01.2024 г. по гр. д. № 1058/2023 г. на РС - гр. Петрич, I-ви
състав; Протоколно определение от о.с.з., проведено на 31.01.2024 г. по гр. д.
№ 1195/2023 г. на РС - гр. Петрич.
Сочи се, че следва да бъде посочено също, че наличието на два договора
между страните, в които присъства една и също уговорка и са сключени при
идентични условия, е основание тълкуването на процесните договори,
преддоговорните и договорните отношения между страните да бъде
извършено съвместно, а не изолирано. Подробни аргументи в тази връзка
развивам по-долу в отговора.
Б) при условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат
съединени по желания от мен начин, то, моля, при успешен развой на делото
за ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство по
примера на заслужаващата високо признание практика на Софийски градски
съд в Решение от 21.01.2021 г. по в. гр. д. № 6572/2019 г. на II-Г състав,
Определение № 2927/07.03.2023 г. по ч. гр. д. № 1597/2023 г. на ЧЖ-VI-A
състав, Определение № 11379/10.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11595/2022 г.,
Определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч.гр. д. № 4272/2023 г. Същата е
възприета и от много други първоинстанционни състави като например този
на Софийски районен съд, постановил Решение № 6654 от 28.04.2023 г. по
дело №34485/2022. Горецитираната практика на СГС, е подходящ пример за
това как съдилищата трябва да реагират на подобни опити да се шиканира
процеса и да се задръства съдебната система с изпразнени от съдържание
дела. Впрочем съществува също пространна практика на Върховния
административен съд (ВАС) относно злоупотребата с право на разноски по
Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), която следва да бъде
приложима и в гражданския процес по аргумент на по-силното основание,
доколкото съгласно чл. 144 АПК за неуредените въпроси в дял III
“Производство пред съд“ субсидиарно се прилага Гражданският процесуален
кодекс. Според ВАС преценката за това дали е злоупотребено с дадено право
от участник в конкретно съдебно производство е на решаващия съд, който се
основава на изследване поотделно и в съвкупност на събраните в съответния
20
казус доказателства. Върховните съдии допълват, че при упражняване на
акцесорното право на разноски и при изрично възражение от ответната по
делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с право - в
случая конкретно по отношение присъждането на адвокатско възнаграждение,
съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални права от
страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права,
включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е
недопустимо. Последствието при установяване на факта на недобросъвестно
упражнени процесуални права от жалбоподателя по смисъла на чл. 3 от ГПК
във връзка с чл. 144 от АПК е, че акцесорното право на адвокатско
възнаграждение на адвоката му не следва да бъде признато с оглед
недопускане целеното обогатяване за сметка увреждане на насрещния субект.
/Определение № 13243 от 08.10.2019 г. по адм. д. № 11401/2019 на Върховния
административен съд; Решение № 14629 от 31.10.2019 г. по адм. д. №
3257/2018 на Върховния административен съд, Пето отделение/
Твърди се, че до същия извод относно дължимите разноски при множество
заведени идентични дела са достигнали и други Районни съдилища, които
оставят без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски поради
наличието на злоупотреба с право при предявяване на многобройни дела в
отделни производства срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД. Така Определение № 296
от 08.05.2024 г. по гр. д. № 851/2023 г. на Районен съд - гр. Смолян и
Определение №27213/03.08.2023 г. по гр. д. № 55943/2023 г. на 36 с-в, в които
Районният съд се е позовал на Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д.
№ 560/2021 г. на ВКС, III г.о.; Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по в. ч. гр.
д. № 4277/2023 г. на СГС, ЧЖ-I- Д и Определение № 8441 от 11.07.2023 г. по в.
ч. гр. д. № 7344/2023 г. на СГС.
3.По редовността на исковите молби се твърди, че по отношение на исковите
молби по гр. д. № 1497/2024 г. и 1718/2024г. е налице нередовност по чл. 127,
ал. 4 ГПК поради липсата на представена банкова сметка, при заведен иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Доколкото при уважаване на осъдителния иск,
ответникът следва да плати на ищеца, то същият следва да представи такава, в
противен случай, доброволното плащане на сумата се възпрепятства. Предвид
това молим съдът да укаже на ищцовата страна да посочи банкова сметка.
4.По основателността на исковите молби е изложено следното становище:
Неоснователни са претенциите на ищеца за недействителност на договора за
кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП доводите за
нищожност на клаузата по чл. 18 във вр. с чл.6 от договора, уговаряща
21
неустойка, както и за връщане на платените без основание суми.
4.1. Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
На първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият
случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Действителността на клаузите на договор за потребителски кредит № 908741
от 08/08/2023г. и договор за потребителски кредит № 929454 от 18/09/2023г.
произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който са сключени процесните договори. В доказателство на
твърденията си прилагам Лог файловете по договорите, които проследяват в
хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение.
Заедно с лог файловете прилагам и попълнените от кредитополучателя
Искания за сключване на договор за кредит, както и изпратените му на
08.08.2023г. и 18.09.2023г. на имейл адрес ********* Стандартни европейски
формуляр (СЕФ).
Сочи се, че видно от тези документи и противно на твърденията в исковата
молба, всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по
договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е
дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и
условията по кредита още преди сключването на договора. Процесните
договори за кредит съдържат всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите
са съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването
им създават яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният
размер на задължението му към кредитодателя общо и по пера.
С гореописаните документи изцяло опровергавам твърдението, че клаузите в
договорите са в противоречие с принципа за добросъвестност и
справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди
подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички
условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Освен че
му е предоставена преддоговорна информация преди сключване на договора,
между страните са налице два договора с идентични условия и задължение за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
22
Предвид това клаузите по процесния договор се явяват индивидуално
договорени с конкретния потребител. В същия смисъл е и цитираната по-долу
практика на националния съд и СЕС. Така безспорно се установява, че
кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с
неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното
дружество. От фактическата обстановка по случая може да се направи извод,
че ищецът е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.
12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права
от неправомерното си поведение. Изтеглил е кредити, избирайки конкретните
услуги, които да ползва, а впоследствие инициира производство, по които да
му бъдат присъдени разноски, очевидно с единствената цел да увреди
кредитора си. В случай че ищецът беше добросъвестен би следвало, освен да
не се обвързва за пореден път с условията на кредитора, поне да упражни
правото си на отказ, в който случай последиците за него щяха да бъдат същите
като при успешно проведено дело срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, но с тази
разлика, че нямаше да се намесват трети за спора страни, да се дължат
разноски за държавни такси и адвокатски възнаграждения, както и да се
задръства съдебната система с изпразнени от съдържание дела. Т.е. ищецът не
само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искал това,
но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се откаже от
сключването на договора преди отпускането на кредита, както и след
отпускането му. Но вместо да направи нещо от изброените действия, той е
изтеглил заема от представляваното от мен дружество, с единствената цел да
се обогати от последващите съдебни производства. Което се доказва и от
факта, че са предявени три искови молби по два договора.
Сочи се, че противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договорите, а именно 08.08.2023г. и 18.09.2023г. от
66,45 %, респективно 67,65% и ГПР определен в процесните договори в
23
размер на 57,54%, респективно 58,38% е видно, че в случая годишният
процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Сочи
се, че ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената
на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна
характеристика и функция.
Сочи се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът
е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай
неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е
напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
24
Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в Погасителния план, имплементиран
в договора (чл. 3, ал. 3), е посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора, където е очертано
и разграничението между лихва, неустойка и главница. В погасителния план
ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част
от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да
бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им.
Твърди се, че не е вярно, че твърденията, че неустойката представлява „скрито
възнаграждение“. Лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като
цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен
и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я
уговарят още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че
страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не
еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не
води до превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй
като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. Сочи се, че при така формулираните клаузи и от съдържанието
на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят
е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за
които потребителят е бил наясно предварително, от които е имал
възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както
още при сключване на договора, така и след това.
4.2. Сочи се, че неустойката е действителна. Оспорената от ищеца
неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
25
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в чл.
6 условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните:
представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен
изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор
за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на чл. 6 и след сключването на договора,
дори след изтичането на тридневния срок, да е осъзнал, че е неспособен да се
справи с това да представи поръчител или банкова гаранция, които да
отговарят на съответните условия на кредитора, кредитополучателят е
разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил както
в Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици -
заплащане на обезщетения или такси. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая Ю. Ю. Ш. не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на
казуса, процесуалното поведение на ищеца, става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредитите е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе неоснователни искове за
недействителност договора и неустоечната клауза и по този начин да върне
само главницата по кредита. Очевидно е, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради
изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да
въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно
26
върху цялостното й отпадане. На следващо място неустойката е имала
предварително определен начален и краен момент, също така е била с
фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен
случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. №
969/2009 г., IVn о., ГК, смятам, че в разглеждания такъв противоречие с
добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при изследването на този
въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор Ю. Ю. Ш. не е
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 18, като е дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид също, че в практиката на
ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В
този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна
преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално
изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената
за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ
26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
4.3. Не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във
вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая не налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя,
същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
27
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора са изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката за
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от
допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен
размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се
дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Твърди
се, че така Ю. Ю. Ш. е бил информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това е изключена възможността Ю. Ю. Ш. да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо,
всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на
договора са съставена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП.
Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено посочени в
договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на
кредита.
Твърди се, че изложеното изключва възможността Ю. Ю. Ш. да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
След гореизложеното ответното дружество твърди, че процесните клаузи
напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за
неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и
приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния
съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по
28
прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и
разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само
договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа
гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за
отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС
във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75.
Сочи се, че неоснователни са и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Дори и
в самата Директива, транспонирана в българското законодателство,
нищожността на клауза като процесната не е изведена като последица, която
националното законодателство следва да предвиди в случаите, в които
кредитодателите не извършват проверка на кредитоспособността на клиентите
си.
4.4. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че между
страните са налице общо 2 договора, които съдържат уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита - предмет на
исковите производства.
Сочи се също, че между ищеца и финансови институции от групата на ЕМ ВИ
ФАЙНЕНС, ЕИК/ПИК *********, което е собственик на „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК ********* и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ********* са налице още 5
договора с идентични условия, сключени в периода 2022 - 2023г. Така
договорите сключени от ищеца, уговарящи клауза за неустойка са общо седем.
Наличието на 7 договора за идентични кредитни продукти, всеки от който
съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава
твърденията на ищеца в следния смисъл:
• По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация
за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави.
29
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си
права още при сключване на първия договор с ответното дружество - да се
откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на
обезпечение или за замяната му с друг вид, Ю. Ю. Ш. по своя инициатива е
сключил още шест договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно
при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на
обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде
осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От
тази фактическа постановка става ясно, че Ю. Ю. Ш. е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми
над главницата. Ако целта не беше такава, то той щеше да се откаже още от
първия договор или просто не би сключил седем при същите условия, в който
случай щеше да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И
точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело,
води до пълна неоснователност на претенциите за недействителност на клаузи
от договора и за връщане на недължимо платени суми.
• По отношение на твърдението за неравноправност
Сочи се, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база 7-те договора за кредит, които
съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти
при идентични условия. Тълкуване на договора за кредит в този контекст е
необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите,
с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно
информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските
договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
Сочи се, че въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор Ю.
Ю. Ш. е сключил 7 договора с уговорка за плащане на неустойка. Предвид
това, не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по
договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от
процесните клаузи, доколкото Ю. Ю. Ш. се е запознавал с тях многократно и
всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да
30
направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят е бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го
направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят
отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това
поведение е повтаряно до сключването на 7 идентични договора. От тук е
явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва
неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Така Решение
№ 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело
C¬186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Вапса Ротвпеавса SA).
5. По осъдителните искове по гр. д. № 1497/2024 г. и гр. д. №
1718/2024г. се сочи, че От неоснователността на доводите за нищожност на
договорите в цялост и на неустоечните клаузи следва и неоснователност на
исковете за връщане на даденото по договорите, респективно клаузата за
неустойка. В случая договорите и отделните им клаузи са действителни по
изложените в настоящия отговор съображения, поради което всички платени
от ищеца суми са получени на валидно правно основание и не подлежат на
реституция.
Твърди се, че исковете са неоснователни и досежно размера им. И двата
договора са с изтекъл краен срок на плащане, а с отговора е представяено:
1. Справката за движение по Договор за потребителски кредит №
908741 от 08/08/2023г., от която се вижда, че погасената сума по кредита е
66,14 лева над усвоената главница от 300 лева при уговорена лихва по
договора от 23, 79 лева.
2. Справката за движение по Договор за потребителски кредит №
929454 от 18/09/2023г., от която се вижда, че погасената сума по кредита е
219,15 лева над усвоената главница от 1100 лева при лихва от 218,71 лева.
Сочи се, че всички представени с настоящия отговор документи са приложени
в експортиран от системата на КРЕДИРЕКТ електронен формат, като в
качеството си на адвокат и на основание чл. 32 от Закона за адвокатурата
декларирам пълното им съответствие с разписаните от страните екземпляри,
които при необходимост мога да представя в подходящ срок по делото.
31
Моли се съда, да постанови съединяването на горепосочените дела в
едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени
предпоставки в чл. 213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на
страната на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях и да
отхвърлите претенциите като неоснователни.
В случай, че съда приеме исковете за допустими за самостоятелно
разглеждане, се моли да отхвърли предявените от ищеца Ю. Ю. Ш., ЕГН
********** претенции като неоснователни и да не присъжда разноски за
повече от едно производство, предвид установената злоупотреба с
процесуални права.
Моли се съда, в случай че с Решението и двете страни бъдат осъдени да платят
суми една на друга, да допусне прихващане на насрещните вземания до
размера на по-малкото.
Сочат се доказателства, направени са доказателствени искания, Претендират
се разноски.
По отношение на доказателствената тежест съдът указва на страните, че
всяка от тях носи доказателствена тежест за установяване на фактите и
обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В
конкретния случай в тежест на ищецът е при условията на пълно и главно
доказване да установи по делото наличието на сочените основания за
нищожност на целия договор, на отделните клаузи на договора за кредит,
както и да установи заплащането от сочената от него сума на ответника. От
друга страна в тежест на ответната страна е да установи наличието на
основания за задържане на така посочената сума, в това число наличието на
валидно облигационно правоотношение между страните по договора за
кредит.
АДВ. М.: Нямам възражения по доклада. Имам искане по хода на
делото: доколкото, и действително гр.д №1425/2024г. по описа на РС П. е с
предмет предявен установителен иск за недействителност на договор за
кредит от 18.09.2023г. с ответника, считам, че същото това дело е
приюденциално по отношение на настоящият спор, който е за връщане на
неоснователно платени по същият този договор суми и по който настоящият
състав следва приюденциално да вземе отношение по отношение
действителността на договора и Ви моля да спрете производството по
настоящето дело до приключване на спора по гр.д. №1425/2024г. по описа на
РС П..
32
По отношение на доказателствата съда се е произнесъл с
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2253 от 26.07.2024г. като е приел представените от
страните писмени доказателства. На основание чл.190 от ГПК е задължил
ответното дружество да представи по делото счетоводна справка относно
плащанията по Договор за потребителски кредит №929454 от 18.09.2023г.
Указал е на страните, че на основание чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание
за днес.
СЪДЪТ счита, че това задължение, което е вменено на ответното
дружество по реда на чл.190 от ГПК е изпълнено към настоящият момент,
като ответника е представил по делото справка от която да е видно какви
плащания са били извършени по процесният договор за потребителски кредит
като в тази насока и процесуалният представител на ищцовата страна оттегли
искането си с правно основание чл.190 от ГПК.
СЪДЪТ следва да се произнесe по направените от ответната страна
искания по които не се е произнесъл към настоящият момент, а именно за
прекратяване на производството поради недупостимост на предявените искове
и поради липсата на правен интерес за продължаване на делото;
С правно основание чл.213 от ГПК да бъде постановено съединяване на
горепосочените дела в едно общо производство и с правно основание чл.238,
ал.2 от ГПК - да бъде постановено неприсъствено решение срещу ищецът.
СЪДЪТ намира направените искания от ответната страна за допустими,
но неоснователни, поради следните съображения:
Според настоящият съдебен състав е налице правен интерес за ищеца от
предявяване на процесните искове, независимо от това, че в същият съд е било
образувано и се води производството по гр.д. № 1425/2024г. по описа на РС П..
С оглед наличието на правен интерес, съдът не споделя становището на
ответната страна, че предявените искове се явяват недопустими, а
производството по делото следва да бъде прекратено.
По отношение искането на ответната страна за съединяване на
цитираните от тях три производства съдът счита, че същото не е основателно
доколкото по тези производства ищецът по всяко едно от тях има правен
интерес от воденето на същите, като с предявените искови молби се
претендират отделни права на ищецът. Действително по две от делата, а
именно гр.д.№1425/2024г. и настоящето гр.д.№1718/2024г. по описа на РС П.
33
се водят по отношение на един и същ договор който е сключен между
страните, поради което съдът счита, че е налице приюденциалност по
отношение на тези две производства, но това не е основание за съединяване на
цитираните от ответника три дела в едно производство.
На следващо място по отношение на искането с правно основание
чл.238 от ГПК съдът счита, че същото е неоснователно доколкото посочената
разпоредба предвижда, че срещу ищецът би могло да се постанови
неприсъствено решение в случай, че той не се яви в първото съдебно
заседание по делото, не е взел становище по отговора на исковата молба и не
е поискал разглеждането на делото в негово отсъствие. Към настоящият
момент посочените комулативно изискуеми предпоставки на закона не са
налични, тъй като ищецът изпраща свои процесуален представител в първото
съдебно заседание по делото, както и е взел становище по отговора на
исковата молба, поради което съдът намира, че искането за постановяване на
неприсъствено решение е неоснователно.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за
прекратяване на производството по гр.д.№1718/2024г. по описа на РС П.
поради липсата на правен интерес от водене на същото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна да бъде
постановено съединяване на посочените дела, а именно: гр.д.№ 1425/2024,
гр.д.№1718/2024г. и гр.д.№1497/2024г. по описа на РС П. в едно производство,
тъй като не са налице основанията предвидени в чл.213 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за
постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца като неоснователно.
ПРИЕМА представените с молба с вх.№25578 от 16.10.2024г. писмени
доказателства - списък по реда на чл.80 ГПК и доказателства за плащане на
адвокатско възнаграждение и актуална съдебна практика.
По исканията на ищцовата страна съдът счита, че искането с правно
основание чл. 229 от ГПК, а именно за спиране на настоящето производство
като намира, че направеното искане е допустимо и основателно и като такова
следва да бъде уважено. Съгласно разпоредбата на чл.229 , ал.1, т.4 от ГПК
съдът спира производството, когато в същият или друг съд се разглежда дело,
решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Съдът
намира, че настоящият случай е такъв тъй като бе установено, че в РС П. е
34
било образувани и се разглежда към настоящият момент гр.д.№1425/2024г.,
което има за предмет същият договор за кредит между страните с номер
929454 от 18.09.2023г. В производството по гр.д.№1425/2024г. са предявени
искове за нищожност на договора, както и в условията на евентуалност иск за
прогласяване нищожността на неустоечната клауза, която е предвидена в него.
При това положение съдът намира, че е налице приюденциална връзка между
двете производства, тъй като решението по гр.д.№1425/2024г. по описа на РС
П. безспорно ще има значение за правилното решаване на спора по
настоящето дело.
Воден от горното и на основание чл.229,ал.1, т.4 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр.д.№1718/2024г. по описа на РС П. на
основание чл.299. ал.1, т.4 от ГПК тъй като в същият съд се разглежда гр.д.
№1425/2024г. по описа на РС П., решението по което ще има значение за
правилното решаване на спора, до приключването с влязло в сила решение на
гр.д.№1425/2024г. по описа на РС П..
Настоящето ОПРЕДЕЛЕНИЕ подлежи на обжалване с частна жалба
пред ОС П. в едноседмичен срок считано от настоящето съдебно заседание за
ищцовата страна, както и в същия срок от съобщаването му на ответника.
Протоколът написан в съдебно заседание, което приключи в 10:41 часа.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
Секретар: _______________________
35