Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.03.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при участието на секретаря Цв. Д., като разгледа докладваното от младши съдия Чакъров в. гр. д. № 19391 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Б.Д.” ЕАД, ЕИК ****, чрез пълномощника си Б.Г., против решение от 01.09.2014 г., постановено по гр. д. № 21481/2012 г. на Софийския районен съд, 58 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените по реда на чл. 422 ГПК исковете на въззивния жалбоподател срещу И.К.Д., ЕГН ********** за сумите, както следва: 10 920.48 лв. – главница по договор за кредит от 25.06.2008 г., 2 593.57 лв. – договорна лихва за периода 15.01.2011 г. – 19.07.2012 г. И 1 370.95 лв. – лихва за забава за периода 20.04.2011 г. – 19.07.2012 г.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди се, че първоинстанционният съд необосновано е отхвърлил изцяло предявения от банката установителен иск само поради това, че не са събрани доказателства за съобщаването на предсрочната изискуемост на ответника, тъй като такива не са били необходими, а от друга страна не са били изискани от съда, когато е разпределял доказателствената тежест. Твърди се още, че ако се приеме становището на районния съд, че поради липса на уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на вземането, същата не е настъпила на 20.04.2011 г., то тя следва да се счита съобщена най – късно до приключване на устните състезания на 14.04.2014 г., когато ответникът вече е бил уведомен за нея след получаването на препис от исковата молба. При това положение е налице настъпване на предсрочната изискуемост, но на по - късен етап, откогато следва да се начисли и наказателната лихва. В жалбата се навеждат оплаквания и за неправилност на изводите на районния съд, че за направеното прехвърляне на вземането /цесията/ също не са представени доказателства за съобщаването му ответника, тъй като това е станало с молбата на банката – ищец от 12.03.2013 г. за привличане на третото лице помагач, която е връчена на ответника в съдебно заседание.
Предвид всичко изложено се иска отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което да се уважат изцяло предявените искове. Алтернативно се иска, ако се приемат доводите за настъпила предсрочна изискуемост в хода на процеса, да се уважат изцяло исковете за главница и за възнаградителната лихва, а този за лихвата за забава да се уважи частично, съобразно по – късната дата на настъпилата изискуемост на главното вземане. В съдебно заседание се прави още едно алтернативно искане, в случай че не е настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане на банката – кредитор да се присъдят всички неплатени и падежирали вноски по договора за кредит, дължими към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 20.07.2012 г.
Въззиваемата страна И.К.Д. – ответник по иска – оспорва жалбата чрез процесуалния си представител като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение да потвърди, като правилно и законосъобразно.
Третото лице помагач О. „Ф.Б.” АД моли съда чрез процесуалния си представител да уважи жалбата като основателна и да отмени обжалваното с нея решение.
Софийски граД.и съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. С оглед изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Доказателствата по делото не оставят съмнение, че между страните е сключен договор за кредит за текущо потребление от 25.06.2008 г. за сумата от 13 000 лв. със срок на погасяване до 25.06.2018 г., като въззиваемата е кредитополучател и солидарен длъжник по този договор наред с Н.П.Б.. Установява се още, че кредита е усвоен на 25.06.2008 г., когато сумата по него е постъпила по разплащателната сметка на последната. Кредитът е обслужван до месец януари 2011 г. с погасени задължения общо в размер на 5 191.79 лв. главница, договорна лихва и лихва за забава. На 10.01.2011 г. е платена за последен път вноска по кредита, след която дата плащанията са преустановени. Към 20.04.2011 г. след непогасени три вноски за месеците 02., 03. и 04 .2011 г. до деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – 20.07.2012 г., задълженията по процесния договор възлизат общо на 14 825 лв., от които 10 860.48 лв. – главница, 2 593.57 – договорна лихва за периода 15.01.2011 г. – 19.07.2012 г. и и 1 370.95 лв. – лихва за забава за периода 20.04.2011 г. – 19.07.2012 г.
От приетата и изслушана пред въззивния съд допълнителна съдебно – счетоводна експертиза се установява, че за периода 15.01.2011 г. – 20.07.2012 г. сумата на падежиралите 19 бр. вноски възлиза на 3 801.75 лв., от които главница в размер на 1 405.06 лв., договорна лихва 2 396.69 лв. и наказателна лихва за периода от 15.01.2011 г. до 20.07.2012 г. в размер на 103.74 лв.
Сред подаването на исковата молба въззивника – ищец е цедирал вземането си на третото лице – помагач по делото О. „Ф.Б.” АД. Изпратено е уведомително писмо до И.К.Д., което не й е връчено по съответния ред.
Спорни по делото и пред настоящата инстанция остават въпросите дали е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, респективно кога, като във въззивната жалба се поставя въпроса и за възможността да се претендира заплащане на падежиралите вноски по кредита ведно със съответните акцесорни претенции, ако се приеме, че последният не е станал предсрочно изискуем за цялото вземане.
По въпроса за настъпването на предсрочната изискуемост е налице задължителна за всички съдилища практика на Върховния касационен съд на РБ, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.08.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК. Началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита.
В случая при липсата на доказателства по делото за валидно направено волеизявление от страна на банката, обявено на длъжника преди започване на заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем, не би могло да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане. Първоинстанционният съд правилно е разпределил тежестта на доказване, като е указал на ищеца да докаже този факт. Позоваването на предсрочната изискуемост в заявлението до съда за издаване на заповед за незабавно изпълнение на цялото непогасено вземане не представлява надлежно съобщаване на длъжника, предвид едностранният характер на заповедното производство, в настоящата хипотеза по реда на чл. 417 ГПК.
Що се отнася до възражението на въззивния жалбоподател, че предсрочната изискуемост е съобщена на длъжника с преписа от исковата молба следва да се посочи, че от една страна такова твърдение се прави за първи път пред въззивната инстанция. От друга исковата молба действително може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да бъде отчетено като факт от значение за спорното право съгл. чл. 235, ал. 3 ГПК, който да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като, въпреки че е настъпил след предявяването на иска, този юридически факт има правопораждащ ефект и представлява основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение, но не може да промени с обратна сила момента на настъпване изискуемостта на вече предявеното вземане.
Неоснователни са и доводите на въззивния жалбоподател във връзка с изискуемостта на вземанията, представляващи вноски по кредита и лихви към тях, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и искането за присъждането им. Такова искане се прави едва пред настоящата инстанция, въпреки поставянето на такава задача на вещото лице в първоинстанционното производство. Отделно от това и в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, и в издадената такава по ч. гр. д. № 34951/2012 г. на СРС, 58 състав, както и при предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в настоящото производство, главницата и договорната лихва са посочени като глобални суми на основание именно предсрочна изискуемост на кредита. Съгласно т.11б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.08.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК е недопустимо в исковото производство по предявен иск, основан на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, какъвто би бил процесуалния резултат, ако се възприема за основателно заявеното в настоящото въззивно производство искане на въззивника – ищец по спора. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища в страната практика на ВКС, обективирана в решение № 115 от 11.01. 2016 г. по т. д. № 2427/2014 г. на II т. о. и решение № 123 от 09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о., и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Предвид неоснователността на предявеното вземане на ищеца се явява безпредметна преценката на доводите във въззивната жалба досежно действието на прехвърлянето на вземанията на банката спрямо длъжника.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния такъв по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.
Относно разноските по производството
При този изход на спора право на разноски възниква единствено за въззиваемата страна, на която следва да се присъди сумата общо в размер на 750 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение пред СГС по два договора за правна защита и съдействие от 16.11.2014 г. и 06.01.2016 г.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.09.2014 г.,
постановено по гр. д. № 21481/2012 г. на Софийския районен съд, 58 състав.
ОСЪЖДА Б.Д.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на И.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***-** сумата от 750 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е
окончателно, като неподлежащо на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.