Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1790 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищците К.Ж.Д. и Ф.И.Д. срещу решение от 08.10.2019 г. по гр.д. №5588/2019 г. на
Софийския районен съд, 124 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателите срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно
основание чл.439 вр. чл.124 ал.1 ГПК за недължимост при условията на разделна
отговорност сумата от 1307,73 лв. - главница за доставена ТЕ, ведно със
законната лихва от 20.07.2012 г., лихва в размер на 132,13 лв. за периода
31.03.2019 г. - 26.06.2012 г., както и 132,12 лв. - разноски, за които е
издаден изпълнителен лист на 21.03.2013 г. по гр.д. №15777/2012 г. по описа на
СРС, 82 състав, и за събирането на които е образувано изп.д. №20138630401659 по
описа на ЧСИ с рег. №863 на КЧСИ с район на действие СГС, като ищците са
осъдени да заплатят на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалните и
процесуалните правила. Сочат, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
по процесното изп. дело са извършвани изпълнителни действия, довели до
прекъсване на погасителната давност. Поддържат, че предприетите спрямо всеки един
от двамата длъжници изпълнителни
действия на водят до прекъсване на погасителната давност и на преклузивния срок
по чл.433 ал.1 т.8 ГПК спрямо другия длъжник. Твърдят още, че процесното изп.
дело е прекратено по силата на закона и считано от последното валидно
предприето изпълнително действие /08.07.2013 г./ вземанията са погасени по
давност. Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени
решението и да уважи предявените искове за недължимост на процесните вземания.
Претендират разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата. Претендира
разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от К.Ж.Д. и Ф.И.Д. с искова молба, с която срещу „Т.С.“
ЕАД е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439
ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника по 1/2
от следните суми: сумата от 1307,73 лв. - главница за доставена топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 20.07.2012 г., лихва за забава в размер
на 132,13 лв. за периода 31.03.2019 г. - 26.06.2012 г., както и сумата от
132,12 лв. - разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.01.2013
г. по гр.д. №15777/2012 г. по описа на СРС, 82 състав, поради изтичане на
погасителната давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на
изпълнителни действия в продължение на 2 г. и изпълнителното производство е
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Ответникът „Т.С.“ ЕАД
в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове, като твърди и че
погасителната давност за процесните вземания не е изтекла.
Разпоредбата на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото,
чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът
е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не
дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид
настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца
за правен интерес от иска не се установят по делото, то
производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати.
Правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за
наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството
без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с
предявяването на иск и др. действия по чл.116 б.
„б“ ЗЗД и
прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл.116 б.
„в“ ЗЗД са
уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното
изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването
на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение
по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова
давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение.
Със същото ТР е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”,
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изп.
производство става по право, като новата давност започва
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист
от 21.01.2013 г., издаден по гр.д. №15777/2012 г. по описа на СРС, 82 състав,
за вземане на ответника срещу ищците в размер на сумата от 1307,73 лв. -
главница за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва от 20.07.2012
г., лихва за забава в размер на 132,13 лв. за периода 31.03.2019 г. -
26.06.2012 г., както и за сумата от 132,12 лв. - разноски, на 05.06.2013 г., е
било образувано процесното изп.д. №20138630401659 по описа на ЧСИ С.Х., копие
от което е представено по делото.
От
представеното копие от процесното изп. дело се установява, че последните
валидни изпълнителни действия са от 08.07.2013 г. - налагането на запори върху
банкови сметки и върху трудови възнаграждения на длъжниците.
С молба от 05.08.2013 г. длъжникът Ф.И.Д.
е поискала от ЧСИ вдигане на наложените и запори. Със същата молба е посочила,
че ще погасява дълга ежемесечно по 100,00 лв.
Видно от съдържащото се в изп. дело
преводно нареждане за кредитен превод от 21.08.2013 г., ищецът Ф.И.Д. е
заплатила по банков път по процесното изп. дело
сумата от 136,94 лв., което плащане представлява признание на процесното
вземане и съгласно разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД прекъсва погасителната
давност. Съгласно трайната съдебна практика, признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.
„а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се
отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия
състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав
към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята
на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този
смисъл е и трайната практика - решение №100 от 20.06.2011 г. по т.д. №194/2010
г. на II ТО на ВКС, решение №98 от 26.07.2013 г. по т.д. №851/2012 г. на I ТО
на ВКС. Признанието на вземането представлява едностранно волеизявление на
длъжника, което законът е скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в
полза на автора на волеизявлението погасителна давност. За да настъпят тези
последици не е необходимо кредиторът да е приел и да се е съгласил с
признанието, не е необходимо каквото и да било волеизявление от негова страна.
Процесното изп. дело
е прекратено на 08.07.2015 г. на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, поради което след тази дата не са извършвани валидно изпълнителни
действия.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е
винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта
влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание
чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В
този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за
които е налице постановена на 26.07.2012 г. по гр.д. №15777/2012 г. по описа на
СРС, 82 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а на 21.01.3013 г. е
издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжникът в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни,
следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните вземания е изтекла на 08.07.2018
г. по отношение на
ищеца К.Ж.Д. и на 21.08.2018 г. по отношение на ищеца Ф.И.Д., т.е. процесните вземания са погасени по давност.
Поради изложеното,
съдът намира предявените искове за основателни, поради което обжалваното
решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него вместо него да бъде
постановено друго, с което предявените от ищците срещу ответника искове бъдат
уважени.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на ищците на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се
присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от
100,00 лв., представляваща държавна такса, а на ищеца К.Ж.Д. и сумата от 400,00
лв., представляваща адвокатско възнаграждение и във въззивното производство в
размер на сумата от 50,00 лв., представляваща държавна такса, а на въззивника К.Ж.Д.
и сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възраженията
на ответника за прекомерност на заплатените от ищеца К.Ж.Д. адвокатски
възнаграждения са неоснователни. По делото са представени договори за правна
защита и съдействие, сключени между ищеца и въззивник К.Ж.Д. и адв. И.Д.,
според които ищецът и въззивник е заплатил адвокатски възнаграждения в
първоинстанционното производство и във въззивното производство в размер на
сумата от по 400,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договорените
по настоящето дело адвокатски възнаграждения са в рамките на този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №236481/08.10.2019
г., постановено по гр.д. №5588/2019 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав, и
вместо него постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124 ал.1 вр. чл.439
ал.1 ГПК, че К.Ж.Д., ЕГН **********,
адрес: ***, и Ф.И.Д., ЕГН **********,
адрес: ***, не дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***, 1/2 от следните суми: 1307,73
лв. - главница за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва
от 20.07.2012 г. до окончателното изплащане, 132,13 лв. - мораторна
лихва за периода 31.03.2019 г. - 26.06.2012 г., и 132,12 лв. - разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист на 21.03.2013 г. по гр.д. №15777/2012
г. по описа на СРС, 82 състав, и за събирането на които е образувано изп.д.
№20138630401659 по описа на ЧСИ С.Х..
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Ж.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, и Ф.И.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 50,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Ж.Д.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.