РЕШЕНИЕ
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София,…………….г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, IV ”в” състав, в открито съдебно заседание
на осми октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитър Ковачев
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 7016 по описа за 2019 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение на
СРС, 156 състав под № 55687 от 05.03.2019г., постановено по гр.дело № 19220 /2018г., с което
са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „А.з.с.н.в.“ /“АСВ“/ ЕАД
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове срещу А.В.Б.,
с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от Закона за потребителския
кредит, вр. с чл.99 от ЗЗД; чл.92 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД и чл.86,ал.1от ЗЗД, с предмет- признаване за установено, че А.В.Б. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ,
както следва: 1/ сумата от 1 196,56лв.,
претендирана като неиздължена главница по договор за кредит „Бяла карта“ № 454858/ 17.02.2016г., сключен с „Аксес
Файненс“ ООД, вземанията, по който са прехвърлени на „АСВ“ ЕАД с рамков договор
от 07.11.2014г. с приложение № 1 към
него от 13.02.2017г.; 2/ сумата от 107,91лв., претендирана като
договорна /възнаградителна/ лихва за периода 21.02.2016г.- 06.05.2016г.; 3/ сумата от 239,51лв., претендирана като
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение
по договора ; 4/ сумата от 77,50лв.—такса
за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията; 5/ сумата от 120,00лв. –
такса за дейност на служител по извънсъдебно събиране на вземанията и 6/ сумата
от 154,12лв.- мораторна лихва върху главницата, натрупана за периода 06.07.2016г.-
29.08.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
от 15.09.2017г. по гр.дело № 59382/2017г. по описа на СРС, 156 състав.
Въззивникът „А.з.с.н.в.“ /“АСВ“/ ЕАД заявява
искане за отмяна на обжалваното решение, като незаконосъобразно и неправилно,
поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Поддържа
неправилност на извода на съда, с който е прието, че по делото не е доказано
прехвърлянето на процесните вземания в негова /на ищеца/ полза с договора за
цесия и приложение № 1 към него. Твърди,
че в приложение № 1 към договора за цесия подробно са индивидуализирани
прехвърлените вземания. Намира за
необоснован извода на първоинстанционния
съд относно липсата на доказателствена тежест /стойност/ на приложение № 1 към
договора за цесия, предвид и на липсата на заявено от ответницата изрично
възражение срещу него в тази насока в срока за отговор на исковата молба. Твърди,
че е доказана и дължимостта на
вземанията от ответницата. С изложените доводи,
подробно развити във въззивната жалба ищецът мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат уважени, с присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата
страна А.В.Б., чрез назначения й по реда на чл.47,ал.6 от ГПК процесуален представител- адв. М.Н. оспорва жалбата като неоснователна и
заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа, че мотивирано
първоинстанционният съд е приел, че представеното приложение № 1 към договора
за цесия няма доказателствена стойност
да установи идентичността на претендираните вземания. Счита, че
доказателствената стойност на документа правилно е преценена от първата
инстанция. Поддържа, че неподаването на отговор на исковата молба в
законоустановения срок от страна на ответника не освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК . По тези съображения моли да
бъде потвърдено обжалваното решение като законосъобразно и правилно.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите
на страните и след като обсъди събраните
по делото доказателства по реда чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При
извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради
това, съдът дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от
които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК и при дължимата проверка за
спазването на приложимите в случая императивни правни норми.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове , предявени по реда на чл.422,ал.1
от ГПК, с правно основание, както следва: 1/ иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9
от Закона за потребителския кредит, вр. с чл. 99 от ЗЗД за сумата от
1 196,56лв., претендирана като неиздължена главница по договор за кредит
„Бяла карта“ № 454858/ 17.02.2016г.,
сключен с „Аксес Файненс“ ООД, вземанията, по който са прехвърлени на „АСВ“ ЕАД
с рамков договор от 07.11.2014г. с приложение № 1 към него от 13.02.2017г.; 2/ иск с правно
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от Закона за потребителския кредит, вр.
с чл.99 от ЗЗД - за сумата от 107,91лв., претендирана като договорна
/възнаградителна/ лихва за периода 21.02.2016г.- 06.05.2016г.; 3/ иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, вр. с
чл.99 от ЗЗД – за сумата от 239,51лв., претендирана като
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение по договора ; 4/ иск с
правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД- за сумата от 77,50лв.,
претендирана като такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията; 5/
иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД– за сумата от
120,00лв., претендирана като такса за дейност на служител по извънсъдебно
събиране на вземанията и 6/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.99 от ЗЗД – за сумата от 154,12лв., претендирана като мораторна лихва върху главницата, натрупана за
периода 06.07.2016г.- 29.08.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК от 15.09.2017г. по гр.дело № 59382/2017г. по описа
на СРС, 156 състав.
С обжалваното решение предявените искове са отхвърлени
с мотива, че по делото не е доказана активната материално-правна легитимация на
ищеца да получи търсената с тях защита, поради недоказан факт на прехвърляне на
вземанията от първоначалния кредитор по договора за кредит- на ищеца с рамков
договор за цесия от 07.11.2014г. и приложение № 1 към него от 13.02.2017г.
Първоинстанционният съд е приел, че представеното приложение № 1 към договора
за цесия, в което са индивидуализирани прехвърлените вземания, не доказва
идентичност между процесните вземания, произтичащи от договора за потребителски
кредит и прехвърлените. Прието е, че
документът- Приложение № 1 следва да бъде ценен съгласно правилото на
чл.178,ал.2 , изр.1 от ГПК, като са изложени правилни , но принципни
/теоретични/ мотиви относно приложението на тази правна норма и
доказателствената тежест /стойност/ на частните документи, без да е изложен
конкретен мотив, относим към документа, представен по делото, поради което той
не е ценен от съда като доказателство, установяващо правно-релевантния факт на
прехвърляне на процесните вземания. Като
допълнителен мотив за отхвърляне на исковете от първоинстанционния съд са
изложени и такива, с които е обоснована приетата от съда нищожност на договорните клаузи, с което е
установена дължимост на претендираната неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение и на договорните клаузи, възлагащи
в тежест на кредитополучателя на разходи по извънсъдебно събиране на вземанията.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на
първата инстанция, с които е прието, че ищецът не е активно-материално правно
легитимиран да получи защита с предявените искове, поради неустановяване на
факта, че процесните вземания са му цедирани с представения по делото договор
за цесия и приложение № 1 към него. Съдът приема, че тези от вземания са
валидно прехвърлени на ищеца по следните мотиви:
Между страните по делото няма спор, а и от писмените
доказателства се установява, че между третото лице за настоящия исков процес-
„Аксес Файнанс“ ООД –кредитодател и
ответницата А.В.Б. на датата 17.02.2016г. е сключен договор ,с който
кредитодателя се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ
кредит в максимален размер от 1 200,00лв. под формата на разрешен кредитен
лимит, който да се усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, срещу насрещното задължение на кредитополучателя да ползва и върне
заетата сума, съгласно условията на договора.
С подписването на договора на кредитополучателя е предоставен
международния платежен инструмент- кредитна карта с №******. С клаузата
на чл.3 от договора е установено ползването на заетата сума по револвиращия
кредит от кредитополучателя и сроковете и реда за връщането й. С чл.4 от договора страните са договорили
дължим фиксиран лихвен процент по заема
/договорна лихва/ от кредитополучателя в размер на 43,2%, като дневният лихвен
процент е в размер на 0,12%. Установено е, че договорна лихва се дължи само
върху усвоената непогасена главница, като за изчислението й се приема, че
календарният месец е с продължителност 30 дни.
С клаузата на чл.12 от процесния договор за кредит е
установено задължение за кредитополучателя в случай, че не погаси текущото си
задължение на договорения падеж, да предостави на кредитополучателя обезпечението по чл.16 от договора, както и
да заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи
за частично погасяване на задълженията му, а е именно- 3 дни от датата след
падежа на текущото задължение. С чл.16 от процесния договор за
кредитополучателя е установено задължение в случай на неплащане на задълженията
му по договора на падежа- в 3дневен срок след падежа да предостави на
кредитополучателя допълнително обезпечение - поръчител, който да отговаря
едновременно на следните условия: 1/ лице над 21 години с минимален
осигурителен доход от 1 500,00лв., 2/ да работи от минимум 6 месеца по
трудово правоотношение по безсрочен трудов договор, 3/ да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статут
401 „Редовен“, 4/ служебна бележка от работодател, 5/ лицето да не е поръчител
по друг активен договор за кредит с „Аксес Файнанс“ ООД. С клаузите на
чл.22,ал.4 и ал.5 от процесния договор за кредит са установени задължения на
кредитополучателя за заплащане на разходи /такси по събиране на вземанията в случай на забава
/ал.4/ и при настъпване на предсрочна изискуемост.
Ответницата не оспорва факта на усвояване на общата сума
по договора за кредит от 1 196,56лв. на следните дати: на 20.02.2016г.-
сумата от 166,56лв.; на 21.02.2016г.- сумата от 920,00лв.; на 22.02.2016г.-
сумата от 50,00лв.; на 23.02.2016г.- сумата от 50,00лв. и на 28.02.2016г.-
сумата от 10,00лв., както и факта, че заетата сума не е върната по реда и в
сроковете, установени с клаузата на чл.3 от договора, като за последния факт от
нея не са ангажирани доказателства по делото, съгласно правилото за
разпределение на доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК.
С рамков договор за цесия от
07.11.2014г. и допълнително споразумение към него от 01.03.2016г., „Аксес
Файнанс“ ООД е прехвърлило на „АСВ“ ЕАД вземания, произхождащи от договор за
заем, индивидуализирани в приложение № 1 към договора и всяко следващо
приложение. По делото е представено
приложение № 1 от дата 13.02.2017г. към договора за цесия и допълнителното
споразумение към него, в което под № 136 е посочен договорът, сключен с
ответницата от 17.02.2016г. и номера на кредитната карта- 454858, кредитният
лимит от 1 200,00лв., ответницата – кредитополучател е индивидуализирана с
три имена и ЕГН, посочена е прехвърлената усвоена и непогасена главница от 1 196,56лв.,
договорната лихва от 107,91лв., неустойката от 239,51лв., таксата за инкасатор
от 120,00лв., , както и неустойката от 77,50лв. , както и лихвата за забава,
която към датата на цесията е в размер на 93,72лв.
Настоящият съдебен състав намира за необоснован извода на първоинстанционния съд, с който е
прието, че от ищеца не е доказано вземанията на кредитодателя да са му цедирани
с горепосочения договор, тъй като
представеното приложение № 1 към договора не може да бъде зачетено като
доказателство за този факт, преценено по реда на чл.178,ал.2 от ГПК. Както вече
бе посочено по-горе в мотивите на настоящото решение, от първоинстанционния съд
не са посочени конкретни мотиви, относими към представения по делото документ,
с оглед на които е прието, че поради някакви „недостатъци“ на този частен
документ, той няма доказателствена стойност за установяване на факта на
прехвърляне на процесните вземания, възникнали в полза на кредитодателя срещу
кредитополучателя – ответник по настоящото дело – на ищеца. Видно от
съдържанието на приложение № 1 , в него подробно са индивидуализирани
прехвърлените вземания , както по източник /процесният договор за кредит/,
длъжник- ответницата с имена и ЕГН, така и самите процесни вземания по вид и
размер. Фактът, че приложение № 1 е представено в извлечение, в което са
посочени само данните на ответницата и сключения с нея договор за кредит, като
са заличени данните на останалите лица, вземанията срещу които са прехвърлени,
не може да обоснове извод, че документът не е доказателство за прехвърляне на
процесните вземания на ищеца. Опазването на личните данни на останалите
кредитополучатели , установено като задължение на ищеца по Закона за защита на
личните данни , не може да бъде ценено като неблагоприятен за ищеца факта по
реда на чл.178,ал.2 от ГПК, най-малкото предвид обстоятелството, че този частен
документ не е оспорен от ответницата, нито е оспорен от нея фактът на
прехвърляне на вземанията. Именно липсата на посочените оспорвания от страна на
ответницата, настоящата инстанция намира, че следва да бъдат преценени по реда
на чл.178,ал.2 от ГПК и като последица от това –приема, че частният документ-
приложение № 1, макар и да представен в извлечение , в което са налице
изтривания, /относно личните данни на други лица/, доказва фактът на
прехвърляне на процесните вземания от кредитора-кредитодател – на ищеца.
Относно уведомяването на ответницата за
цесията: С представеното по делото
пълномощно на л.25 от делото на СРС , „Аксес Файнанс“ ООД е упълномощило ищеца
„АСВ“ ЕАД да уведомява длъжниците, срещу които вземанията са прехвърлени с рамковия договор за цесия от 07.11.2014г.,
съгласно нормата на чл.99 от ЗЗД. По делото е представено и уведомление,
изходящо от „АСВ“ ЕАД и адресирано до
ответницата – за договора за цесия – л.26 от делото на СРС. При тези
доказателства, настоящата съдебна инстанция приема, че договорът за цесия е надлежно
съобщен на ответницата, съгласно изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД. Връчването
на съобщението за сключения договор за цесия от цедента - на длъжника, съгласно
изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД, има за цел длъжникът да бъде известен за
кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно – да бъде
предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. Ето защо и
с цел гарантиране на сигурността на длъжника да изпълни именно на овластения
кредитор по смисъла на чл.75,ал.1 от ЗЗД,
нормата на чл.99, ал.3 от ЗЗД изисква уведомяването за сключения договор
за цесия да бъде извършено от предишния кредитор- цедент. Настоящият съдебен
състав приема, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства се
установява изпълнението на изискването на чл.99,ал.3 от ЗЗД и по отношение на
договора за цесия. Настоящият съдебен
състав състав приема,че уведомлението е извършено надлежно от стария кредитор чрез
негов пълномощник, който в случая съвпада с цесионера „АСВ“ЕАД, съгласно
представеното по делото изрично пълномощно за извършване на това правно
действие. Връчването на уведомлението по чл.99,ал.3 от ЗЗД няма характер на
лично и незаместимо действие, поради което и няма правна пречка то да бъде
извършено от пълномощник на цедента, както в конкретния случай. Действително,
от събраните по делото доказателства не се установява представеното по делото уведомление
за цесията да е връчено надлежно /редовно/ на ответника преди образуване на
делото /преди датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/, тъй като
писмото с обратна разписка, с която то е изпратено на ответницата на посочения
от нея в договора настоящ адрес ***/ , е
върнато в цялост с отбелязване, че ответницата се е преместила от този адрес, а
изпратеното до посочения от ответницата в договора постоянен адрес *** /
уведомление за цесията с писмо с обратна разписка е върнато с отбелязване, че е
останало непотърсено – от л.26 до л.29 от делото на СРС. Доколкото, обаче, уведомлението е представено
като приложение към ИМ, връчването му на
ответника в хода на процеса на датата 11.12.2018г. като част
преписите на ИМ и доказателствата към нея, следва да бъде зачетено като
правнорелевантно обстоятелство, на основание чл.235,ал.3 от ГПК. В този
смисъл е и константната съдебна
практика- постановените по реда на чл.290 от ГПК : Решение № 78 от 09.07.2014г.
по т.д.№ 2352/2013г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 109 от 13.07.2016г. по т.д.№
1050/2015г. на І ТО на ВКС. В случаят съдът съобразява, че връчването е
извършено на назначен по реда на чл.47,ал.6 от ГПК процесуален представител на
ответницата, което също е редовно, съгласно разрешенията , приети от
константната съдебна практика- Определение № 50649/06.12.2022г. по т.д.№
977/2022г. на 1-во ТО на ВКС и решенията на ВКС, цитирани в него. И на последно
място следва да се посочи, че ответницата –длъжник може да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди и
доказва, че до момента на уведомяването
/09.01.2018г./ е изпълнила задължението на предишния кредитор или на
овластено от този кредитор лице по смисъла на чл.75,ал.1 от ЗЗД. В конкретния случай такова възражение от страна на ответницата не е заявено.
Ето защо, съдът приема, че ответницата в конкретния случай е липса на надлежно
уведомена за цесията. Като последица от това, приема, че по делото е доказана активната
материално-правна легитимация на ищеца като титуляр на процесните вземания,
които са му прехвърлени с договора за цесия.
По дължимостта на вземанията,
цедирани на ищеца, настоящият съдебен състав приема, че на ищеца се дължи
единствено претендираната сума за главница в размер на 1 198,52лв., на
основание чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението на ответницата за липса на доказателства за надлежно обявена
предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК, с което е обоснована недължимостта на това вземане на ищеца. В
случая ищецът претендира връщане на главница, чийто падеж е настъпил преди
сочения от ответницата момент , /на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-29.08.2017г./
, на основание чл.3,ал.2 от договора за кредит.
Съгласно тази договорна клауза, ответницата дължи връщане на всяко 2-ро
число на месеца текущото задължение, дължимо от предходния месец. С клаузата на
чл.3,ал.3 от договора е дадена дефиниция на „текущо задължение“ , като е
посочено, че то се определя към всяко последно число на месеца като сбор от
следните суми: т.1 - усвоена и
непогасена главница между 01 и 19-то число на текущия месец и т.2- усвоена и
непогасена главница между 20-то и последно число на предходния месец. текущия
месец. В случаят сумите са усвоени от ответницата в общия претендиран от ищеца
размер от 1 198,52лв.
на следните дати: на 20.02.2016г.- сумата от 166,56лв.; на 21.02.2016г.- сумата
от 920,00лв.; на 22.02.2016г.- сумата от 50,00лв.; на 23.02.2016г.- сумата от
50,00лв. и на 28.02.2016г.- сумата от 10,00лв. , поради
което на основание чл.3,ал.3 от договора
и падежът за връщане на тези суми в общ размер на исковата от 1 196,56лв. е
настъпил на 02.04.2016г.
По
отношение на останалите претендирани от ищеца вземания, настоящият съдебен
състав приема, че те са недължими, на основание разпоредбата на чл.22 от Закона
за потребителския кредит. Настоящият съдебен състав приема, че разпоредбата на
чл.22 от ЗПК е приложима в конкретния случай по следните мотиви: В рамките на
договорната свобода, установена с нормата на чл.9 от ЗЗД, страните могат да
договарят обезпечения , гарантиращи изпълнението на поетите от тях задължения
по договора. Едно от тези законоустановени обезпечения е поръчителството
/чл.138 от ЗЗД/. В конкретния случай,
обаче, така, както е договорено обезпечението с клаузата на чл.16, изискваща от
ответницата – кредитополучател предоставяне на т.нар.“поръчителство“ не попада
в приложното поле на чл.138 от ЗЗД, а по своята правна същност представлява
допълнителен разход /възнаграждение/, по смисъла на чл.19,ал.1 от ЗПК, който
разход е дължим от длъжника във връзка с кредита и неговото изпълнение /неизпълнение.
Този разход не е включен по ясен и
разбираем за кредитополучателя начин при формирането на годишния процент на
разходите, съгласно изискването на разпоредбата на чл.11,т.10 от ЗПК. В
годишния процент на разходите не са включени и претендираните от ищеца такси по
чл.22,ал.4 и ал.5 от процесния договор за кредит във връзка със събиране на
вземанията при забава за плащането им от кредитополучателя. Невключването на разходите по
чл.16 и тези по чл.22,ал.4 и ал.5 от процесния договор за кредити по ясен и
разбираем за кредитополучателя начин в ГПР води до невъзможност за същия да
прецени обхвата на своето задължение . Невключването на тези разходи
обосновават и извод за неравноправност на договорната клауза относно ГПР , като
уговорена в резултат на действия на кредитора, представляващи нелоялна
търговска практика. При така установения пропуск да се посочи действителния
размер на разходите, съдът приема, че в случаят е налице нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , което обуславя недействителност на процесния договор
за кредит, на основание чл. 22 ЗПК. При това положение длъжникът дължи само
чистата стойност на кредита – по арг. чл. 23 ЗПК. Като допълнителен аргумент за
нищожността на клаузата на чл.16 от процесния договор следва да се посочи, че с изискуемото от нея поръчителство се заобикаля забраната,
установена с императивната норма на чл.33,ал.1 от ЗПК- за начисляване на нещо в
повече от дължимата единствено законна лихва при забава за плащане на дълга по
кредита. Съдът приема, че с клаузата на чл.16 от процесния договор за кредит се
цели единствено получаване от страна на кредитодателя на по-голяма финансова облага , извън тази,
нормативно установена с императивната разпоредба на чл.19,ал.4 от ЗПК, както и
обезщетение в случай на забава по-голямо от предвиденото в чл.33,ал.1 от ЗПК. Това
е относимо и към клаузите на чл.22,ал.4 и ал.5 от процесния договор. Съдът
приема, че с тях също в нарушение на чл.33,ал.1 от ЗПК, чрез заобикалянето му, се цели получаване на
допълнителни имуществени облаги от кредитодателя в хипотезата на забавено
изпълнение от страна на кредитополучателя, извън дължимата на кредитодателя и
лимитирана по размер лихва за забава, тъй като посочените в тези договорна
клаузи такси касаят именно хипотези на забава за плащане от страна
кредитополучателя.
С
оглед гореизложените мотиви, /в какъвто смисъл са и дадените задължителни
указания с решението на СЕС по дело № С-453/2010/, при установения по
настоящото дело пропуск за посочване в процесния договор за кредит на действителния
размер на разходите в нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, настоящият съдебен състав приема, че е налице недействителност на
договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК. При това положение ответницата-кредитополучател
дължи само чистата стойност на усвоения и падежирал кредит от 1 196,56лв.
, на основание чл.23 от ЗПК. Като последица от това настоящият съдебен състав
приема, че следва да бъде уважен само
предявеният иск за тази главница , ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК след отмяна на обжалваното решение в
частта на отхвърлянето на тази претенция. В останалата част , с която са
отхвърлени останалите искови претенции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено макар и по мотиви- частично различни от тези приети от първата
инстанция. Следва да се посочи, че в хипотезата на приет за недействителен
договор за кредит, на основание чл.22 от ЗПК, ответницата изпада в забава за
плащане на главницата от датата на поканата, в случая характер на такава има
подаденото заявление по чл.410 от ГПК. Ето защо, недължима от ответницата е
претендираната от ищеца лихва за забава върху главницата за периода от време
06.07.2016г. до 29.08.2017г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/.
Поради частично съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първата , обжалваното решение следва да бъде отменено в частта на отхвърления
установителен иск за главницата от 1 196,56лв. и вместо него- постановено
друго, с което искът да бъде уважен. В останала обжалвана отхвърлителна част –
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като в едната му част- по други
мотиви- изложени по-горе в мотивите на настоящото решение.
При горния изход на делото и на
основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски за заповедното
производство за държавна такса /37,91в./ и юрисконсултско възнаграждение
/50,00лв./ , съразмерно на уважената част от исковете от 55,49лв. За исковото
производство на ищеца се дължат разноски за държавна такса /262,09лв./ ,юрисконсултско
възнаграждение 100,00лв., възнаграждение на особения представител по чл.47,ал.6
от ГПК от 200,00лв. и депозит за вещо лице от 200,00лв./, съразмерно на уважената
част от исковете от 481,05лв. За
въззивното производство на ищеца се следват разноски /за държавна такса по
подадената въззивна от 37,91лв., юрисконсултско възнаграждение от 100лв. и
възнаграждение на особения представител по чл.47,ал.6 от ГПК от 200лв./,
съразмерно на уважената част от жалбата на ищеца от 213,29лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответницата има правото на разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете и жалбата на ищеца, но тъй като доказателства за извършени такива не
са представени не следва да се присъждат.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение на
СРС, 156 състав под № 55687 от 05.03.2019г., постановено по гр.дело № 19220 /2018г. в частта, с която е отхвърлен
предявеният по реда на чл.422 от ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД положителен
установителен иск срещу А.В.Б., с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.9 от Закона за потребителския кредит, вр. с чл.99 от ЗЗД, с предмет-
признаване за установено, че А.В.Б. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от
1 196,56лв., претендирана като неиздължена главница по договор за кредит
„Бяла карта“ № 454858/ 17.02.2016г.,
сключен с „Аксес Файненс“ ООД, вземанията, по който са прехвърлени на „АСВ“ ЕАД
с рамков договор от 07.11.2014г. с приложение № 1 към него от 13.02.2017г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 15.09.2017г. по гр.дело №
59382/2017г. по описа на СРС, 156 състав; ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл.422 от ГПК от „А.з.с.н.в.“
ЕАД с ЕИК ********* положителен установителен иск срещу А.В.Б., с ЕГН **********,
че А.В.Б. дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, на основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от Закона за потребителския кредит, вр. с чл.99
от ЗЗД - сумата от 1 196,56лв., представляваща неиздължена главница по
договор за кредит „Бяла карта“ № 454858/
17.02.2016г., сключен с „Аксес Файненс“ ООД, вземанията, по който са
прехвърлени на „АСВ“ ЕАД с рамков договор от 07.11.2014г. с приложение № 1
към него от 13.02.2017г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 15.09.2017г. по гр.дело №
59382/2017г. по описа на СРС, 156 състав
ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, 156 състав под № 55687 от 05.03.2019г., постановено по гр.дело № 19220 /2018г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА А.В.Б. да
заплати н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, н. основание чл.78,ал.1 от ГПК – сумата от 55,49лв.-
разноски по делото за заповедното производство, сумата от 481,05лв.- разноски
за първоинстанционното производство и сумата от 213,91лв.- разноски за
въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.