Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.А
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното
от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. №
2010 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 260440 от 30.10.2019 г., постановено по
гр.д. № 47506/2018 г. на СРС, ГО, 119 състав, „Л.С.“ ЕАД е осъдено да заплати
на Д.Л.Н., на основание чл.200 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 12 500 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, ведно
със законната лихва от предявяване на иска до изплащане на сумата, и сумата от
625 лв. – обезщетение за забава за периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г., и
сумата от 762, 20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за
проведено лечение, ведно със законната лихва от предявяване на иска до
изплащане на сумата, и сумата от 38, 11 лв. – обезщетение за забава за периода
16.01.2018 г. – 14.07.2018 г. Ответникът е осъден да заплати на ищцата, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 206, 92 лв. разноски по делото, съобразно
уважената част от исковете; по сметка на СРС – сумата от 650 лв. държавна такса
за уважената част от исковете и сумата от 181, 04 лв. разноски. Ищцата е
осъдена да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 119,
54 лв. разноски по делото, съобразно отхвърлената част от исковете.
Отхвърлени са искът за обезщетение за неимуществени
вреди – за сумата над 12 500 лв. до пълния предявен размер от 25 000
лв.; искът за мораторна лихва върху нея – за сумата над 625 лв. до пълния
предявен размер от 1 250 лв.; искът за обезщетение за имуществени вреди за
проведено лечение – за сумата над 762, 20 лв. до пълния предявен размер от
2 000 лв.; искът за мораторна лихва върху нея за сумата над 38, 11 лв. до
пълния предявен размер от 100 лв.; искът за сумата от 2 013, 56 лв.
обезщетение за претърпени имуществени вреди – разликата с трудовото
възнаграждение, което ищцата би получила, ако не беше ползвала отпуск при
временна неработоспособност, ведно с обезщетение за забава за периода
16.01.2018 г. – 14.07.2018 г. в размер от 50 лв., както и законната лихва върху
главницата за времето от предявяването на иска до окончателното плащане; сумата
от 2 000 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди за придружител,
ведно с обезщетение за забава за времето от 16.01. 2018 г. – 14.07.2018 г. в
размер на 100 лв., както и законната лихва върху главницата за времето от
предявяването на иска до окончателното плащане; сумата от 2 000 лв.
обезщетение за претърпени имуществени вреди за проведена рехабилитация, ведно с
обезщетение за забава за времето от 16.01.2018 г. до 14.07.2018 г. в размер на
100 лв., както и законната лихва върху главницата за времето от предявяването
на иска до окончателното плащане.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответника – ЗД „Е.“ АД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищцата. Счита, че
решението в посочената част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие
с материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага
съображения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
не е съобразен критерият за справедливост съобразно чл.52 ЗЗД, който изисква
определяне на паричен еквивалент на болките, страданията, физическите, емоционалните
и психическите сътресения на пострадалия, не е отчетен високият интензитет на
търпените болки и страдания, като неправилно съдът е определил обезщетение в
размер на половината от претендираната сума по съображения, че не са налице
трайни и непредотвратими последици за пострадалата. Счита, че искът следва да
се уважи в пълния му предявен размер.
По отношение на иска за сумата от 2 013, 56 лв.
обезщетение за претърпени имуществени вреди – разликата с трудовото
възнаграждение, което ищцата би получила, ако не беше ползвала отпуск при
временна неработоспособност, счита, че същият неправилно е отхвърлен. В тази
връзка излага съображения, че база за определяне на това обезщетение е брутното
трудово възнаграждение /БТВ/ без приспадане на данък по ЗДДФЛ и вноски за
социално осигуряване, което БТВ следва да се определи по допълнителното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза.
По отношение на иска за обезщетение за имуществени
вреди за проведено лечение излага съображения, че от ангажираните писмени и гласни
доказателства се установява извършването на тези разходи.
По отношение на иска за сумата от 2 000 лв. –
обезщетение за претърпени имуществени вреди за придружител, и сумата от
2 000 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди за проведена рехабилитация,
навежда оплакване, че от свидетелските показания на майката на ищцата се
установява, че разходите са били необходими и са направени, в частност – че се
установява, че за период от 5 месеца пострадалата се е нуждаела от придружител
непрестанно.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и
вместо това да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника „Л.С.“ ЕАД. Излага съображения за неоснователност
на релевираните с въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди решението
в обжалваната част. Претендира разноски.
Срещу решението в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника „Л.С.“ ЕАД. Счита,
че решението в тази част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че
определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен
предвид събраните по делото доказателства и нормалното протичане на
възстановителния процес, протекъл без усложнения. Позовава се на съпричиняване
от страна на пострадалата, която по време на изпълнение на задълженията си на
16.01.2018 г. – обслужване на въздухоплавателно средство на стоянка № 25, не е
използвала лични предпазни средства – работни зимни дамски обувки и
студозащитно яке, каквито не се е явила да получи. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищцата Д.Л.Н..
Третото лице-помагач на страната на ответника ЗД „Е.“
АД е депозирало становище, че се присъединява към доводите на подпомаганата
страна – ответника, във въззивната му жалба и отговора на въззивната жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Въззивните жалби са депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което са процесуално допустими.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което следва да се пристъпи към обсъждане на доводите относно
правилността му.
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно
основание чл.200 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Не се спори между страните пред настоящата инстанция,
че на 16.01.2018 г. около 05:30 часа ищцата, която към момента е заемала при
ответника длъжността „служител пътническа агенция“, при оглед на
въздухоплавателно средство се е подхлъзнала и е паднала на перона върху силно
заледен и заснежен участък.
На 31.01.2018 г. определена от работодателя комисия
извършва разследване на злополуката и установява, че същата е станала на 16.01.2018
г. в 05:35 часа на стоянка на въздухоплавателно средство в присъствието на
свидетеля авиодиспечер К.Д.А.и на шофьора на специален автомобил Р.М.Р..
Посочено, че злополуката е станала при оглед на въздухоплавателно средство,
довел до подхлъзване и падане на ищцата. Комисията посочва като единственото
отклонение от нормалните действия (условия) подхлъзване и падане на ищцата на
перона върху силно заледен и заснежен участък. Комисията сочи, че ищцата е
допуснала нарушение на правилата за безопасност и здраве по време на работа при
обслужване на въздухоплавателно средство при зимни условия, макар да не
уточнява в какво се е състояло нарушението. За разследването е съставен
приложен по делото протокол.
Ответното дружество подава декларация за трудова
злополука с вх. № от 07.01.2018 г. на НОИ, ТП - София град. Декларацията е
издадена по образец приложение към чл. 3, ал. 1 от Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. В нея ответното
дружество изрично е посочено като осигурител, а ищцата – като пострадала.
С разпореждане от 09.01.2018 г. на НОИ, ТП – София
град потвърдено с решение от 15.03.2018 г. на директора на ТП на НОИ – София
град, декларираната злополука, на
основание чл. 60, ал. 1 КСО, е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО.
Пред СРС е разпитан свидетелят С.И., възприел
непосредствено състоянието на ищцата след падането. Последният заявява, че
когато е пристигнал на място след обаждането на ищцата – негова колежка, че е
паднала, тя е лежала, плачела е, в шок и истерия, била е паднала по гръб, като
свидетелят също се е подхлъзнал на заледения участък, но не е паднал. Заявява,
че е помогнал на пострадалата, повдигнал я е и я е сложил в служебната кола,
след което е уведомил прекия ръководител, както и че пострадалата не е успявала
да стъпи на двата си крака, единият от които е бил във видимо неестествено
положение в глезена, а пострадалата е била почти неконтактна и според свидетеля
се е намирала в шок, казала е му е, че й е лошо и изпитва болка.
Пред СРС е разпитана свидетелката Н.И.Б.-С., майка на
ищцата, която заявява, че за инцидента знае от дъщеря си, която й се обадила,
че е паднала, плачела е и й е казала, че не вижда крака си, както и че при
пристигането си на мястото я е заварила в линейката, с медицинския екип, а кракът
й е бил в неестествено положение – като че ли усукан на обратната страна, с
извъртяно ходило с обувката вдясно навън; че е говорила с нея в линейката, като
дъщеря й е искала да й говори, за да не изпадне в безсъзнание от болката; че са
я откарали във ВМА, където на следващия ден са я оперирали – операцията е
продължила около 3 часа, като от професора, който я е извършил, е разбрала, че
ситуацията е била сложна, тъй като освен счупване е имало и усукване; че след
като е отминало действието на упойката, в следващите дни не е можела да спи без
болкоуспокояващи; че близо 6-8 месеца не е можела да стъпва на крака, ползвала
е патерици, но с тях й е било по-трудно, затова са взели проходилка; че след 45
дни е имала нова операция, имала е два импланта, три пирона; че след инцидента
е живеела при тях заради тревожността и необходимостта от чужда помощ, като
свидетелката се е грижела за нея 10 дни, след което се е наложило нейна
приятелка да идва 5 дни седмично за период 6-8 месеца, за което свидетелката й
е заплащала по 20 лв. на посещение, за което няма документ; че тя и баща й са
били ангажирани с това и тя е плащала като родител; че ищцата е пила
успокоителни 3 месеца, сутрин и вечер, направени са общо 3 оперативи
интервенции, като месец преди последната операция вече плахо е стъпвала с
накуцване; че по молба на свидетелката рехабилитация, която са заплащали, е
извършвана в дома им, тъй като пострадалата не е имала смелостта да става; че
ищцата се е затворила в себе си, рядко е вдигала телефона или е провеждала кратки
разговори, като се е наложило да викнат психолог заради промяната в обичайното
й настроение и състояние, като свидетелката заявява, че самата тя е клиничен
психолог.
Пред СРС е разпитана свидетелката Р.Х.Г., която
завява, че като приятелка на майката на пострадалата и в качеството на психолог
е посещавала ищцата след инцидента общо около 20-30 пъти, работила е с нея
психотерапевтично, за което не е получавала заплащане.
Пред СРС е разпитан свидетелят К.Д.А., колега на
ищцата, който е бил с нея на смяна по време на инцидента. Заявява, че с оглед
спецификата на работата им се е намирал на съседната от нея стоянка, тъй като
всеки обслужва отделен полет, отделен самолет, но е чул как е извикала и когато
се е обърнал, я е видял паднала на земята по гръб; че е било рано сутринта,
било е тъмно, заснежено и студено, имало е бяла покривка, а под нея е било
заледено. Заявява, че я е заварил в шок, а глезенът й е бил в неестествено
положение.
Установява се от заключението на СМЕ, изготвена от
вещото лице д-р Р.Д., което съдът кредитира като обективно и компетентно
дадено, че в резултат на трудовата злополука ищцата е получила двуглезенно
счупване на десен долен крайник – закрито, причинило на пострадалата трайно
затруднение на движенията на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни.
Пострадалата е приета по спешност във Военно-медицинска академия – София на
16.01.2018 г., където са направени изследвания, консултации, диагностицирано е
двуглезенното счупване на десен крак и на 17.01.2018 г. е оперирана – направено
е кръвно наместване и метална фиксация на счупването. Проведена е
медикаментозна терапия, вертикализирана с ПС без натоварване на увредения крайник за 45 дни, назначени са
контролни прегледи, направено е продължение на антитромботичната терапия и е
изписана с подобрение. На 05.03.2018 г. отново е приета във ВМА и на 06.03.2018
г. повторно е оперирана – отстранени са двата супрасидезмални винта.
Пострадалата е изписана с препоръки да не натоварва оперирания крак още 30 дни
и антитромботична терапия за 10 дни. Според вещото лице пострадалата е търпяла
боли и страдания, най-интензивни непосредствено след травмата, след двете
оперативни интервенции, в началното на раздвижването. Общият оздравителен
период е продължил 173 дни, за какъвто период са издаден болнични листи за
временна нетрудоспособност. При пострадалата не се констатират допълнителни
остатъчни явления, като прогнозата е за връщане към обичаен начин на живот и
самообслужване.
Представени са издадени на ищцата: фактура №
**********/19.01.2018 г., изд. от ВМА МБАЛ-София за сумата от 710 лв.
–консумативи, заедно с фискален бон за посочената сума от 23.01.2018 г.; фактура
№ **********/23.01.2018 г., изд. от ВМА МБАЛ-София за сумата от 34, 80 лв.,
заедно с фискален бон за посочената сума от същата дата; фактура №
**********/08.03.2018 г., изд. от ВМА МБАЛ-София за сумата от 17, 40 лв.,
заедно с фискален бон за посочената сума от същата дата.
По делото е изготвено заключение на ССЕ от вещото лицеВ.С.,
според което за периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г. размерът на полученото от
ищцата обезщетение за временна неработоспособност възлиза на сумата от
8 306, 07 лв., а размерът на трудовото възнаграждение, което би получила е
5 571, 27 лв. При изготвяне на заключението като база за изчисление на
трудовото възнаграждение е използван нетният му размер.
Изготвено е и допълнително заключение на ССЕ, според
което общият размер на трудовото възнаграждение, което ищцата би получила за
исковия период, е 10 319, 63 лв., а разликата между него и полученото
обезщетение за временна неработоспособност от 8 306, 07 лв. възлиза на
сумата от 2 013, 56 лв. При изготвяне на допълнителното заключение като
база за изчисление на трудовото възнаграждение е използван брутният му размер, без
приспадане на дължимите осигурителни вноски.
Съгласно чл.200, ал.1 КТ за вреди от трудова злополука
или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или
служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов
орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Съгласно установената съдебна практика, имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди
от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от
травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между
условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят
отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила,
както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Затова
работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда,
освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането – чл. 201, ал. 1 КТ.
В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба
небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само
намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на
безопасна работа.
Не се спори по делото, а и се потвърждава от
ангажираните по делото доказателства, че в причинна връзка с претърпяната
трудова злополука ищцата е претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания. Спори
се относно размера на дължимото обезщетение.
По силата на разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която с оглед на
факта, че не е абстрактно понятие, се определя за всеки случай по отделно въз
основа на всички относими към него обективно съществуващи обстоятелства /т.11
от ППВС № 4/23.12.1968 г./.
При определяне размера на дължимото обезщетение за
претърпените от ищцата неимуществени вреди съдът взе предвид момента на
настъпване на инцидента - през м.01.2018 г.; социално-икономическото развитие
на страната към този период, определящо общественото възприемане на критерия за
справедливост на този етап от развитието й; възрастта на пострадалата към същия
момент – 28 г. и 4 мес.; броя, вида и тежестта на получените увреждания – двуглезенно
счупване на десен долен крайник – закрито, причинило на пострадалата трайно
затруднение на движенията на десния долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни; проведеното
лечение, включващо оперативни интервенции, болничен престой, последван от
домашно лечение; обстоятелството, че ищцата е била затруднена в
самообслужването си; използвала е помощни средства за придвижване; интензитета
на търпените болки и страдания; негативното отражение на инцидента по отношение
на ищцата, която се е затворила в себе си и е ограничила социалните си
контакти; претъпените шок и негативни емоционални преживявания, свързани както
с механизма на настъпване на травмата и шока от възприемане на неестественото
положение, което кракът на пострадалата при глезена е заел след падането, за
което се събраха гласни доказателства, така и с последвалия възстановителен
период, ограничение в социалните контакти и възможността за самостоятелно
обслужване, както и установения в нормата на чл.52 ЗЗД принцип на
справедливостта, съгласно които съдът приема, че на ищцата следва да се
определи обезщетение за неимуществени вреди във връзка с претърпяната трудова
злополука в размер на 25 000 лева.
От страна на жалбоподателя-ответник не се твърди и
установява пострадалата да е причинила умишлено увреждането. Поддържа се довод
за проявена груба небрежност от стана на ищцата. При трудовата злополука
обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането
си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е
неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на
определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията
за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според
субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата
небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел -
грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност
при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато
работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче
не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя.
Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване
при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване
на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при
допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с
обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на
всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на
обезщетението /решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г.,
IV г. о/.
Съдът намира за
неоснователно възражението на ответника за проява на груба небрежност от страна
на ищцата. Според свидетеляИ.ищцата е била с обувки, които не са били
служебните й такива, но те не са били такива на висок ток, което се потвърждава
от показанията на свидетеля А., който ги описва като зимни обувки, но самият
свидетел И., който е бил със служебни обувки, макар да не е паднал, също се е
подхлъзнал при пристигане на мястото на инцидента, като същевременно депозира и
показания, че обувките, с които ищцата е била, са били по-устойчиви на
подхлъзване в сравнение със служебните. По отношение на заявения с въззивната
жалба на ответника довод за проявена груба небрежност от страна на ищцата,
изразяваща се в неизползване на лично предпазно средство – студозащитно яке, съдът
намира, че по делото не са ангажирани доказателства за наличието на каквато и
да било причинна връзка между падането на ищцата и обстоятелството дали е била
със студозащитно яке или не. С оглед изложеното, съдът намира възражението за
неоснователно, поради което не е налице основание за намаляване размера на
обезщетението за неимуществени вреди.
Вземането за обезщетение за неимуществени вреди е
парично и за периода на своята забава ответникът дължи мораторна лихва, на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД, което вземане в случая е установено по своето
основание, а размерът му за исковия период 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г. съдът
определя на сумата от 1 250 лв. по реда на чл.162 ГПК.
Доводите на жалбоподателя-ответник във връзка с
обезщетението за имуществени вреди се изчерпват с възражението за груба
небрежност, обсъдено от страна на въззивния съд. Други оплаквания във връзка с
основанието и размера на това вземане от страна на ответника не са заявени.
От страна на жалбоподателката-ищца се поддържат
оплаквания за неправилност на решението в отхвърлителните му части относно
обезщетението за имуществени вреди.
От страна на първоинстанционния съд е присъдено
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи в разходи за лечение, до размера
на сумата, за която по делото са ангажирани доказателства за извършване на
твърдените разходи, а именно – сумата от 762, 20 лв. по представените 3 бр.
фактури, придружени с фискални бонове. Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателката, че по делото са ангажирани доказателства за извършване на
разходи за лечение в пълния претендиран размер от 2 000 лв.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че
неправилно е отхвърлен искът за сумата от 2 000 лв. – обезщетение за
претърпени имуществени вреди за придружител и за сумата от 2 000 лв. –
обезщетение за претърпени имуществени вреди за проведена рехабилитация.
Ищцата твърди, че в период около пет месеца се е
нуждаела от придружител за болнично и битово обслужване. Въз основа на
заключението на СМЕ действително се налага извод, че с оглед полученото
увреждане ищцата е имала затруднения в придвижването и самообслужването.
Същевременно, по делото е разпитана свидетелката С. – майка на ищцата, чиито
показания са в смисъл, че за период 6-8 месеца се е налагало близка на
свидетелката да бъде при ищцата по приблизително 5 дни седмично. По отношение
на разходите за рехабилитация ищцата твърди, че след премахването на винтовете
от глезена й е започнала рехабилитация в дома си, за която е заплащала по 50
лв. на посещение, а месец по-късно се е насочила към ВМА при същия
рехабилитатор, която рехабилитация не се покривала от здравната каса и е
заплащала на ръка. За установяване на твърдените разходи не са ангажирани
писмени доказателства. Същевременно, свидетелката С. заявява, че тя и бащата на
пострадалата като нейни родители са се ангажирали с разходите, че е плащала
като родител по 20 лв. на посещение за придружител-болногледач, за което не е
получавала документ. Същото се отнася за разходите за рехабилитация. С оглед
заявеното от свидетелката, че са заплащали тези разходи като родители, не би
могло да се приеме за доказано от страна на ищцата, че в патримониума й е
настъпила имуществена вреда, в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд.
Жалбоподателката навежда оплакване за неправилност на
решението и в частта относно претендираното обезщетение за имуществени вреди,
представляващи разликата с трудовото възнаграждение, което ищцата би получила,
ако не беше ползвала отпуск при временна неработоспособност.
Съгласно чл.200, ал.3 КТ работодателят дължи
обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена,
включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване.
Както от основното, така и от допълнителното
заключение на ССЕ се установява, че за исковия период ищцата е получила
обезщетение за временна неработоспособност в размер на 8 306, 07 лв. Двете
експертизи съдържат различни варианти на изчисление на трудовото
възнаграждение, което ищцата би получила за периода, ако не беше претърпяла
процесната трудова злополука. В основното заключение се съдържа изчисление на
база нетното трудово възнаграждение, което за исковия период възлиза на
5 571, 27 лв., а в допълнителното – на база брутното трудово
възнаграждение, което вещото лице е посочило, че за исковия период възлиза на
сумата от 10 319, 63 лв.
Определянето на обезщетението по чл. 200, ал.3 КТ за
пропуснати ползи се извършва на базата на брутното трудово възнаграждение без
приспаднати от него данък по ЗДДФЛ и определените със закон вноски за социално
осигуряване /в посочения смисъл - решение № 335/10.01.2012 г. по гр.д. №
1230/2010 г. на ВКС, ІV ГО/, с оглед на което в случая се формира разлика в
размер на 2 013, 56 лв.
Предвид изложеното, в полза на ищцата е възникнало
вземане за обезщетение за имуществена вреда – пропусната полза, в размер на
посочената сума, в какъвто смисъл са и доводите на жалбоподателката.
Вземането за обезщетение за имуществени вреди е
парично и за периода на своята забава ответникът дължи мораторна лихва, на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД, което вземане в случая е установено по своето
основание, а размерът му за исковия период 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г. съдът
определя на сумата от 50 лв. по реда на чл.162 ГПК.
С оглед изложеното, решението следва да се отмени в
частта, с която са отхвърлени искът за обезщетение за неимуществени вреди и
мораторна лихва върху него, както и в частта, с която е отхвърлен искът за
обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово
възнаграждение и мораторна лихва върху него, като посочените искове се уважат.
В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
По
разноските:
С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, още 514, 55
лв. държавна такса и още 378, 50 лв. разноски, съобразно уважената част от
исковете.
Ответникът има право на юрисконсултско възнаграждение
за производството пред първата инстанция в размер на сумата 31, 78 лв., с оглед
на което решението следва да се отмени в частта, с която му е присъдено
юрисконсултско възнаграждение над тази сума.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 303, 77 лв. държавна такса,
съобразно уважената част от жалбата на ищцата.
На жалбоподателката следва да се присъди сумата от 1 682,
22 лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Съдът немира за неоснователно възражението на третото лице-помагач за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и
правна сложност на делото, вида и обема на осъществената правна защита и при
съобразяване нормата на чл.7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
От страна на ответника с отговора на въззивната му
жалба е заявена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. съдът
определя последното в размер на сумата от 100 лв., от която съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на
ищцата следва да му бъде присъдена сумата от 26, 58 лв. съобразно.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
260440 от 30.10.2019 г., постановено по гр.д. № 47506/2018 г. на СРС, ГО, 119
състав, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от Д.Л.Н., ЕГН ********** срещу „Л.С.“ ЕАД, ЕИК *******иск
с правно основание чл.200 КТ за сумата над 12 500
лв. до пълния предявен размер от 25 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания,
получени от трудова злополука, настъпила на 15.01.2018 г., иск с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД – за сумата над 625
лв. до пълния предявен размер от 1 250
лв., представляваща обезщетение за забава за периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018
г., иск с правно основание чл.200 КТ – за сумата от 2 013, 56 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди – разликата с трудовото възнаграждение, което ищцата би
получила, ако не беше ползвала отпуск при временна неработоспособност, за
периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г., иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД –
за сумата от 50 лв., представляваща
обезщетение за забава върху тази сума за периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г.,
както и в ЧАСТТА, с която Д.Л.Н.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Л.С.“ ЕАД, ЕИК*******, на основание
чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата над 31,
78 лв. до 119, 54 лв.
юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Л.С.“ ЕАД,
ЕИК *******да заплати на Д.Л.Н., ЕГН **********, на основание чл.200 КТ, сумата
над 12 500 лв. до пълния
предявен размер от 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, получени
от трудова злополука, настъпила на 15.01.2018 г., ведно със законната лихва от
19.07.2018 г. до окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД –
сумата над 625 лв. до пълния
предявен размер от 1 250 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 16.01.2018 г. – 14.07.2018 г., на
основание чл.200 КТ - сумата от 2 013,
56 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди –
разликата с трудовото възнаграждение, което ищцата би получила, ако не беше
ползвала отпуск при временна неработоспособност, за периода 16.01.2018 г. –
14.07.2018 г., ведно със законната лихва от 19.07.2018 г. до окончателното
изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 50 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 16.01.2018
г. – 14.07.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260440 от 30.10.2019 г., постановено по гр.д. № 47506/2018 г. на СРС, ГО, 119
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Л.С.“ ЕАД,
ЕИК *******да заплати по сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от
514, 55 лв. държавна такса и 378, 50 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Л.С.“ ЕАД,
ЕИК *******да заплати по сметка на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от
303, 77 лв. държавна такса лв.
ОСЪЖДА „Л.С.“ ЕАД,
ЕИК *******да заплати на Д.Л.Н., ЕГН **********, сумата от 1 682, 22 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Д.Л.Н., ЕГН **********
да заплати на „Л.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата от 26, 58 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответника – ЗД „Е.“ АД.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.