О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./06.06.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ : ДИАНА СТОЯНОВА
ЕЛИНА
КАРАГЬОЗОВА
като разгледа докладваното от съдия Маринов
търговско дело №
761 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба вх. № 26804/11.04.2019 г. на „Агенция за Контрол на
просрочени вземания” ЕООД, гр. София против Разпореждане
№ 12507/21.03.2019 г. по ч.гр.д. № 4321/2019 г.
по описа на ВРС, в частта, с която заповедният съд е отхвърлил подаденото от
частния жалбоподател заявление срещу длъжника П.В.П., ЕГН ********** за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 20 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за периода от
06.02.2018 г. до 06.05.2018 г., както и за сумата от 197,50 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
В жалбата се излага, че разпореждането е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа се, че предвид характера на заповедното
производство като факултативно, едностепенно и строго формално, съдът дължи
проверка на формалната външна редовност и необходимите реквизити на заявлението
по чл. 410 ГПК. В този смисъл въвежда оплакване, че заповедният съд е превишил
своите правомощия като е обсъдил по същество обстоятелство, което стои извън
предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за отказ
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. При служебна констатация
за неравноправен характер на договорна клауза, съдът следва да даде възможност
на страните да обсъдят този въпрос при условията на състезателност, какъвто ред
в заповедното производство не е предвиден. Посочва се, че е не може заповедния
съд да преценява наличието на неравноправни клаузи само въз основа на твърдения
в т.12 от заявлението. По отношение на таксата за разходи се излага, че същата
не съставлява неустойка, както е посочено, а представлява такса за допълнителни
услуги по чл.10а, ал.1 от Закона за потребителския кредит.
Частната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
По същество
частната жалба е неоснователна, по следните съображения:
По подадено от „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Панайот Волов“, № 29, ет. 3, заявление за издаване на заповед
за изпълнение за парични задължение срещу длъжника П.В.П., ЕГН **********,***
пред ВРС се е развило производството по ч.гр. дело № 4321/2019 г., по което
заповедния съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на заявителя за следните суми: сумата от 100 лв. (сто лева),
представляваща непогасена главница по договор за кредит „Бяла карта“ с № 531326
от 27.01.2018 г., сключен между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК *********,
вземанията по който са прехвърлени на заявителя с приложение № 1 от 11.09.2018
г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
11.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 20.03.2019 г., до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 4,44 лв. (четири лева и четиридесет и четири стотинки),
представляваща договорна лихва по кредита, начислена за периода от 31.01.2018
г. до 06.05.2018 г., сумата от 8,76 лв. (осем лева и седемдесет и шест
стотинки), представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от
07.05.2018 г. до 13.03.2019 г., както и сумата от 25,67 лв. (двадесет и пет
лева и шестдесет и седем стотинки), представляваща сторени в заповедното
производство разноски, съразмерно с уважената част от заявлението, на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК във вр. чл. 26 от Наредбата за заплащане на правната
помощ. Съдът е отхвърлил заявлението в частта, с която се иска издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 20 лв., представляваща неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство, начислена за периода от 06.02.2018 г. до 06.05.2018 г., както и
за сумата от 197,50 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането.
Отказаната
сума по заповедта е индивидуализирана по основание и размер, но не следва да се
присъжда, както законосъобразно е преценил заповедният съд.
Възраженията,
че само пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат
въпроси за недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност
на потребителски клаузи, са напълно неоснователни и несъответни на изобилната
практика СЕС по тези въпроси. Съдът се е произнесъл в решение Banco
Español de Crédito (C 618/10, EU:C:2012:349) относно естеството
на отговорностите, с които е натоварен националният съд по силата на
разпоредбите на Директива 93/13 в рамките на заповедното производство, когато
потребителят не е възразил срещу връчената му заповед. В него е приел
по-конкретно че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното
производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това
правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на
който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде
възражение. Може да се гарантира ефективна защита на произтичащите от тази
директива права, само при условие че системата на националното процесуално
право позволява в рамките на заповедното производство или на това по
изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания
договор.
Именно за това и
съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита на
по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл. 411 ал.2
т.2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване заповед за
изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави като по този
начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля тежестта
на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително исково
производство.
В изпълнение на коментираните правомощия съдът
констатира, че уговорената мораторна неустойка за неизпълнение на задължение за
представяне в определен срок на обезпечение чрез поръчителство за периода
06.02.2018г. до 06.05.2018г. е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
За този си извод съдът извърши анализ на вида на
уговореното договорно задължение. Същото е непарично, акцесорно и спомагателно
такова, което цели да обезпечи изпълнението на главното задължение за връщане
на заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неговото
неизпълнението обаче не влече някакви предполагаеми вреди, което обуславя
извода, че неустоечната клауза не съответства на своята обезщетителна функция и
приоритетно е насочена само да санкционира заемателя.
На
следващо място посочената клауза е в пълно противоречие с нормата на чл.33 от
Закона за потребителския кредит, който е приложим като материален закон, тъй като
длъжникът има качеството на потребител. В посочената норма законът императивно
определя, че за неизпълнение на главното задължение, връщането на заемната сума
на падежа се дължи единствено и само обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху невърната част. Законът не разрешава начисляването на
неустойки или обезщетения за забава за неизпълнение на други задължения по
договора, в това число и непарични, които са във връзка с главното такова.
По отношение сумата от 197.50 лв., съдът съобразно наведените
твърдения намира, че същата има характер на компенсаторна неустойка, тъй като
уговарянето й предварително в договора и в определен размер цели да обезпечи
изпълнението в срок на задължението за връщане на заемната сума и да обезщети
разходите за извънсъдебно събиране на вземанията, в това число и възнаграждение
на служител, извършващ тази дейност. Наименоването на това задължение от
заявителя като такса, вместо неустойка, представлява опит да се представи,
същата като възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които
съгласно чл.10а, ал.1 от Закона за потребителския кредит са разрешени.
Дейността по събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от
страна на кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи
възнаграждение. По същество така начислената неустойка е в противоречие с
ограничението в чл. 33 от ЗПК, тъй като предвижда различен вид обезщетяване на
вредите от неизпълнение на главното задължение от разрешения от закона.
С оглед изложеното и това, че нищожните клаузи не
пораждат задължение за плащане по тях, съдът намира, че заявлението по чл.410
от ГПК, в частта за двата вида неустойка се явява неоснователно и подлежи на
отхвърляне, като първоинстанционния акт постановил същият резултат следва да бъде
потвърден.
Предвид изходът от спора разноски на жалбоподателя не
се следват.
По изложените правни съображения съдът
О П Р Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 12507/21.03.2019 г. по ч.гр.д. № 4321/2019 г. по описа на ВРС, в частта, с която заповедният
съд е отхвърлил подаденото от „Агенция за Контрол на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК202527341 гр. София заявление срещу длъжника П.В.П., ЕГН**********
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 20 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, начислена за периода от
06.02.2018 г. до 06.05.2018 г., както и за сумата от 197,50 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.