ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2022
гр. Бургас, 20.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100502088 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена
чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане № 7487/29.10.2021 г., постановено по
ч.гр.д.№ 7623/2021 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Профи
кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК срещу Д. Х. Д. с ЕГН **********, З. Д. Д. с ЕГН ********** и Х. Д. Д. с ЕГН
**********, тримата с адрес: ***, за солидарно заплащане на сумата от 3404.10 лв. –
договорно възнаграждение за периода от 15.01.2014 г. до 15.05.2016 г., дължимо по договор
за револвиращ заем № ********** от 16.01.2012 г., сключен между кредитора,
кредитополучателя Г. Г. Д. (починала – законни Д. Х. Д., Х. Д. Д. и З. Д. Д.) и солидарния
длъжник Д. Х. Д., и анекс № 1 към него от 28.11.2013 г.
С жалбата постановеното разпореждане счита за неправилно и незаконосъобразно в
обжалваните части. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва
преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като в случая БРС е
превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като
неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 ГПК за
отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканата сума, за което са изложени подробни
съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на
заповед за изпълнение за претендираното със заявлението вземане за договорно
възнаграждение. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за държавна такса
и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на
насрещната страна.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което
1
има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба,
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 7623/2021 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Д. Х. Д., Х. Д. Д. и З. Д. Д., за
солидарно заплащане на следните суми: 2636.76 лв. – неплатена главница и 3404.10 лв. –
неплатено договорно възнаграждение за периода от 15.01.2014 г. до 15.05.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението, както и направените по
делото разноски.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от договор за револвиращ заем
№ ********** от 16.01.2012 г., сключен между кредитора „Профи кредит България“ ЕООД,
кредитополучателя Г. Г. Д. и солидарния длъжник Д. Х. Д., и анекс № 1 към него от
28.11.2013 г. По силата на договора кредиторът е отпуснал заемната сума, а
кредитополучателя и солидарния длъжник са се задължили да върнат договорената като
общо задължение сума за срок от 48 месеца, с месечна вноска по погасителен план от 202 лв.
и падеж на всяко 15-то число на месеца, като неплатената главница е в размер на 2636.76
лв., дължат и договорно възнаграждение за изтегления кредит, което е в неизплатен размер
от 3404.10 лв. Посочено е, че длъжникът е заплатил деветнадесет погасителните вноски и
плащанията са преустановени. Предвид неизпълнението на длъжника и тъй като падежът на
последната погасителна вноска е настъпил на 15.05.2016 г., кредитът е станал изискуем в
пълен размер. Посочено е, че кредитополучателят Галина Георгиева Д.а е починала на
16.11.2015 г. и е оставила за наследници съпруга си Д. Х. Д. (солидарен длъжник по
договора за кредит) и синовете си Х. Д. Д. и З. Д. Д., които отговарят за задълженията на
своя наследодател съобразно дяловете, които получават от наследството. Сочи се, че
наследниците помежду си се явяват длъжници, отговарящи разделно съобразно
наследствения си дял, срещу които наследници е заявена претенцията, както и срещу
съдлъжника, сключил договора за потребителски кредит.
Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с №
3061/29.10.2021 г. за главницата от 2636.76 лв., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 28.10.2021 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 66.84 лв.
съобразно с уважената част от заявлението.
С постановеното по делото разпореждане № 7487 от 29.10.2021 г. БРС е отказал
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 3404.10 лв. – договорно възнаграждение за
периода от 15.01.2014 г. до 15.05.2016 г., дължимо по договора за потребителски кредит.
Районният съд е приел, че в тази част заявлението противоречи на закона – чл.19, ал.4 ЗПК,
тъй като уговорения в договора ГПР от 101.42 % и 94.38 % по анекса към него значително
надхвърля допустимия по закона максимален размер на ГПР, приложим към потребителския
договор, поради което клаузата за договорното възнаграждение е нищожна и такова не се
дължи. Прието е също, че договореният годишен лихвен процент от 76.76 % нарушава
принципа за справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на кредитора,
2
което също се явява основание за нищожност, поради противоречие с добрите нрави.
Въззивният съд намира така постановеното от БРС разпореждане за правилно в
обжалваната му част, като изцяло споделя формираните от заповедния съд правни изводи.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало
да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали
искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай,
процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за
спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на
районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в
този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Настоящият съд напълно споделя изводите на БРС за нищожност на клаузата за
договорна лихва поради, противоречието й със закона и добрите нрави. Видно от договора,
уговорения ГЛП е 76.76 % при ГПР от 101,42 %, а съгласно анекса ГПР е 94.38 %, което е в
явно противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, като така уговорения
размер на договорната лихва обективно води до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника. Уговореното договорно възнаграждение по същността си представлява
възнаградителна лихва и при преценката дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен
принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
кредитора, следва да се съобрази размера на законната лихва към момента на сключване на
договора, без обаче тя да се приема като максимален размер. По сходни казуси, отнасящи се
до потребителски кредити, сключени при действието на ЗПК в редакцията преди
изменението през 2014 г., съдебна практика приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, не трябва да надвишава
с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити (решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д.№ 315/2005 г. на ВКС, II г.о.). В случая това съотношение не е
налице, тъй като договорената между страните възнаградителна лихва в размер от 4945 лв.
надхвърля значително размерa на законната лихва за уговорения срок, поради което
уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени тези критерии и към
клаузата за ГПР от 101.42 %, а по анекса – 94.38 %, също обосновават нейната нищожност.
Действително, на страните по едно договорно правоотношение е предоставена свобода на
договарянето – чл.9 ЗЗД, но тя не следва да противоречи на повелителните норми на закона
и на добрите нрави. В случая, жалбоподателят неоснователно се позовава на
прокламираната в закона договорна свобода, тъй като посочените клаузи от договора
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на
ищеца, като нарушават принципите на добросъвестност по чл.9 ЗЗД и чл.143 ЗЗП при
определяне на възнаградителната лихва и ГПР в размер, който да налага връщане на сума в
пъти по-голяма от отпуснатия кредит – при заем от 3000 лв., в края на срока на договора
длъжниците следва да върнат сумата от 9878.96 лв. Налице е явна нееквивалентност на
насрещните престации, поради което уговорката за лихвата противоречи на добрите нрави и
е нищожна, като въз основа на нея не може да се претендира плащане, което е основание за
отхвърляне на заявлението в тази част, както правилно е приел и районния съд.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането
на БРС от 29.10.2021 г., с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 3404.10 лв. – договорно възнаграждение,
е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото
производство е неоснователно.
3
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 7487/29.10.2021 г., постановено по ч.гр.д.№
7623/2021 г. по описа на РС-Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4