№ 268
гр. Сливен, 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на осемнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Пенка Сп. И.
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20242200500329 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба Решение №356/26.04.2024г. по гр.д.
№4404/2023г. на Сливенски районен съд, с което е прогласена нищожността на
Договор за потребителски кредит №70533419135 от 10.03.2023г., сключен между „Ти
Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С. и Г. Д. Х., на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК. С
Решението са присъдени разноски и адвокатско възнаграждение на пълномощника на
ищеца и ответното дружество е осъдено да заплати по сметка на съда държавна такса.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С. и с нея се обжалва посоченото решение
изцяло.
Дружеството въззивник „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С. чрез пълномощника
юриск. В. Ц., посочва, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуален закон.
На първо място посочва, че районният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по
инициирания от негова страна насрещен иск, заведен в случай, че съдът признае
договора за кредит за нищожен. Тъй като в случая това е направено с обжалваното
решение, то за него се пораждал правния интерес от завеждане на насрещен
осъдителен иск за заплащане на сумата от 4868,82лв. – остатъка от усвоената главница.
1
Освен това съдът не обсъдил наведените от Банката възражения, което правило
решението непълно и необосновано. Въззивникът счита, че съдът неправилно
интерпретирал заключението на вещото лице. Счита, че тъй като застраховката няма
задължителен характер, то застрахователната премия не следва да се включва в ГПР.
На следващо място счита, че не следва да се вменява като задължение изискването за
посочване на допусканията по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като то било неприложимо.
Първите две изисквания на закона за посочване на ГПР като абсолютна стойност и
общата дължима от потребителя сума, били спазени. Съдът неправилно смесвал
понятията „разходи по кредита“ и „изчисляване на ГПР“. Неправилно съдът приел, че
Банката е следвало да включи като разход и сумите за застрахователна премия и
еднократната такса за оценка на риска. Заявява, че в чл.10 от договора за кредит било
обяснено изчислението на ГПР. Разходите по сключване на застрахователен договор са
част от общите разходи само, ако сключването на застрахователния договор е
задължително условие за получаване на кредита. По аргумент на противното, когато
сключването на застрахователния договор не е задължително условие за получаването
на кредита, то разходите по тази допълнителна услуга не са разходи по кредита и не се
включват в изчисляването на ГПР. В чл.19 от договора било посочено, че няма
задължителни застраховки, но клиента по свое желание може да сключи такава. Ако
потребителят се откажел от застраховката по договора, то премиите щели да бъдат
възстановени, поради което и премията не е включена в ГПР. Посочва, че
застрахователните клаузи били инкорпорирани в договора за потребителски кредит и
по този начин процесните суми формирали стойността на отпуснатия кредит.
Сключването на застраховката не противоречи на добрите нрави и кредитополучателят
дал изрично съгласие и нареждане сумите по нея да бъдат финансирани от кредитора и
възстановени от кредитополучателя. Дори и ГПР да надвишавал размера по чл.19, ал.4
от ЗПК, то недействителна би била единствено съответната клауза. Неправилното
изчисление на ГПР не водил до недействителност на договора за кредит на основание
чл.22 от ЗПК. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени
изцяло обжалваното първоинстанционно решение, като неправилно и да отхвърли
предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - Г. Д. Х., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият чрез пълномощника адв. Ю. С.,
оспорва жалбата като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно
решение за правилно и законосъобразно и моли въззивният съд да го потвърди.
2
Излага подробни контра аргументи по съображенията на въззивника, изложени във
въззивната жалба. На първо място, във връзка с възраженията за липса на произнасяне
по насрещния иск на кредитора, посочва, че такъв в производството няма предявен по
реда на ГПК и не е приеман за разглеждане в процеса. Съдът в мотивите си е
коментирал последиците от обявяване на договора за недействителен, съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Посочва, че именно с оглед задължението си да върне
чистата сума на кредита е продължил след постановяване на решението да внася суми
по кредита. Намира за правилни и законосъобразни изводите на съда за
недействителност на договора за кредит на основание чл.22, вр. с чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК и чл.10а от ЗПК. Въззиваемият посочва, че не му била дадена
възможност за избор относно застраховката на кредита. Това се установило от
свидетелските показания, както и от неизпълнение на задължението на ответното
дружество да представи изрично изисканите от съда писмени доказателства. Заявява,
че ГПР е посочен в договора само като процент, без да са посочени точно разходите,
които се включват в него. Посочения в договора ГПР не бил реално прилагания в
отношенията между страните и представлявал заблуждаваща търговска практика по
смисъла на ЗЗП. От неизпълнението на задължението за представяне на изисканите
документи следвало, че по договора за кредит липсвали Общи условия, нямало
извършено плащане в полза на застрахователя и не се установило авторството на
документите, свързани с договора за застраховка. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение на адв. С., на основание чл.38 от ЗА.
С определение по чл.267 от ГПК съдът е приел като доказателства поделото
представените с отговора на въззивната жалба писмени материали, установяващи
факт, настъпил след постановяване на първоинстанционното решение – продължаващо
плащане от страна на Г. Д. Х. на главницата по кредита.
В с.з. дружеството въззивник „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С., редовно призовано,
не се представлява.
В с.з. въззиваемият Г. Д. Х., редовно призован, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. Ю. С., която оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа подадения
отговор. Посочва, че в хода на първоинстанционното производство било образувано
заповедно за същите суми и по него сметките на въззиваемия били запорирани,
клиентският му номер бил блокиран и той не можел да заплаща остатъка от
главницата, който не оспорва. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение
по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
3
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Във връзка с наведеното с въззивната жалба възражение за липса на разглеждане
и произнасяне по предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С. насрещен осъдителен иск
по чл.23 от ЗПК, следва да се отбележи, че същото е неоснователно.
Пред първоинстанционния съд ответника в производството в срока за отговор
по чл.131 от ГПК не е предявил насрещен иск срещу ищеца Г. Д. Х.. Подаден е само
отговор на исковата молба, в който действително е направено алтернативно искане за
връщане на остатъка от чистата сума по кредита, но това искане не представлява
предявяване на насрещен иск и не е и прието от районния съд за разглеждане като
такъв. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.2 от ГПК предявяването на насрещния иск
става по правилата на предявяване на иск. Такъв обаче с нарочна искова молба,
отговаряща на изискванията на закона /чл.127 и чл.128 от ГПК/ не е предявен.
Районният съд не е приел за разглеждане насрещен иск, поради което и не се е
произнесъл по такъв. За дружеството въззивник остава отворен пътя на исковото
производство по отношение на тази, незаявена в първоинстанционното производство,
претенция.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към
нея.
От събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява
единствено новия факт на извършени плащания на 20.05.2024г. и на 19.06.2024г.,
съответно на 324лв. и 325лв. от страна на Г. Д. Х. на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. С. по
договора за кредит.
Първоинстанционният е сезиран с иск за прогласяване нищожност на договор за
потребителски кредит №70533419135 от 10.03.2023г., на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.22 от ЗПК.
Съдът намира иска за нищожност на процесния договор за потребителски
кредит за основателен.
С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера на
4
правоотношението, съдът счита, че ищецът има качество на потребител и приложение
намират специалните разпоредби на ЗПК, във връзка с общите норми на ЗЗД.
Въззивният състав споделя изцяло извода на първоинстанционния съд за
нарушение на чл.11, т.10 от ЗПК.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо
посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин“. Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер
на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката
на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за
недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по
кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана
методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е
формиран размер от 39,54%. Начинът, по който е формулиран текста на чл.10 от
договора, не отговаря на законовите изисквания за посочване на конкретните
компоненти, включени в ГПР и начина на формиране на размера му. След като
разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита.
Непосочването на данните, въз основа на които е изчислен ГПР, несъмнено поставя
потребителя в затруднение, когато прави преценка дали да сключи даден
потребителски договор, защото може да е посочен нисък процент на ГПР, но при
5
изчисляването му да не са включени разходи, включването на които прави процента
значително по-висок. Налице е нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
По отношение на договора за застраховка, следва да се посочи, че извън
отразеното в чл.19 от договора, че потребителят не е длъжен да сключва застраховка,
по делото няма ангажирани доказателства, от които съдът да направи извод, че
сключената застраховка не е била част от предложения на ищеца договор за кредит.
Видно от самия договор за кредит в него няма място за маркиране дали потребителя
иска или не сключване на застраховка на кредита, противно на твърдението на свид.
Сашка Гелкова. Няма отразяване по договора на изричното желание на ищеца да
сключи предложената му застраховка. Не е установено по безспорен начин на
потребителя да е разяснено правото му на застраховка и последиците от
упражняването му, нито какъв би бил размера на крайната сума, подлежаща на
връщане по договора без и със сключена застраховка. Самата свид. Гелкова посочва, че
застрахователната полица и документите към нея излизат автоматично с пускане на
договора за кредит, едновременно с него. Следователно, потребителят няма абсолютно
никаква възможност да повлияе върху някоя от клаузите на договора за застраховка, а
също така и на тези в договора за кредит, който е изцяло типов договор. По делото не
се установи индивидуално уговаряне на която и да е от клаузите на двата договора.
Както бе посочено доказателства как и дали Г. Д. Х. е направил избор да има или не
застраховка няма ангажирани. Самият договор за потребителски кредит съдържа в
себе си в чл.7.1 посочване на застраховката, размера на застрахователната премия и
включването й в общия размер на кредита.
Съдът не споделя становището на въззивника, че щом в договора е посочено, че
застраховката не е задължително условие за сключване на договора за кредит, то тя не
е разход по кредита и се следва да се включва при изчисляването на ГПР. Това
твърдение не намира опора в закона. Сключи ли се договор за застраховка безспорно е
налице допълнителен разход, разход за допълнителна услуга, както самият въззивник
признава и той следва да бъде включен при формирането на ГПР.
От друга страна, кредиторът не ангажира доказателства относно заплащането на
застрахователната премия за застрахователя. Напротив, с оглед неизпълнение на
изрично вмененото му задължение от първоинстанционния съд, той следва да понесе
последиците от непредставянето на изисканите доказателства и съдът да приеме на
основание чл.161 от ГПК, че застрахователната премия не е заплатена на
застрахователя. По този начин е налице допълнително въвеждане в заблуждение на
потребителя и оскъпяване на кредита всъщност с разход, който кредиторът не е
направил, но въпреки това начислява и събира от потребителя като част от главницата,
върху която се начислява и договорна лихва.
Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
6
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него
не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
Видно от заключението на вещото лице, изготвило заключение по СИЕ, назначена от
районния съд, при включване на застрахователната премия към стойността на
главницата с разсрочено плащане /както на практика е направено с процесния договор
за кредит/, то ГПР ще се увеличи в размер на 62,77%. По този начин заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне ГПР.
От друга страна е налице и непосочване на действителния размер на ГПР в
договора, като по този начин е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
От друга страна, с посочването на ГПР в договора с процент, много по-нисък от
действителния, се предоставя невярна и измамна информация относно общите разходи
по кредита и се окачествява като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.1,
т.10 от ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за недействителен – чл.22
от ЗПК. Същият е нищожен.
Освен това, с оглед крайната дължима от потребителя сума в размер на
19344,63лв., при отпуснат кредит в размер на 7100лв., договорът за кредит
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите.
С оглед изложеното, искът е основателен и следва да се уважи, като съдът
обяви процесния договор за потребителски кредит за нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК.
Действително, при обявяване нищожността на договора за кредит, съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК, кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но както бе посочено по-горе насрещна искова претенция по
надлежния ред ответното дружество не е предявило, поради което и съдът не дължи
произнасяне с осъдителен диспозитив в тази насока. Самият ищец – въззиваем
признава дължимостта на чистата стойност на кредита и в тази връзка установява в
настоящото производство погасяване на дължимите по него суми чрез регулярни
плащания по договора.
Като е достигнал до същия краен правен извод, първоинстанционният съд е
постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да се потвърди. Подадената
против него въззивна жалба е неоснователна.
С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил разноските в
7
първоинстанционното производство.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба и нейната неоснователност,
отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на
въззивното дружество и то следва да понесе своите разноски така, както са направени
и да заплати разноските, сторени от насрещната страна.
Тъй като въззиваемия Г. Х. е бил представляван от пълномощник – адвокат,
осъществяващ безплатна правна помощ, на същия следва да се присъди на основание
чл. 38, ал.2 от ЗАдв възнаграждение в размер на 1000лв., определено по реда на чл. 7,
ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №356/26.04.2024г.,
постановено по гр.д.№4404/2023г. по описа на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.С., район Лозенец, ул.“Димитър Хаджикоцев“ №52-54 да заплати на
адв. Ю. И. С. от АК – Сливен, с ЛНА **********, с адрес на кантората: гр. Сливен, ул.
“Великокняжевска“ №28, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, сумата
от 1000лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на въззиваемата страна във въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8