Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Анна Димова | |
за да се произнесе, взе предвид: Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс. С решение № 539 от 26.05.2011 година по гр. д. № 4255/2010 година Районен съд – град В. Т. е отхвърлил предявените от И. М. Д. срещу „А. О. ВТ” Е. – град В. Т. искове за заплащане на сумата 5364.00 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на работа за периода от 03.10.2009г. до 03.10.2010г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното изплащане, както и на сумата 399.00 лева, представляваща обезщетение за забава, начислена помесечно, считано от 04.10.2009г. до датата на настоящия иск като неоснователни и недоказани. Недоволен от така постановеното решение е ищецът по делото И. М. Д., който го обжалва в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си въззивникът развива подробни съображения в подкрепа на твърденията си за недопустимост и неправилност на атакуваното от него решение. Твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Посочва, че с депозираната искова молба е сезирал съда с искова претенция по чл. 214 КТ във връзка с неправилно отстраняване от работното му място. Твърди, че в мотивите на обжалваното решение ВТРС не обсъжда разпоредбата на чл. 199 КТ, а се произнася по законосъобразността на заповед № 96/05.10.2009г., издадена от „А. О. ВТ” Е. след отстраняването му, като по този начин първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. Посочва, че правните изводи на съда са неправилни. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено поради произнасяне на ВТРС по непредявен иск. Алтернативно моли, ако Окръжен съд – град В. Т. приеме, че обжалваното решение е валидно и допустимо, последното да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира да му бъдат присъдени направените по делото разноски за двете инстанции. Въззиваемият „А. О. ВТ” Е. – град В. Т. заема становище, че въззивната жалба е неоснователна и недоказана, респективно - обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено. Не претендира разноски за въззивната инстанция. Окръжният съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба на И. М. Д. е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. И. М. Д. основава исковите си претенции по делото съответно на чл. 213, ал. 2 КТ и на чл. 86 ЗЗД. Претендира „А. О. ВТ” Е. да бъде осъдено да му заплати сумата в размер на 5 364.00 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на работа за времето от 03.10.2009 година до 03.10.2010 година, както и сумата в размер на 399.00 лева, представляваща мораторна лихва помесечно върху главницата за същия период от 03.10.2009г. до 03.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Безспорно по делото е, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, обстоятелство което се установява и от представения по делото трудов договор № 94 от 25.05.2009 година /л. 5-11 от първоинстанционното дело/. Съгласно чл. 6 от договора същият е сключен с шестмесечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Видно от представения фиш за заплата /л. 14 от първоинстанционното дело/, за месец август на И. М. Д. са начислени следните суми: основна заплата – 335.00 лева, премия – 104.00 лева и за нощен труд сумарно – 8.00 лева. От приемо-предавателен протокол /л. 13 от първоинстанционното дело/ се установява, че на 04.10.2009 година И. М. Д. е предал на Лидия Тодорова Пенчева работното си облекло поради отстраняване от работното му място на 03.10.2009 година. Видно от трудов договор № 33 от 02.07.2007г. /л. 37-43 от първоинстанционното дело/, последната е изпълнявала длъжността „административен секретар” в ответното дружество. На 05.10.2009 година И. М. Д. е подал жалба до управителя на „А. О. ВТ” Е., В. № 22/05.10.2009година /л. 12 от първоинстанционното дело/, в която е изразил становището си, че на 03.10.2009 година, в 19.45ч., незаконосъобразно не е бил допуснат до работа. По делото е представена и заповед № 96 от 05.10.2009 година на управителя на „А. О. ВТ” Е. за освобождаване на И. М. Д. от длъжност /л. 46 от първоинстанционното дело/, в която е посочено, че на основание чл. 325, т. 1 КТ трудовото правоотношение с него е прекратено по взаимно съгласие, считано от 05.10.2009 година. Видно от справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 4 КТ от 25.05.2009г. на ТД на НАП – град В. Т. /л. 19 от първоинстанционното дело/, е заверено уведомление за сключен след 01.01.2003г. договор на „А. О. ВТ” Е. с И. М. Д.. По делото е представена и справка на ТД на НАП от 08.10.2009г. /л. 20 от първоинстанционното дело/, от която е видно, че е заверено уведомление за прекратяване на договора с Д.. От справка за всички подадени уведомления по чл. 62, ал. 4 КТ за И. М. Д. през периода след 12.01.2009г. на ТД на НАП – град В. Т. /л. 56-58 от първоинстанционното дело/ се установява, че последният е сключил трудов договор с „А. О. ВТ” Е. на 25.05.2009г., за което обстоятелство е подадено уведомление на 25.05.2009г. и е посочено основно трудово възнаграждение в размер на 335.00 лева. На 08.10.2009 година е подадено уведомление за обстоятелството, че на 05.10.2009 година трудовото правоотношение с дружеството е прекратено. На 09.12.2009 година е подадено уведомление за сключен на 08.12.2009 година трудов договор с „Фууд експрес”, с основно трудово възнаграждение в размер на 190.00 лева, който впоследствие е прекратен на 09.05.2010 година, за което е подадено уведомление на 13.05.2010 година. По делото е представено и заверено извлечение от ведомост за заплати на „А. О. ВТ” Е. за месец септември 2009 година /л. 64-65 от първоинстанционното дело/, от което е видно, че брутното трудово възнаграждение на И. М. Д. за месец септември 2009 година е в размер на 335.00 лева. С решение № 48 от 01.03.2012 година по В.гр.д. № 1391/2011 на Окръжен съд – град В. Т. е прието за установено по предявения от И. М. Д. против „А. О. ВТ” Е. – град В. Т. иск, че съществува трудово правоотношение между тях във връзка с трудов договор № 94 от 25.05.2009г. за периода от 05.10.2009г. до датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 16.02.2012 година. Решението е влязло в сила на 14.02.2013 година. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи: За да отхвърли предявените от И. М. Д. искове, Районен съд – град В. Т. е приел, че със заповед № 96 от 05.10.2009 година на управителя на „А. О. ВТ” Е. трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, поради което за посочения период не е било налице незаконно недопускане на работа. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, поради което настоящият съдебен състав следва да вземе предвид посоченото по-горе решение № 48 от 01.03.2012 година по В.гр.д. № 1391/2011г. на Окръжен съд – град В. Т.. Същото е влязло в сила, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 297 ГПК е задължително за настоящия съдебен състав. Предвид изложеното по делото следва да се приеме, че за периода, за който ищецът по делото, сега въззивник, претендира обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ, е съществувало валидно трудово правоотношение между него и ответника по делото „А. О. ВТ” Е.. Чл. 213, ал. 2 КТ предвижда имуществена отговорност за работодателя в случаите, когато трудовото правоотношение е започнало да се изпълнява и се е изпълнявало нормално, но в един по-късен момент работодателят или оправомощено от него длъжностно лице предприемат действия, с които създават пречки на работника или служителя и не го допускат на работа. Недопускането на работа е нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение. От събраните по делото доказателства /Приемо-предавателен протокол от 04.10.2009г. и жалба на ищеца по делото, сега въззивник, до управителя на „А. О. ВТ” Е., В. № 22/05.10.2009 година/ се установява, че на 03.10.2009 година И. М. Д. не е допуснат на работа, въпреки че се е явил в готовност да изпълнява служебните си задължения. За да се реализира отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане на работа е достатъчно работникът или служителят дори един път да се е явил на работа и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. От момента на явяването му и незаконното недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ. В този смисъл са и решение № 518 по гр.д. № 374/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 298 по гр.д. № 3972/2008г. на І г.о. на ВКС, решение № 683 от 21.12.2010г. на ІV г.о. на ВКС и други. В случая недопускането на работника на работа е незаконно, доколкото към 03.10.2009 година, а и през целия период, за който се претендира обезщетението, между страните е съществувало валидно трудово правоотношение. По делото не са представени както пред първоинстанционния съд, така и в настоящото въззивно производство, доказателства за законно основание за недопускането на И. М. Д. на работа. Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 2 КТ, вредата, която се причинява на работника или служител, се измерва с дължимото трудово възнаграждение за времето, през което трае недопускането. Това е брутното трудово възнаграждение, което работникът или служителят би получавал, ако е бил допуснат на работа и реално е работел. Съобразявайки и чл. 228, ал. 1 КТ, това е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. От представеното по делото извлечение от ведомост за заплата се установява, че брутното трудово възнаграждение на И. М. Д. за месец септември 2009 година е в размер на 335.00 лева. В случая по делото следва да се има предвид и обстоятелството, че при недопускане на работа е налице увреждане на работника, което е съизмеримо с пропуснатата полза от получаване на възнаграждение по трудовото правоотношение. То се дължи за целия период на недопускане. В случаите обаче, когато той започне работа по ново трудово правоотношение, ще е налице вреда от противоправното поведение на работодателя само ако полученото брутно трудово възнаграждение по нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това, което би получавал по същото време за длъжността, на която не е допускан до работа. В този смисъл е и решение № 667 от 15.10.2010 година по гр. д. № 1302/2009г. на ІV г.о. на ВКС. От представената по делото справка за всички подадени уведомления по чл. 62, ал. 4 КТ за И. М. Д. през периода след 12.01.2009г. на ТД на НАП – град В. Т. се установява, че за времето от 08.12.2009 година до 09.05.2010 година последният е започнал работа по ново трудово правоотношение с основно трудово възнаграждение в размер на 190.00 лева. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че искът по чл. 213, ал. 2 КТ е основателен и доказан за сумата в размер на 3 070.00 лева. За периода от 08.12.2009 година до 09.05.2010 година, или за пет месеца, обезщетението следва да бъде изчислено като разлика между брутното трудово възнаграждение, получавано при ответника по делото, сега въззиваем и това, получавано по новото трудово правоотношение, която разлика е в размер на 145.00 лева. За останалото време от 03.10.2009 година до 07.12.2009 година и от 10.05.2010 година до 03.10.2010 година обезщетението следва да бъде изчислено на база брутното трудово възнаграждение, получено от И. М. Д. за месец септември 2009 година - в размер на 335.00 лева. Предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 399.00 лева, представляваща мораторна лихва помесечно върху главницата за същия период от 03.10.2009г. до 03.10.2010г. настоящият съдебен състав приема за неоснователен. Доколкото се касае за едно забавено изпълнение на парично задължение, действително длъжникът дължи обезщетение за забавата в размер на законната лихва. В случая по делото обаче, денят за изпълнение на претендираното обезщетение не е определен. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Именно защото вземането по чл. 213, ал. 2 КТ е парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД е нужна покана на кредитора. От деня на поканата могат да се претендират лихви като обезщетение за закъснялото изпълнение на задължението. Когато липсва покана, лихва се дължи от деня, в който е предявен искът. По делото не са представени доказателства нито пред първоинстанционния съд, нито в настоящото въззивно производство, за отправена от И. М. Д. до „А. О. ВТ” Е. покана за изпълнение на задължението по чл. 213, ал. 2 КТ, поради което и искът по чл. 86 ЗЗД се явява неоснователен. По изложените по-горе съображения Окръжният съд приема, че въззивната жалба на И. М. Д. е частично основателна и доказана. Решението на Районен съд – град В. Т. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. М. Д. против „А. О. ВТ” Е. иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за разликата над 2 294.00 лева до 5 364.00 лева, която разлика е в размер на 3 070.00 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на работа за периода от 03.10.2009г. до 03.10.2010г., следва да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, вместо което предявеният иск в тази му част следва да бъде уважен. В останалата обжалвана част решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразÝо, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „А. О. ВТ” Е. – град В. Т., следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд – град В. Т. сумата в размер на 184.20 лева, представляваща държавна такса за производството пред двете инстанции. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 539 от 26.05.2011 година на Районен съд – град В. Т. по гр. д. № 4255/2010 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. М. Д. против „А. О. ВТ” Е. иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за разликата над 2 294.00 лева до 5 364.00 лева, която разлика е в размер на 3 070.00 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на работа за периода от 03.10.2009г. до 03.10.2010г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „А. О. ВТ” Е., със седалище и адрес на управление град В. Т., ул. „Ем. С.” № 6, с ЕИК ................., да заплати на И. М. Д. от град В. Т., ул. „Деньо Ч.” № 3, В. В, А. 24, с ЕГН * сумата в размер на 3 070.00 лева /три хиляди и седемдесет лева/, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на работа за периода от 03.10.2009 година до 03.10.2010 година, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. ПОТВЪРЖАДАВА решение № 539 от 26.05.2011 година на Районен съд – град В. Т. по гр. д. № 4255/2010 година в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА „А. О. ВТ” Е., със седалище и адрес на управление град В. Т., ул. „Ем. С.” № 6, с ЕИК ................., да заплати по сметка на Окръжен съд – град В. Т. сумата в размер на 184.20 лева /сто осемдесет и четири лева и двадесет стотинки/, представляваща държавна такса за производството пред двете инстанции, както и 5.00 лева /пет лева/, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Препис от решението да се връчи на страните. Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |