№ 23498
гр. С., 30.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110140979 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Предявени са от М. С. Д. срещу „С.К.“ ООД искове за прогласяване нищожността на
Договор за паричен заем № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г. на основание чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 11 от Договор за паричен заем № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г.,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, на основание чл.
146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл.
21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД. Предявен е и кумулативно съединен с тях частичен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5
лв. – част от вземане в общ размер на 1165,47 лв., представляващо платена от него без
основание сума въз основа на нищожната договорна клауза, ведно със законната лихва от
08.07.2024 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем № 981087 към
искане № 9287016 от 15.12.2023 г., по силата на който му е предоставена в заем сумата от
2000 лв. при уговорени ГЛП в размер на 44,50 % и ГПР в размер на 56,70 %, като се е
задължил да върне заема ведно с възнаградителна лихва в срок до 24.05.2024 г. на 23
седмични погасителни вноски. Сочи, че съгласно чл. 5.1. от договора бил задължен да
осигури обезпечение след сключване на договора, отговарящо на редица изисквания, като
поради непредставянето на обезпечение му била начислена неустойка по чл. 11 от договора
в размер на 1165,47 лв., включена изначално в погасителния план, с което погасителната
вноска възлизала на 148 лв., а общият размер на задълженията му по договора – на 3404 лв.
1
Релевира възражение за нищожност на целия договор поради протИ.речие на закона – с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение в действителност представлява разход по кредита, който
следва да бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено, поради което посоченият в
договора ГПР е неправилен. В тази връзка сочи, че към потребителя са поставени
неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да представи, с което се цели
увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката е изначално включена в
погасителните вноски. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради
нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано
висока – надвишава размера на възнаградителната лихва. Сочи, че е налице заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален праг на ГПР, и на чл. 33, ал. 1
ЗПК, тъй като на практика с клаузата за неустойка е уговорено допълнително обезщетение за
забава, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за
нищожна и като накърняваща добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й
функции, неясно е какви точно вреди на кредитора би покрила и цели единствено
неоснователно обогатяване на кредитора. Счита, че платената сума по нищожната
неустоечна клауза е недължимо платена. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Излага съображения, че договорът за заем
не е недействителен по смисъла на ЗПК, като са спазени всички изисквания на чл. 11 ЗПК.
Твърди, че процесната неустойка е начислена въз основа на действителна неустоечна клауза,
както и че същата не следва да се включва при изчисляването на ГПР. Сочи, че клаузите от
договора не са неравноправни. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е предявил насрещни осъдителни искове,
предявени в условията на евентуалност - с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, евентуално чл. 23 ЗПК за осъждане на М. С. Д. да заплати на „С.К.“
ООД сумата от 1550 лв. – представляваща част от неизплатена главница по Договор за
паричен заем № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г. в общ размер на 2000 лв.,
като дължима на договорно основание и поради неизпълнение на договорното задължение
на кредитополучателя по договора за кредит, евентуално като дължима главница по
недействителен договор за кредит. Излага съображения, че по сключения между страните
договор за потребителски кредит на ответника по насрещния иск е предоставена сума в
размер на 2000 лв., от която са заплатени 450 лв., като задължението по процесния договор е
изцяло падежирало след изтичане на срока за плащане на последната вноска по кредита, а
именно на 17.06.2024 г., поради което е останала незаплатена сумата от 1550 лв., частична
претенция от 2000 лв. Моли за уважаване на насрещния иск, ведно със законната лихва от
датата на подаването му – 17.09.2024 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.
От ответника по насрещния иск е постъпил писмен отговор, в който признава иска за
основателен. Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен и по същия се дължи
2
връщане само на чистата главница в размер на 2000 лв., от която е заплатил сумата от 450
лв. Признава насрещния иск за сумата от 1550 лв. Претендира разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от приетия като доказателство Договор за потребителски
кредит № 981087 към искане № 9287016 и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити (СЕФ), е видно, че на 15.12.2023 г.
между ищеца М. С. Д. в качеството му на кредитополучател, и „С.К.“ ООД, в качеството му
на кредитор, е сключен договор за кредит, по силата на който „С.К.“ ООД е предоставило на
М. Д. сумата от 2000 лв., която ищецът се е задължил да върне на 23 седмични погасителни
вноски – в размер на 3 х 17,31 лв. и 20 х 109,33 лв., заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44,50 % и годишен процент на разходите от
56,70 %, с дата на последно плащане на 24.05.2024 г., като общата сума, дължима от
кредитополучателя е 2238,53 лв., включваща главница в размер на 2000 лв. и
възнаградителна лихва в размер на 238,53 лв. Предвидено е, че договорът служи като
разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.
В чл. 5 от договора е уговорено, че договорът за потребителски кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1/ безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или 2/. поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител –
осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“ както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход.
В чл. 5, ал. 2 страните са уговорили, че кредитополучателят ще предостави
посоченото обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1 от договора страните са приели, че в случай, че заемателят не
предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването
му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1165,47 лв. Начислената
3
неустойка се заплаща разсрочено съгласно посочения в Приложение № 1 към договора за
кредит начин. Видно от Приложение № 1 – погасителен план към договор за кредит №
981087 общият размер на вноската, с включена неустойка е в размер на 148 лв., общо 3404
лв. (2000 лв. – главница, 238,53 лв. – договорна лихва, 1165,47 лв. - неустойка), като
неустойката е разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по кредита с падеж
на първата вноска на 22.12.2023 г. и падеж на последната вноска на 24.05.2024 г., общо 23
седмични вноски.
Между страните не се спори, че ищецът М. С. Д. е заплатил в полза на ответника
„С.К.“ ООД във връзка с процесния договор за кредит сумата от общо 450 лв., както следва:
на 25.01.2024 г. – 150 лв., на 12.02.2024 г. – 150 лв., на 06.03.2024 г. – 150 лв., което
обстоятелство се установява и от приетите писмени доказателства – Справка за движенията
по договора и Извлечение за извършените и предстоящи плащания.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правна страна:
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 981087 към искане №
9287016 от 15.12.2023 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр.
чл. 22 ЗПК, евентуално за прогласяване нищожността на процесната договорна клауза – чл.
11 на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, евентуално на основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК, евентуално на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е да докаже следните обстоятелства: сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № 981087 към искане № 9287016 от
15.12.2023 г. и неговото съдържание; че договорът протИ.речи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което е недействителен на основание чл. 22 ЗПК; твърдяната неравноправност на
клаузата на чл. 11 от него; твърдяното заобикаляне на закона - чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК с посочената клауза; твърдяното накърняване на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже, че клаузите от договора са индивидуално
уговорени, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора с оспорената клауза.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е да установи следните обстоятелства: че е заплатил сумата в размер на 5 лв.
като неустойка по чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 981087 към искане №
9287016 от 15.12.2023 г. и получаването на сумата от ответника.
В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните факти е да
докаже наличието на правно основание за получаване, респективно за задържане на
процесната сума.
По предявените насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, евентуално чл. 23 ЗПК в тежест на ищеца по насрещния
4
иск е да докаже сключването на Договор за потребителски кредит № 981087 към искане №
9287016 от 15.12.2023 г. със соченото съдържание, реалното предаване на заемната сума в
размер на 2000 лв. от заемодателя на заемателя съгласно условията на договора, срока за
погасяване на задължението и настъпването на изискуемостта на вземането.
При доказване на тези обстоятелства ответникът по насрещните искове следва да
установи погасяването на дълга.
Съдът приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или на
отделна договорна клауза, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от
едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран
с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество
основания за прогласяване недействителността на сделката или на отделна клауза от нея. С
оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията
на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от
най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по
описа на ВКС, III г. о.). Доколкото се иска прогласяване нищожността на конкретна
договорна клауза на различни основания и съобразявайки съдебната практика, съдът приема,
че се касае за обективно съединени искове за прогласяване нищожност на клаузата, които с
оглед наведените основания следва да се разгледат при условията на евентуалност, като
подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, а именно: иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – нищожност
поради протИ.речие на закона, включително поради неравноправност; иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1
ЗПК – нищожност поради заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД – нищожност поради накърняване на добрите нрави.
Съдът приема, че следва първо да разгледа иска за прогласяване нищожността на
договора за кредит поради протИ.речие с императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК.
С доклада по делото са отделени на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обстоятелствата, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г.,
по силата на който М. Д. е получил от „Сити кеш“ ООД сумата от 2000 лв. – главница, че
кредитополучателят се е задължил да върне сумата от общо 2238,53 лв., при ГПР - 56,70 %,
ГЛП - 44,50 %, на 23 седмични погасителни вноски, с падеж на последната вноска на
24.05.2024 г., че в договора за кредит е уговорена неустойка за непредоставяне на
обезпечение в размер на 1165,47 лв. – чл. 11, ал. 1 от договора, която е начислена на ищеца
поради неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора за кредит за представяне на
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
5
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
В случая от представените по делото доказателства се установява сключването на
договор за предоставяне на потребителски кредит, както и че сумата от 2000 лв. – главница
по договора е била предоставена на ищеца, което не се оспорва от последния, а и съгласно
чл. 4, ал. 1 от договора същият служи като разписка за получаване на процесната сума.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до извод за
недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът
приема, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК.
Посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по
кредита. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент, то не е било необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в
случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени
проценти. Изготвен е погасителен план, който съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като в случая договорът
съдържа и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 6,
ал. 1), както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя
да погаси усвоената главница и лихвата (чл. 7). Уредено е и правото на кредитополучателя
при погасяване на главницата или на част от нея да получи при поискване и безвъзмездно
извлечение от сметката под формата на погасителен план за извършените и предстоящи
плащния (чл. 10, ал. 2). По въпроса дали срочният договор за потребителски кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата
изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане на потребителя по чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и дали трябва договорът за потребителски кредит, по отношение
на който не са приложими различни лихвени проценти, да съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска, е постановено решение №
6
106/03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., според което само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. Потребителят е получил
още при сключването на договора погасителен план, в който се съдържа разбивка на
вноските по главница и лихва, и който не се променя, с което са спазени и разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Съдът приема обаче, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в
тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на ищеца за
нищожност на неустоечната клауза на чл. 11 от договора за потребителски кредит:
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, вр. с чл. 5 от
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси
и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.
дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР – 56,70 %, който размер
освен че надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, не отразява и действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на
1165,47 лв., която се начислява автоматично от кредитора. Размерът
на неустойката надхвърля заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. Съдът приема, че задължението за заплащане на неустойка не е свързано с
неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в
7
протИ.речие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21
март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен
съд).
В случая разходът за неустойка е предварително известен на страните, целта на
неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на
кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва, но все на кредитодателя, който е овластен да получава и
двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение
потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която
трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
В допълнение, получаването на заема е обусловено от предоставяне на едно от
посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1165,47 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план,
т. е. предоставянето на обезпечението е и условие за предоставянето на заемната сума. С
уговорената в чл. 5 неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – тридневен срок от сключване на договора.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него. Посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
8
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако кредиторът действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за кредит и
предоставяне на паричните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора
носи характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и
внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада
под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение
на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка, при липса на насрещна престация. Следва да се отчете и задължението на
кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че
не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение
на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в протИ.речие със закона - чл. 16 ЗПК.
В случая само размерът на неустойката представлява около 60 % от заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението
по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в протИ.речие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е
включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от
потребителя към деня на сключването. При това положение се налага извод, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите задължения. Поради това неяснотите, вътрешното протИ.речие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
9
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д.
№ 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д.
№ 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав и др.).
Следователно и процесният договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде уважен на това основание.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност
– за установяване, че с клаузата на чл. 11 от договора за потребителски кредит се заобикаля
закона и/или че същата накърнява добрите нрави и е неравноправна клауза, поради което не
дължи произнасяне по тях.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД. По делото се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по договора за
заем възлиза на 450 лв., която сума обаче не е достатъчна за погасяване на главницата по
договора за заем, т. е. не се явява недължимо платена. В тази връзка следва да се посочи, че е
без значение начинът, по който кредиторът е осчетоводявал плащанията, тъй като на същия
се дължи единствено чистата стойност на кредита и плащанията не могат да послужат за
погасяване на недължими суми, основани на недействителни (нищожни) договорни клаузи.
Предвид извода за недействителност на договора за кредит плащанията, направени от М. С.
Д. следва да се зачетат като вноски по кредита, погасяващи неговата чиста стойност. Ето
защо съдът приема, че искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо заплатена
сума от 5 лв., частична претенция от 1165,47 лв. е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По предявения от „С.К.“ ООД срещу М. С. Д. насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, евентуално чл. 23
ЗПК, съдът приема следното:
Основателната на предявения насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е обусловена от установяването при условията на пълно
10
и главно доказване от страна на ищеца „С.К.“ ООД на следните правопораждащи факти: 1)
наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски кредит; 2)
усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост на вземането и размер на
същото.
При доказване на тези обстоятелства ответникът по насрещните искове следва да
установи погасяването на дълга на падежа.
В частност несъмнено се установи по делото, че на 15.12.2023 г. между М. С. Д., в
качеството му на заемател, и „С.К.“ ООД, в качеството му на заемодател, е сключен Договор
за паричен заем № 981087 към искане № 9287016, по силата на който „С.К.“ ООД е
предоставило на М. С. Д. сумата в размер на 2000 лв., която заемателят се задължил да върне
на 23 седмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер 44,50 %, годишен процент на разходите от 56,70 %, както и при
договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция.
В случая съдът прие, че договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита, което води до недействителност на договора за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК, поради което предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В
тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради което
предявеният евентуален иск е основателен и следва да бъде уважен (в този смисъл са
решение № 261440/04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, решение № 24/10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен на
основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е формирана
константна практика на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. по
описа на ВКС, IV г. о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.),
според които договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен
на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
11
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност, което би протИ.речало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в
специалния ЗПК.
Установява се, че към датата на приключване на устните състезания по делото –
11.12.2024 г. падежът на всички вноски по договора за кредит е настъпил. Предвид
изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса каква е чистата стойност
на сумата, получена от ответника по насрещния иск, която не е погасена от него до момента
на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция.
С оглед отделеното за безспорно по делото, че М. С. Д. е заплатил в полза на „С.К.“
ООД по Договора за потребителски кредит № 981087 от 15.12.2023 г. сумата от общо 450
лв., то ищецът по насрещния иск „С.К.“ ООД се легитимира като кредитор на вземане в
размер на 1550 лв.
Предвид гореизложеното искът по чл. 23 ЗПК за сумата в размер на 1550 лв.
(частичен иск от 2000 лв.), представляваща остатък от главница по Договор за паричен заем
№ 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г. следва да бъде уважен изцяло, ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 17.09.2024 г. до
окончателното плащане на сумата.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски имат и двете страни.
С оглед изхода на спора разноски се дължат на първоначалния ищец на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 139,54 лв. за държавна такса (89,54
лв. за установителния иск и 50 лв. за осъдителния иск), от които 89,54 лв., с оглед
уважаването само на установителния иск, следва да се възложат в тежест на ответника.
Претендира се и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 768,48 лв. по установителния иск. Ответникът своевременно е оспорил
факта, че са налице предпоставките на посочената разпоредба за присъждане на
възнаграждение за безплатна правна помощ.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. предвижда, че в случаите на оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
определя възнаграждението в размер, не по - нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
12
ал. 2 (Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения) и
осъжда другата страна да го заплати.
В случая са претендирани разноски за осъществена безплатна правна помощ при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., за което е представен договор за правна защита и
съдействие без дата. Ответникът и ищец по насрещния иск е оспорил, че ищeцът и ответник
по насрещния иск е материално затруднено лице. Съгласно формираната трайна практика на
ВКС - определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. по описа на ВКС, I г. о.,
определение № 400/15.10.2020 г. по ч. т. д. № 1826/2020 г. по описа на ВКС, II т. о.,
определение № 253/19.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1154/2020 г. по описа на ВКС, III г. о.,
преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде
направена с оглед конкретните данни по делото. При липса на спор между страните
достатъчно доказателство за осъществяването на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв.
за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по
договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната страна или нейният
процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в
производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото
разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване
на безплатна правна помощ, като носи тежестта да установи, че предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ. Посочената практика е възприета и в определение
№ 50050/21.03.2023 г. по т. д. № 2662/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., с което е прието, че
когато по делото са налични доказателства, изрично и категорично опровергаващи
посоченото основание, респективно установяващи, че лицето, на което е оказана безплатна
правна помощ, не е материално затруднено, в задължение на съда е да вземе предвид тези
доказателства и без да е направено възражение от другата страна в тази насока.
Ответникът е оспорил наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за
заплащане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в хода на
първоинстанционното производство. В случая по делото е прието искане за сключване на
договор за кредит от 15.12.2023 г. (л. 53), в което ищецът е декларирал местоработата си –
„Райт Клийнинг“ ООД, както и приходите си от заплата – 2800 лв., не са отразени
специфични разходи, като е посочено, че разполагаемият доход на М. С. Д. към датата на
сключване на договора за кредит е в размер на 2582 лв. Отразено е, че лицето живее при
родителите си и е несемеен. От така декларираното не може да се направи извод, че ищецът
е в невъзможност да заплати адвокатско възнаграждение в минимален размер за
осъществяване на защита по настоящото дело, с оглед фактическата му и правна сложност и
материалния интерес. Следователно може да се обоснове извод, че към момента на подаване
на исковата молба – 08.07.2024 г. и датата на сключване на договора за правна защита и
съдействие, ищецът не е бил материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. (доколкото изминалият период от време не е голям). По изложените съображения
съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за
13
присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца
по първоначалните искове М. Д. – адв. Д. М..
От ответника по главните искове „С.К.“ ООД се претендират разноски за адвокатско
възнаграждение за подаване на отговор на исковата молба в общ размер на 480 лв. с ДДС
съгласно договор за правна защита и съдействие от 04.12.2023 г. и представени
доказателства за изплащане на възнаграждението. Доколкото установителният иск е уважен,
а осъдителният е отхвърлен, то на дружеството следва да се присъди сумата от 240 лв. с
ДДС (половината от претендираната, при липса на разграничение каква част от
възнаграждението е заплатена за всеки от исковете). Посоченото възнаграждение е в
минимален размер и съдът приема, че е съобразено с фактическата и правна сложност на
делото и извършените от процесуалния представител на ответника действия по защита на
страната. В конкретния случай практиката на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 досежно отговорността за разноски е неприложима. В решението СЕС
разглежда хипотеза, в която на потребителя се възстановяват недължимо платени суми
вследствие установяването нищожност на договорна клауза и същото е относимо в хипотеза
на частично уважени и частично отхвърлени осъдителни претенции, но не и в хипотеза, в
която искът е изцяло отхвърлен като недоказан, какъвто е процесният случай. За пълнота
следва да се посочи, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред
националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите
членки, при условие, че са спазени принципите на равностойност и на ефективност, като
образуването на множество еднотипни дела с нисък материален интерес повдига именно
въпроса за спазване на посочените принципи.
С оглед изхода от спора по насрещните искове на ищеца по същите се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Извършени са такива както следва: 62 лв. за
държавна такса, които следва да се възложат в тежест на ответника по насрещните искове и
480 лв. с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на „Сити кеш“ ООД
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, настоящият съдебен състав приема за
основателно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са следните:
С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
протИ.речи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент
не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
14
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за
разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о. е
прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не
съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда
с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и
правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в производството; липсата на фактическа и правна сложност на спора; проведеното в
исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че процесуален
представител на страните не се е явил в открито съдебно заседание и че по делото не са
събирани допълнителни доказателства, настоящият съдебен състав приема, че на
процесуалния представител на ищеца по насрещните искове следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС за тях. Следва да се посочи, че макар
ответникът по насрещните искове да признава същите, не са налице кумулативно
изискуемите по чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставки за освобождаване от отговорност за разноски
– да не е дал повод за завеждане на делото.
От ответника по насрещните искове се претендират разноски за безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 480 лв. с ДДС, но по
изложените по-горе съображения и поради това, че евентуалният насрещен иск е уважен, в
полза на ответника по същия не се дължат разноски.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по иск, предявен от
М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С..................., срещу „С.К.“ ООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5,
че Договор за потребителски кредит № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г.,
сключен между страните, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК поради протИ.речие на закона.
15
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
С..................., срещу „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждане на „С.К.“ ООД да заплати на М. С. Д. сумата от 5 лв. - част от сума в общ размер
на 1165,47 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.07.2024 г. до
окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, срещу М. С. Д., ЕГН **********,
с постоянен адрес: гр. С..................., насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, за осъждане на М. С. Д. да заплати на „С.К.“
ООД сумата от 1550 лв., част от вземане в общ размер на 2000 лв., представляваща дължима
и неплатена част от главница по Договор за потребителски кредит № 981087 към искане №
9287016 от 15.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба – 17.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С..................., да заплати
на „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул.
„Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 1550 лв., част от вземане в общ
размер на 2000 лв., представляваща непогасен остатък от чистата стойност на получената по
Договор за потребителски кредит № 981087 към искане № 9287016 от 15.12.2023 г. сума за
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба –
17.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
С., район „М.“, бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на М. С. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С..................., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 89,54 лв. –
разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С..................., да заплати
на „С.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул.
„Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата от общо 542 лв. –
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16