№ 28
гр. Ловеч, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ
при участието на секретаря ГАЛИНА АВРАМОВА
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско
дело № 20214300500561 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 260110 от 24.09.2021г. по гражданско дело № 1116 по описа за 2021
г. на РС- Троян е прието за установено по отношение на ИВ. М. В., ЕГН ********** че
съществува вземане на „КРЕДИТ ИНС" АД за сумата от 916.67 лева – представляваща
дължима главница по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство
„Екстра" № 87242/16.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението - 12.08.2020г. до изплащане на вземането, която сума е част от
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №260028/5.10.20
г. по ч.гр.д. №800/20 г. по описа на РС-Троян, като е отхвърлил изцяло останалите искове по
делото и е осъдил ИВ. М. В. да заплати на „КРЕДИТ ИНС" АД направените разноски по
делото съобразно уважения главен иск в размер на 156,26 лв и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 156,26 лв. Постановено е и определение
№260190/17.11.21 г. по делото на основание чл.248 от ГПК, с което е изменено решение №
260110 от 24.09.2021г. по гр. дело № 1116 по описа за 2021 г. на РС- Троян в частта за
разноските, като е осъден ИВ. М. В. да заплати на „Кредит Инс“ АД сумата от 133,40 лв,
представляваща разликата до уважения размер от 289,66 лв на претендираните от „Кредит
Инс“АД разноски в установителното производство, съобразно уважената/отхвърлената част
от исковите претенции.
1
В срок е постъпила въззивна жалба от от „КРЕДИТ ИНС" АД, ЕИК ***,
представлявано от изпълнителен директор М. Г. АЛ., чрез адв. Р. Д., в частта, с която са
отхвърлени като неоснователни исковете за договорната лихва в размер на 303.93 лв. за
периода 16.07.2019г. - 16.05.2020г., сумата от 660.00 лв. - договорна такса "Гарант" за
периода 16.07.2019г. - 16.05.2020г, както и 104.40 лв. законна лихва за забава за периода
17.07.2019г. 11.08.2020г., както и част от съдебно-деловодните разноски, пропорционално
на отхвърлената част от претенцията.
Сочи, че в основата на постановеното решение е заключението на съда, че
процесният Договор за потребителски кредит „Екстра" № 87242/16.05.2019 г., е
недействителен при нарушение на разпоредбите на чл. 22, вр.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Изтъква,
че приемайки, че процесният договор е нищожен, съдът намира, че се дължи само чистата
стойност, съобразявайки се извършеното извънсъдебно плащане. Счита, че изводите на съда
в тази насока са изцяло неправилни и противоречащи, и основани на изцяло повърхностно
тълкуване на приобщените по делото доказателства и разпоредбите на закона.
Не споделя изводът на съдебния състав, че в случая е налице противоречие с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че своите мотиви, съдът правилно посочва, че от страна на
ищеца ми е спазено изискването на горепосочената разпоредба, като в процесния договор за
потребителски кредит е посочен размерът на годишния процент на разходите в абсолютната
си стойност от 49.7 % и противно на заключенията на съдебния състав, от приобщените по
делото доказателства е видно, че в погасителния план, който е неразделна част от процесния
договор за потребителски кредит „Екстра" № 87242/16.05.2019 г., е посочен общия размер на
кредита, както и отделно по месечни вноски и в тази връзка следва да се направи извод, че
кредитодателя е спазил изискванията на чл. 11 от ЗПК, като същият ясно и на разбираем
език е посочил общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент
по кредита, както и годишния процент на разходите.
Изтъква, че разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда че в договора за
потребителски кредит Кредитодателят следва да посочи „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит", като съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗКП, годишният процент на разходи по
кредита включва "общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит."
На следващо място отбелязва, че съгласно формата за кандидатстване г-н В. е имал
възможност да избере опция да предостави банкова гаранция или да му бъде предоставена
такава от дружество, с което кредитодателят има сключен договор. Сочи, че двете полета,
между които потребителят може да избира при подаване на заявка са "КАНДИДАТСТВАНЕ
ЗА ЗАЕМ С ОСИГУРЕН ГАРАНТ" и "ЩЕ ПРЕДОСТАВЯ БАНКОВА ГАРАНЦИЯ" - като
под първото поле е посочено, че в този случай "Кредит Инс" ще осигури гаранция от
одобреното от него дружество, а Кредитополучателят се задължава да заплати такса за
2
услугата, а във второто поле е посочено, че в този случай, в рамките на 3 дни след
одобрението на кредита, следва Кредитополучателят да представи безусловна и неотменима
банкова гаранция. Изтъква, че при избиране на първата опция в кредитния софтуер на
"Кредит Инс" се генерира поле "ИСКАМ БАНКОВА ГАРАНЦИЯ", а при втората опция -
поле с "ПРЕДОСТАВЯМ БАНКОВА ГАРАНЦИЯ", като тези две полета са видими само за
Кредитодателя и няма как да въведат потребителя в заблуждение.
Сочи, че при подаване на заявката г-н В. е избрал първата опция
"КАНДИДАТСТВАНЕ ЗА ЗАЕМ С ОСИГУРЕН ГАРАНТ", с оглед на което няма как да
бъде споделено заключението на съда, че липсва съвпадение между изразеното от
потребителя желание за обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора.
Твърди, че въззиваемият е избрал опция да му бъде осигурен гарант за ползване на кредита
от КРЕДИТ ИНС, с което на основание т. 4 от процесния договор се е задължил към
ежемесечната му вноска да бъде начислена и такса „Гарант".
От друга страна счита, че в мотивите за отхвърляне на предявеното от тях вземане
за дължимата такса "Гарант" липсва всякаква правна логика. Изтъква, че съдебният състав
приема, че въззиваемият е искал от ищеца предоставяне на банкова гаранция. Моли да се
има предвид, че съгласно чл. 442 от ТЗ „с банковата гаранция банката писмено се задължава
да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията,
предвидени в нея". Цитира, че трайната съдебна практика в този смисъл. Сочи, че в случая
само въззиваемият би бил легитимна страна по договор с банка за предоставянето на
банкова гаранция на кредитодателя и няма как той да поиска същата да му бъде
предоставена от дружеството при подаване на заявката.
От гореизложеното счита, че по несъмнен начин се установява, че при подаване на
заявката за потребителски кредит въззиваемият е изявил желание за заем с осигурен гарант,
а от страна на въззивното дружество е ангажирано дружество "Гарант" за гарантиране
връщане на вноските му по кредита и следователно при сключване на процесния договор за
потребителски кредит са налице съвпадащи волеизявления между КРЕДИТОДАТЕЛЯ и
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ.
На следващо място изтъква, че прилагане по аналогия на правилата за банковата
гаранция към такава, предоставена от дружество гарант, възнаграждението дължимо от
наредителя по нея не следва да се включва към разходите по потребителския кредит.
Твърди, че същата представлява дължимо възнаграждение за услуга предоставена от
ДРУЖЕСТВОТО ГАРАНТ, за обезпечаване на вземанията по Договор за потребителски
кредит „Екстра" № 87242/16.05.2019 г. и е дължима по силата на самостоятелно
правоотношение, което е резултат от съзнателния избор на г-н В.. Сочи, че на въззиваемия е
била предоставена възможност за избор, като същият е бил надлежно информиран за
последиците от своя избор. Твърди, че още преди да избере опцията за предоставяне на заем
с осигурен гарант, г-н В. е бил надлежно информиран за съществуването на задължение за
заплащане на такса към дружеството, предоставящо гаранцията, бил е информиран за
размера на задължението, както и за начините и сроковете за заплащане му, с което същият
3
се е съгласил. Сочи, че съгласно Договор за потребителски кредит „Екстра" №
87242/16.05.2019 г. сключен между страните, г-н В. се е съгласил задължението му за
заплащане на такса "Гарант" да бъде разрочено и включено към месечните му вноски.
Счита, че няма противоречие, нито заобикаляне на закона, защото съдържанието на
разпоредбите, уреждащи такса „Гарант" в процесния договор, е съобразено с нормите на
ЗПК, още повече, че потребителят е имал горепосочената възможност да се откаже от целия
договор без да сочи причината, без да дължи обезщетение и неустойка в 14-дневен срок от
сключване на договора, ако е считал, че е поставен в заблуждение с тези клаузи или че те
неправомерно го санкционират финансово.
Цитира, че съгл. чл. 19, ал. 5 от ЗПК „Клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни" и следователно дори да се приеме, че с включване на
процесната такса „Гарант" се надвишава посочения размер в ал. 4 на същата разпоредба, то
нищожни са само клаузите, надвишаващи същия, а не целият договор.
С оглед всичко изложено в настоящата жалба, счита, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че в процесния договор е налице противоречие с разпоредбите на ЗПК
по кредита и че на това основание Договор за потребителски кредит „Екстра" №
87242/16.05.2019 г. е нищожен.
Моли съда да отмени постановеното РЕШЕНИЕ № 260110 от 24.09.2021 г.. по описа
на РС-Троян, в частта, с която са отхвърлени процесиите искове, като се произнесе с друго
Решение, с което да признае за установено, че ИВ. М. В., ЕГН **********, дължи до пълния
размер всички описани в издадената Заповед за изпълнение и в депозираната въз основа на
нея искова молба, произтичащи от Договор за потребителски кредит „Екстра" №
87242/16.05.2019г. и направените в производствата разноски.
Моли да му се присъдят и всички направени по настоящото производство разноски
съгласно списък по чл. 80 от ГПК за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение в
размер на 300.00 лв.
В срок е постъпил и отговор на въззивната жалба,/неправилно озаглавен отговор на
насрещна въззивна жалба, тъй като такава няма подадена/ адв.Владимир Георгиев Пенев,
като пълномощник на ИВ. М. В. ЕГН********** Адрес за призоваване: гр.Софня, 1164,
ул.Добри Войников №29, ет.З, ап.5/без да е представено адвокатско пълномощно по делото/.
Изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на „Кредит иис" АД
срещу решение №260110/24.09.2021 г. на РС-Троян по гр.д.№1116/2021 г. като от В. моли
да бъде оставена без уважение като неоснователна и необоснована и съда да потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно, постановено при съобразяване с
материалния закон и при спазване на процесуалните правила, както и да му присъди
направените в хода на въззивното производство разноски, включително за адвокатско
възнаграждение, поради следните съображения:
Твърди, че въззивната жалба е необоснована, неоснователна и недоказана, а
обжалваното решение е постановено при съобразяване иа материалния закон. Сочи, че
4
решаващият съдебен състав е изложил съдържателни мотиви, с които надлежно е обосновал
правните си изводи и при постановяване на съдебния акт са съобразени всички правно-
релевантни факти в тяхната взаимна връзка и обусловеност, като не са допуснати
процесуални нарушения.
Счита, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че неправилно
решаващият съдебен състав е приел, че процесният договор за потребителски кредит
противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.Сочи, че съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент па разходите по кредита и общата сума. дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин, а съгласно разпоредбата па чл. 19 от закона
годишният процент па разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки иди косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид. вт.ч. течи, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Твърди, че от съдържанието на посочените правни разпоредби е видно, че изискването за
посочването на годишния процент на разходите, не е равнозначно на посочването на
някакво произволно избрано число, което формално да е съобразено с пределния му размер,
определен в разпоредбата на чл.19, ал.4 от същия закон. Сочи, че е несъмнено, че
изискването за посочването на ГПР е относимо към действителния такъв, изчислен по
предвидения в закона начин и тази разпоредба цели защита интересите на
кредитополучателя, ограничаване на печалбата на кредитните институции до обществено
приемливи нива и лишаването им от възможност да злоупотребяват с права, чрез
прикриване на печалбата си в скрити и неясни такси по предоставяните потребителски
кредити, какъвто всъщност е и процесния случай. Сочи, че в хода на съдебното
производство е допуснато изслушването на съдебна-експертиза и от нея и поясненията,
дадени в съдебно заседание се установява, че методът на определяне на годишния лихвен
процент и годишния процент на разходите не може да бъде установен, да бъде определен и
е напълно неясен. Твърди, че същевременно от изчисленията на вещото лице се установява,
че действителният лихвен процент по процесния потребителски кредит е в размер на 162,81
%, а не посочения в договора 36%, съответно годишния процент на разходите е в размер на
360,31%, а не посочения 49,7 %, като заключението на вещото лице не е оспорено от ищеца.
Твърди, че непосочването на действителния размер на годишния процент на разходите е
равнозначно на неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, както правилно е
приел решаващият съдебен състав. Изтъква, че е несъмнено също, че посочването формално
на число, което е съобразено с пределния размер на годишния процент на разходите, но не
съответства на действителния такъв цели заобикаляне на закона. Счита за равнозначно на
заобикаляне на закона и поддържаното във въззивната жалба твърдение, че след като в
договора се съдържа посочено числото 49,7 %, то е изпълнено изискването на закона, а
напротив, правилно решаващият съдебен състав е приел, че процесния договор противоречи
5
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и правилно съдът е приложил правните
последици, предвидени в разпоредбите на чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Счита за напълно необосновани оплакванията, изложени във въззивната жалба
относно неправилното приложение на разпоредбата на чл.11, ал.2 от ЗПФУР. Смята, че без
каквото и да било правно значение са разсъжденията и разясненията на жалбоподателя
относно съдържанието на електронната форма за подаване на заявката за предоставяне на
потребителския кредит, съответно за кредитния софтуер на ищеца и това е така, най-
малкото защото всички тези пояснения, съдържащи се във въззивната жалба не са надлежно
доказани в хода на първоинстанционното съдебно производство, но освен това е без правно
значение, какво се генерира от кредитния софтуер, ако то е видимо само за кредитодателя.
Сочи, че изискванията на закона са договора да е на разбираем език, а постигнатите
договорености в него да съответстват напълно на първоначално предоставената информация
на потребителя за условията по него. Изтъква, че от приетата по делото като писмено
доказателство заявка от клиент в рубриката „Информация за кредита", поле „Банкова
гаранция" е посочено „Иска банкова гаранция". Счита за недопустими а всякакви напълно
своеволни тълкувания на посочената информация по начин различен от съдържащото се в
нея. Смята за неоснователни доводите на жалбоподателя, че доколкото ищеца не е банкова
институция, то той не би могъл да предостави банкова гаранция, поради което няма как
потребителят да се заблуди, че кредитодателят ще му предостави такава. Твърди,че
потребителят не е длъжен да разполага със специални знания, които да му осигурят
възможността да извърши необходимата специализирана преценка за невъзможността
кредитодателят да му предостави банкова гаранция и за него съществува единствено
отговорността за взетото от него решение въз основа на предоставената му ясна и
разбираема информация да получи предоставения му кредит, още повече, че не съществува
правна пречка кредитодателят да осигури чрез посредничество предоставянето на банкова
гаранция от банкова кредитна институция. Ето защо счита, че оплакването за неправилно
прилагане на разпоредбата на чл. чл. 11, ал.2 от ЗПФУР е напълно неоснователно и
необосновано.
Сочи, за напълно неоснователни съображенията, изложени във въззивната жалба, че
възнаграждението, дължимо за тьй-наречената услуга за осигурен гарант, не следва да се
включва към разходите на потребителския кредит, по аналогия на правилата за банковата
гаранция. Цитира, че в разпоредбата на 19. ал.З от 3ПК изчерпателно са изброени
изключенията на разходите, които не се включват и не се взимат предвид при определянето
на годишния процент на разходите и сред тези изключения не се съдържат разходи за
осигуряването па гарант по потребителския кредит. Сочи, че освен това в т.1 от параграф 1
от ДР към ЗПК е посочена легалната дефиниция на общия разход но кредита и той включва
„всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
6
Счита за несъмнено, че начислената такса „Гарант" представлява разход за допълнителна
услуга, която предоставя кредитора и напълно неверни са твърденията във въззивната
жалба, че тази такса е дължима по самостоятелно правоотношение. Сочи, че между него и
тъй-наречения гарант - „Бикнел Корп" ООД не е възникнало каквото и да е правоотношение
и за него не е възникнало каквото и да е било задължение по такова правоотношение, като
правоотношение с това лице е възникнало с кредитора ищец, при това по силата на това
правоотношение задълженията за гаранта за заплащане на кредита вместо
кредитополучателят възникват само и единствено, ако тези суми не са събрани от
кредитополучателя включително по съдебен ред. Сочи, че няма никакво съмнение, че при
редовно обслужване на потребителския кредит, начислената такса „Гарант" не представлява
каквото и да с задължение към „дружеството гарант", а плащане, което се явява чист приход
за кредитодателя и поради това, при правилно приложение на материалния закон,
решаващият съдебен състав е приел, че посочената такса следва да се включи в общия
размер па разходите по предоставения кредит и да се вземе предвид при определянето на
годишния процент на разходите, който при това положение нараства от 49,7 % до 360,31%.
Твърди, че ЗПК регламентира специфични обществени отношения по предоставянето на
потребителски кредити от небанкови финансови институции. Сочи, че дейност, която до
приемането на посочения закон и въведената с него регламентация, е било допустимо да се
извършва само от баковиви финансови институции при съответната строга банкова
регулация. Смята, че извършването на такава дейност от физически лица до приемането на
този закон в съдебната практика трайно е била инкриминарана като „лихварство", а
допустимата възнаградителна лихва била приравнявана на законната лихва. Изтъква, че с
приемането на посочения закон били либерализирани условията за извършването на такава
дейност и от небанкови институции, но в съответствие с императивните правила на закона.
Изтъква, че въведената законодателна уредба цели защита интересите на
кредитополучателя, ограничаване на печалбата на кредитните институции до обществено
приемливи нива /друг е въпросът доколко определените със закона пределни нива са
обществено приемливи/ и лишаването им от възможност да злоупотребяват с права, чрез
прикриване на печалбата си в скрити и неясни такси но предоставяните потребителски
кредити. Сочи, че там, където е налице законодателна уредба от императивни правила е
недопустимо прилагането на закона по аналогия, така както необосновано изисква
жалбоподателя. Изтъква, че не са налице каквито и да е законови основания за това,
доколкото законовата уредба е ясна, изчерпателна и императивна, като в процесния случай
счита за несъмнено, че тъй-наречената такса ,.Гарант" представлява скрито, чрез
заобикаляне на закона, значително завишаване на годишния процент на разходите над
определените в закона пределни нива, което в крайна сметка, чрез неправомерни средства и
заобикаляне на закона се цели необоснованото, неприемливото и недопустимо обогатяване
на креди гора за сметка на потребите.
Сочи за изцяло несъстоятелни съображенията, поддържани във въззивната жалба, че
след като въззиваемитят не е възползвал от правото си да развали в 14 дневен срок договора,
то няма никакво заобикаляне на закона. Твърди, че обстоятелството, че договорът не е
7
развален е без каквото и да е правно значение при преценката на неговата
незаконосъобразност и наличието на основанията за обявяването на неговата нищожност.
Твърди, че нищожността е такъв порок, който е обществено нетърпим до степен, която води
като правна последица до отричане на съществуването на това правоотношение по силата на
закона и тази правна последица настъпва независимо от волята на страните и поради това е
без правно значение за обявяването на нищожността на процесния договор обстоятелството,
че той не е упражнил законното си право да се откаже от договора.
Счита за неоснователно и възражението, че следва да се приложи разпоредбата на
чл.19, ап.5 от ЗПК, тъй като в процесния случай противоречието на договора със закона не
се изразява в това, че е договорен размер на ГПР в размер по-висок от пределния по ч.т.19,
ал.4 от закона, а в това че в договора не е посочен действителния такъв размер, което е
равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11 ал. 1. т. 10 от закона и води до
нищожност на целия договор.
Моли съда да остави без уважение като неоснователна и необоснована въззивната
жалба да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно, постановено
при съобразяване с материалния закон и при спазване на процесуалните правила, както и да
му присъди направените в хода на въззивното производство разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание страните редовно призовани не се явяват и не се представляват.
От представените по гр.д.№1116/20 г. по описа на ТРС доказателства, от обясненията
на страните във въззивната жалба и отговорът й, преценени поотделно и в тяхната взаимна
връзка и обусловеност, съдът приема за установени следните фактически обстоятелства:
Страните по делото са в облигационна връзка, видно от приложеният по делото
договор за потребителски кредит „Екстра“ от 16.05.2019 г. От него съдът установява, че
„Кредит Инс“ООД-София е предоставил на ИВ. М. В. от гр.София потребителски кредит
„Екстра“ в размер на 1000 лв. за задоволяване на текущи потребителски нужди. Съгласно
чл.1.4 от договора средствата по кредита се предоставят съгласно попълнена онлайн
регистрационна форма и изрично посочен от кредитополучателя начин в брой на каса на
ИЗИПЕЙ или по посочена от него банкова сметка. Срокът за погасяване на кредит е 12
месеца от датата на подписване на договора, като крайният срок за издължаването му е
16.05.2020 г. В чл.3 са посочени начина и условията на олихвявяне, а именно фиксиран
годишен процент в размер на 36% и ГПР на разходите в размер на 49,7%. В чл.4 от договора
е отразено, че кредитополучателят е избрал кледитодателят да ангажира дружество гарант,
за гарантирне връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза
на кредитодателя „такса гарант“ разсрочена към месечните му вноски, съгласно приложения
към договора погасителен план. В договора се съдържа и погасителен план, съгласно който
всяк една вноска е детайлизирана, като главницата е в размер на 88,33 лв, лихвата-30 лв и
такса гарант 60 лв или общо всяка вноска възлиза на 173,33 лв,, като последната е в размер
на 173,37 лв. Към делото са приложени и Общите условия на Кредит Инс ООД. Съгласно
раздел чл.8.2 от раздел осми Гаранция по кредит от ОУ, предоставянето на гаранция е
задължително условие за отпускане на кредита. В чл.8.4 се отбелязва, че ако
8
кредитополучателят не успее или не желае да предостави поисканото обезпечение,
кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено
от страните дружество гарант, като в този случай кредитодателят се задължава да събира
дължимите гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя дружество
гарант, като същия урежда отношенията си с дружеството гарант съгласно условията на
договор, сключен помежду им. Съгласно чл.8.5 в случай, че кредитополучателят не заплати
което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора за потребителски кредит,
дружеството гарант ще заплати на кредитодателя всички дължими от кредитополучателя
суми, след получаване на писмено искане от страна на кредитодателя, като дружеството
гарант може да встъпи в правата на кредитодателя и да търси сумата от кредитополучателя
по съдебен ред. Съгласно чл.9.1 при забава на плащането на погасителните вноски по
кредита от страна на кредитополучателя, кредитодателят начислява върху
неиздължените/просрочени/ суми за времето на забава до окончателното изплащане на
забавените задължения, обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за
забава за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска.
Представен по делото е договор за предоставяне на гаранция по потребителски
кредити от 25.10.2014 г. между „Кредит Инс“ООд и „Б.К.“ООД в качеството му на
дружество гарант, съгласно който дружеството гарант се задължава да гарантира вземанията
на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити съгласно сключени договори за
потребителски кредити между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази опция е била
избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на
кредит и същата е била одобрена./чл.1 от договора. Съгласно чл.2 от същия договор
дружеството гарант се задължава да отговаря пред кредитодателя при условията на чл.1 ал.3
от договора солидарно с кредитополучателя за изпълнението на всички задължения на
кредитополучателя, възникнали съгласно сключения договор за потребителски кредит, а
кредитодателя се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант суми,
наречени такса гарант от кредитополучателя. Съгласно ал.3 от същия текст дружеството
гарант се задължава да гарантира изплащане на сумите по договори за предоставяне на
потребителски кредити на кредитодателя след като последния е положил усилия и грижа на
добър търговец и не е събрал дължимите му се суми включително по съдебен ред в срок от
две години от датата на предсрочната им изискуемост. В раздел четвърти от този договор е
договорено възнаграждение, като в чл.7 е посочено, че за поемане на задълженията по ал.1 и
ал.2 кредитодателят дължи възнаграждение на дружеството гарант в размер на договорената
такса гаранция за всеки отделен кредит, заплащана от кредитополучателя, като съгласно
ал.1 кредитодателя заплаща на дружеството гарант дължимата такса гарант съобразно
направените от кредитополучателя вноски, отнесени за покриване на нейния размер.
Размерът на възнаграждението, дължимо от кредитодателя на дружеството гарант се
установява в годишна фактура, чиято стойност се генерира на базата на сключените
договори за потребителски кредит за текущия отчетен период, като възнаграждението ведно
със справка на изплатените такси гаранция се изплаща ежегодно на 30.10. за съответната
година. Съгласно ал.4 на чл.7 кредитодателят изплаща дължимите суми за такси гарант
9
ежегодно до 7 работни дни от датата на издаване на съответната фактура, като
възнаграждението се изплаща по банковата сметка на дружеството гарант.
Представен по делото е стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити от дата 16.05.2019 г., в който като кредитор
фигурира името на ищеца, а формулярът е подписан от И.В. с ЕГН ********** В него се
приповтарят основните параметри на вече обсъдения по-горе договор за топребителски
кредит „Екста“. В този формуляр обаче е посочена общата сума, която селедва да се заплати
1360 лв и размерът на вноската е 113,33 лв.
От представената по делото на л.74 разписка съдът установява, че на 17.05.2019 г. в
13,03 часа ИВ. М. В. е получил от Изи Пеу сумата 1000 лв.
ТРС за правилно решаване на спора е допуснал назначаване на съдебно-икономическа
експертиза, която е изготвена компетентно от вещо лице М.И.. От заключението се
установява, че сумата от 1000 лв. е получена от ИВ. М. В. на 16.05.2019 г. чрез системата за
електронни плащания „епей“. Вещото лице е констатирало, че по отношение на полученият
кредит от В. ищецът е водил изрядно счетоводство, като са спазени изискванията на ЗСч.
Посочено е, че на 10.08.20 г. остатъчно салдо по главница е в размер на 616,67 лв на
договорна лихва в размер на 303,93 лв. и такса Гарант е в размер на 660 лв и законна лихва
в размер на 104,40 лв, които са вписани по дебита на счетоводна сметка 443 и по кредита на
531 с аналитична партида ИВ. М. В. Експертизата е установила, че В. е направил едно
плащане в размер на 200 лв. на 27.06.2019 г., като с него са покрити следните пера/главница
83,33 лв, договорна лихва 56,07 лв, такса гарант 60 лв и лихва за забава 0,60 лв. Вещото лице
е посочило, че общият размер на дълга, осчетоводен по сметка 443 Вземания по съдебни
спорове е 1985 лв и има следната структура главница 916,67 лв, договорна лихва 303,93
лв.такса гарант 660 лв и законна лихва 104,40 лв.
В съдебно заседание, вещото лице по искане на ответника прави изчисления досежно
размера на ГЛП и ГПР, като при главница 1000 лв, при срок на погасяване на кредита от 12
месеца и при месечна анюитетна вноска 173,33 лв. се получава ГЛП в размер на 162,81% и
ГПР в размер на 360,31 %.
„Кредит Инс“ ООд е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК на 11.08.2020 г. пред СРС против Иван Миков В. за сумата 916,67 лв, главница, лихва
303,93 лв. от 16.07.2019 г. до 16.05.2020 г., 660 лв такса гарант от 16.07.2019 г. до 16.05.2020
г. лихва 104,40 лв от 17.07.2019 г. до 11.08.2020 г., като е посочено , че вземането е за
погасяване на потребителски кредит, на основание сключен договор за потребителски
кредит на граждани без поръчителство „Екстра“ №87242/16.07.2019 г. Изрично е посочено,
че съгласно ЗМДВИПОРНС/13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, законна лихва
върху главницата не е начислявана за периода от 13.903.20 г. до 14.07.20 г. След като делото
е изпратено на ТРС по компетентност от страна на СРС, тъй като настоящият адрес на
длъжника е бил в с.Орешак, обл.Ловеч, ТРС е издал заповед за изпълнение на парично
задължение №260028 по чл.410 от ГПК на 5.10.20 г. по ч.гр.д.№800/20 г. г, с което е
разпоредено ИВ. М. В. да заплати на „Кредит Инс“ АД сумата 916,67 лв. дължима главница
10
по договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „Екстра“ №87242
сключен на 16.05.2019 г. между „Кредит Ивнс“ АД и ИВ. М. В. в едно със законната лихва
върху сумата, считано от 12.08.20 г. до окончателното й изплащане сумата 303,93 лв
представляваща договорна лихва за периода 16.07.19 г. до 16.05.20 г. сумата 660 лв.
представляваща договорна такса „Гарант“ за периода от 16.07.2019 г. до 16.05.20 г. сумата
104,40 лв представлваща законна лихва за забава за периода от 17.07.2019 г. до 11.08.20 г.
сумата 39,70 лв представляваща разноски по делото за платена ДТ и 300 лв адвокатско
възнаграждение. И.В. е подал възражение вх.№260762/6.10.20 г., за нарушение на ЗПК и, че
ГПР е многократно по-голям от разрешения от ЗПК. Постановено е разпореждане
№260342/2.11.20 г. по гр.д.№800/20 г., с което ТРС е указал на кредитора, че следва да
предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаване на
съобщението. Това съобщение е получено на 10.11.20 г, като настоящият иск е предявен на
10.12.20 г., т.е. в законоустановения срок, поради което и производството по чл.422 от ГПК
е допустимо и съдът следва да се произнесе по същество досежно обжалваната
отхвърлителна част от атакуваното съдебно решение. В уважената си част съдебното
решение не е атакувано и то е влязло в законна сила.
Настоящата инстанция намира, че е сезирана с установителен иск с правно основание
чл.422 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК. По своята същност производството по
чл.422 от ГПК представлява иск за установяване съществуване на вземането, който се
предявява от кредитора след възражение от страна на длъжника. В това производство съдът
установява дали вземането съществува, неговия размер и дали е изискуемо към датата на
подаване на заявлението. В тежест на ищеца е да докаже факта, от който произтича
вземането му. Настоящият спор касае установяване на вземанията на ищеца само досежно
сумата от 303,93 лв. договорна лихва за периода от 16.07.2019 г. до 16.05.2020 г, сумата от
660 лв, договорна такса „гарант“ за периода 16.07.2019 г. до 16.05.2020 г. както и 104,40 лв.
законна лихва за забава за периода 17.07.2019 г. до 11.08.2020 г., както и част от съдебно-
деловодните разноски, пропорционално на отхвърлената част от претенцията. В случая се
касае за сключен договор за кредит с лице, което има качеството на потребител по смисъла
на §13 от ДР от ЗЗП. По делото от страна на ответника в това му качество е направено
възражение за наличие на неравноправни клаузи и в този смисъл нарушение на ЗПК и ЗЗП.
С оглед обстоятелството, че този договор е сключен от разстояние, то намират приложение
и разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУРО/.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10
ал.1 чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В случая настоящата инстанция при направено такова възражение от страна
на В. констатира, че действително в конкретния казус е нарушена разпоредбата на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК, а именно в процесния договор липсва изчисление на ГПР по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 начин. Нещо повече вещото лице в с.з е
11
изчислило, че при главница 1000 лв, при срок на погасяване на кредита от 12 месеца и при
месечна анюитетна вноска 173,33 лв. се получава ГЛП в размер на 162,81% и ГПР в размер
на 360,31 %, което от своя страна не съответства на посоченото в договора 36% на ГЛП и и
ГПР 49,7%, т.е. съществува неяснота досежно начина на изчислението им. Съгласно
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет път размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС, като съгласно ал.5 на чл.19 клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал.4 се считат за нищожни.Съгласно чл.14 от ЗПК за договора за
потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 от ЗЗП. В разпоредбата на чл.143 ал.2 т.1-20
от ЗЗП са изброени неравноправните клаузи, като настоящата инстанция счита, че в
конкретния казус е нарушена разпоредбата на т.10, а именно наложено е на потребителя
приемане на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора-въпросната такса гарант, както и ГПР и ГЛП, които са неясно формулирани и
неотговарящи на законовите изисквания, като същевременно се задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения за заплати необосновано високо обезщетение, в
случая- той е взел кредит 1000 лв, а следва да връща 2080 лв. Следователно нарушена е и
разпоредбата на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП след като води до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя в противоречие с изискването за
добросъвестност на търговеца.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.23 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен и в този случай
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
От друга страна настоящата инстанция приема, че И.В. не е избирал, не е приемал и
съответно не е подписал клауза в договора за потребителски кредит досежно предоставяне
от страна на кредитодателя на гаранция от дружество гарант. Напротив, от представените
писмени доказателства се установява, че В. е посочил, че иска банкова гаранция, но не и, че
иска да му бъде предоставена от страна на кредитодателя на гаранция от одобрено
дружество гарант. Съгласно раздел осми "гаранция по кредит" от ОУ ясно се разграничават
термините " банковата гаранция" и "гаранция от одобрено от страните дружество гарант",
т.е. това са две различни понятия. След като няма представени безспорни писмени
доказателства, че В. е поискал предоставяне на гаранция от одобрено и от двете страни
дружество-гарант, то съдът приема, че няма постигната между страните такава
договореност. В този смисъл съдът приема, че след като между страните няма договорена
клауза да предоставяне на такава услуга-гаранция от страна на кредитодателя от одобрено
дружество гарант, то и сумата от 660 лв. договорна такса „гарант“ за периода 16.07.2019 г.
до 16.05.2020 г. е недължима.
По делото е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, който е попълнен с данните досежно процесния
кредит „Екстра“ сключен за сумата от 1000 лв, които са предоставени на ответника, като
12
изрично е посочено, че той трябва да плати 113,33 лв. месечна вноска и общата сума, която
следва да заплати е 1360 лв. В погасителния план към приложеният договор за
потребителски кредит обаче, месечната вноска възлиза на 173,33 лв, а общата сума, която
той следва да плати е 2080 лв, т.е. не е спазена разпоредбата на чл.11 ал.2 от ЗПФУР, според
която информацията, която доставчикът предоставя на потребителя съгласно чл.8-10, трябва
да бъде пълна, вярна, разбираема и да не въвежда потребителя в заблуждение. Освен това
потребителят не е длъжен да извършва никакви плащания на доставчика в т.ч такси,
комисионни или други разходи, които не са включени в условията на сключения договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, съгласно чл.10 ал.4 от ЗПФУР. След като
липсва изрично договорена клауза в договора за предоставяне на потребителски кредит
„Екстра“, сключен от разстояние за дължимост на такса гарант в претендираните размери-
660 лв, то и претенцията следва да бъде отхвърлена.
Неоснователни са твърденията на въззивника във въззивната жалба, че В. е поискал
предоставяне на такава гаранция от страна на кредитодателя, тъй като не се подкрепят от
доказателствата по делото.
В този смисъл се е признесъл и ТРС в решение №260110/24.09.2021 г. постановено по
гр.д.№116/21 г. по описа на съда, поради което и неговото решение следва да бъде
потвърдено в атакуваната му част като правилно и законосъобразно.
При този изход от процеса въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна разноските за въззивна инстанция по представен списък на разноските
по чл.80 от ГПК на основание чл.78 ал.3 от ГПК. Направено е възражение за прекомерност
на претенцията за разноски на основание чл.78 ал.5 от ГПК от страна на въззивника. Съдът
намира, че то е основателно впредвид фактическата и правна сложност на делото, поради
което следва да бъде намалено от 600 лв. по представения списък по чл.80 от ГПК на сумата
304,78 лв. т.е. минимално определения размер по Наредба №1/04 г.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно решение №260110/24.09.2021 г. постановено по
гр.д.№116/21 г. по описа на РС-Троян в частта, с която е отхвърлен иска за признаване за
установено по отношение на ИВ. М. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, кв.****** и
настоящ адрес с.****** обл.Ловеч, че съществува вземане на „КРЕДИТ ИНС" АД ЕИК ***
със седалище и адрес на управление гр.София бул.“Цар Борис трети“ №19 вх.В ет.1 ап.6
по сключен договор за потребителски кредит „Екстра“ №87242/16.05.2019 г. досежно
сумата от 303,93 лв. договорна лихва за периода от 16.07.2019 г. до 16.05.2020 г, сумата от
660 лв, договорна такса „гарант“ за периода 16.07.2019 г. до 16.05.2020 г. както и 104,40 лв.
законна лихва за забава за периода 17.07.2019 г. до 11.08.2020 г., както и част от съдебно-
деловодните разноски, пропорционално на отхвърлената част от претенцията.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС" АД ЕИК *** със седалище и адрес на управление
13
гр.София бул.“Цар Борис трети“ №19 вх.В ет.1 ап.6 да заплати на ИВ. М. В., ЕГН
**********, с адрес гр.София, кв.****** и настоящ адрес с.****** сумата 304,78
лв.разноски по делото за въззивна инстанция на основание чл.78 ал.3 от ГПК определена на
основание чл.78 ал.5 от ГПК.
Решението е окончателно впредвид разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14