Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 13.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7099 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„С.С.З.“ ООД срещу решение от 05.04.2019 г. по гр.д. №47936/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 126 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя
срещу „С.“ ЕООД иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от
8139,00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по чл.7 от
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.08.2015 г.,
като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е противоречи на материалния закон и е постановено при нарушение на
процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният
съд неправилно и в противоречие на чл.20 ЗЗД е тълкувал процесния предварителен
договор. Поддържа, че ответникът не е изпълнил задълженията си по процесния
договор, поради което дължи заплащане на предвидената в чл.7 от договора
неустойка. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „С.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Фактическият състав на претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД включва кумулативно следните елементи: наличие на
облигационна връзка, виновно неизпълнение на договорно задължение и уговорена
неустойка за неизпълнението на това задължение.
По делото е безспорно наличието на сочения от ищеца
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.08.2015 г. със
сочения предмет, това, че ответникът не е изпълнил задължението си в уговорения
срок и не е прехвърлил имота на ищеца, като с влязло в сила решение на Районен
съд - Стара Загора е уважен предявеният от ищеца срещу ответника иск с правно
основание чл.19 ал.3 ЗЗД по отношение на поземления имот, а е отхвърлен искът
по отношение на построената в имота сграда, като съдът е приел, че в тази му
част договорът е нищожен поради невъзможен предмет.
В чл.7 от процесния предварителен договор е предвидено, че
при неизпълнение на задълженията на продавача да прехвърли на купувача имота с
нот. акт продавачът дължи на купувача неустойка в размер на сумата от 8139,00
лв. По въпроса за критериите по чл.20 ЗЗД
при тълкуване на договорни клаузи, е налице трайна и непротиворечива практика,
според която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и
такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е
длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не
може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля,
отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една
от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. Ето защо, настоящият съдебен състав
споделя решаващия извод на СРС, че уговорената в чл.7 от договора неустойка е
такава за пълно неизпълнение на задължението на продавача, но не и за неточно
изпълнение. Освен това, соченото неизпълнение съдът намира и за незначително, с
оглед интересите на купувача и разпоредбата на чл.87 ал.4 ЗЗД, тъй като е
осъществена целта на договора – ищецът е придобил правото на собственост върху
процесния поземлен имот, ведно със всички подобрения в него, съобразно
договора.
Ирелевантен за дължимостта на процесната
неустойка е фактът, че изпълнението на задълженията на ответника за прехвърляне
правото на собственост върху имота не е извършено доброволно, а по реда на
конститутивния иск по чл.19 ал.3 ЗЗД. Съгласно установената съдебна практика по
приложението на чл.92
ал.1 ЗЗД, задължението за неустойка се поражда от факта на
неизпълнение на това договорно задължение, което тя обезпечава и обезщетява.
Затова неустойка се дължи от неизправната страна по договора само в случаите,
когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена. В този
смисъл решение №446 от 29.12.2015 г. на
гр.д. №2611/2015 г. на IV ГО на ВКС, решение №111 от 28.07.2009 г.
по т.д. №714/2008 г. на II ТО на ВКС, решение №240 от 15.01.2014 г.
по т.д. № 959/2012 г. на II ТО на ВКС и др.
В случая, при уговорена неустойка за виновно
неизпълнение на продавача да прехвърли недвижимия имот, правото на купувача да
получи уговореното обезщетение възниква само ако имотът не е прехвърлен.
Удовлетвореният кредитор - купувачът, придобил правото на собственост върху
имота, няма право на неустойка, уговорена за пълно неизпълнение. С оглед начина на уговаряне на неустойката, обстоятелството, че ищцовото
дружество е придобило собствеността върху имота след успешно проведен иск с
правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД
е без правно значение, както вече бе посочено. Купувачът е разполагал с
възможност да претендира уговорената за неизпълнение неустойка за неизпълнение,
но не може да я претендира след обявяване на предварителния договор за
окончателен.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода
не делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 884,34 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и Адв. дружество
„К.Г.“, според който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение и по
настоящето дело в размер на сумата от 1200,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава
този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и
правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния такъв или
сумата от 884,34 лв. с ДДС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №85288/05.04.2019 г., постановено по
гр.д. №47936/2018 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав.
ОСЪЖДА „С.С.З.“ ООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.“ ЕООД,
ЕИК*******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 884,34 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.