№ 2213
гр. София, 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100515415 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20202867 от 26.10.2021 г., постановено по гр. д. № 24378 по описа
за 2020 г. на СРС, Гражданско отделение, 33 състав, съдът е отхвърлил предявения от
„П.Д.“ ЕООД срещу „С.И.С.“ ЕООД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 19 236,82 лева,
представляваща неплатена такса за поддръжка за 2017 г. по договор за поддръжка и
управление на „Курортен апартаментен комплекс Е..Р.Р.“ № МMC-PD/009-08.06,
сключен на 17.08.2006 г., като неоснователен, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 28.02.2020 г. по ч.гр.д. № 9485/2020 г. по описа
на СРС, 33 състав.
Подадена е въззивна жалба от „П.Д.“ ЕООД /ищец в производството/, с която
решението се обжалва с оплаквания за неправилност, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и на процесуалните
правила, а също и за необоснованост, тъй като съдът не е обсъдил всички доводи на
страната, релевирани в хода на първоинстанционното производство. Развити са
подробни съображения за неправилност на извода на съда за нищожност на клаузата от
процесния договор за автоматично продължаване на срока на действие на същия /чл.
IV, т. 9/. Поддържа се, че поставеното с договора условие, сбъдването на което би
изключило автоматичното продължаване на действието на договора, не е невъзможно,
нито противоречи на закона и добрите нрави. Жалбоподателят счита, че с договора
страните могат да уговорят сбъдването на условието да зависи изцяло от волята на
всички възложители по всички договори, доколкото те всички имали общ интерес от
изпълнението, респ. от вземане на решение за непродължаване на договорите от
1
собствениците, притежаващи повече от ¾ от застроената площ на комплекса. На
следващо място се поддържа, че договорът следва да се преценява и тълкува по
правилата на ЗУЕС. Изложени са съображения относно приложимостта на закрилата
по ЗЗП, в която връзка се изтъква, че така формулирана уговорката не може да се
свърже с нарушение на изискването за добросъвестност, тъй като прекратяването на
договора е било поставено и за двете страни в зависимост от сбъдването на едно и също
условие. Поддържа се, че ищецът е изправна страна по договора, с оглед което и
неправилно предявеният иск е бил отхвърлен. В тази връзка са изложени съображения,
че ищецът е привлякъл трето лице да участва в изпълнението на задълженията му по
договора. Искането е за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск.
Ответникът по жалбата „С.И.С.“ ЕООД я оспорва, като поддържа, че е
неоснователна, необоснована и лишена от правни аргументи. Заявява, че ищецът не
притежава легитимация да предявява процесното вземане, доколкото договорът е бил
прекратен на 17.08.2011 г. с изтичане на срока на същия предвид нищожността на
клаузата за автоматичното продължаване на действието му. На второ място се позовава
на тристранно споразумение, сключено на 18.12.2012 г. между ищеца, „Е.Х.“ ООД и
„Е.Х. 2013“ ЕООД и Анекс към същото, по силата на които ищецът е прехвърлил
правата и задълженията си по процесния договор. Заявеното искане е за
потвърждаване на решението и за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Като писмено доказателство по делото е приет договор за поддръжка и
управление на курортен апартаментен комплекс „Е.Р.Р.“ № ММС-PD/009-08.06,
сключен между „С. БГ“ ЕООД, ЕИК ******* и „П.Д.“ ЕООД по отношение на
описаните в договора самостоятелни обекти на правото на собственост /22
апартамента, находящи се в комплекса/ с предмет целогодишна техническа поддръжка
и целогодишно организационно и административно управление на комплекса срещу
възнаграждение в размер на 1 евро без ДДС за кв.м. площ на всеки един от описаните в
договора апартаменти. С клаузата на т. 9.1 от раздел IV е предвидено, че договорът се
прекратява при писмено взето решение не по-късно от 4 месеца преди изтичането на
всеки петгодишен срок от собствениците, притежаващи повече от ¾ от застраоената
площ на комплекса за неподновяването му. Съгласно т. 9.2 в случай на липса на
писмено искане от страна на възложителя, направено в срока и по реда на т. 9,
договорът се счита за автоматично продължен за същия период от време. С раздел V от
договора е предвидено, че същият се сключва за срок от 5 години, считано от момента
на въвеждане на възложителя във владение на закупените от него недвижими имоти.
Съгласно Анекс към договор за възлагане на поддръжка и управление на
курортен комплекс „Е.Р.Р.“ № MMC-PD-EH/22.06.2007 г., подписан на 15.10.2012 г.
между „П.Д.“ ЕООД и „Е.Х.“ ООД, ищецът е прехвърлил, а третото за спора лице е
приело правата и задълженията по всички сключени от ищеца индивидуални договори
за поддръжка и управление на комплекса с отделните собственици на самостоятелни
обекти. С Анекса страните са се съгласили, че прекратяват сключения помежду им
договор за възлагане на поддръжка и управление от 22.06.2007 г., по който ищецът е
имал качеството възложител, а „Е.Х.“ ЕООД качеството на мениджър, както и всички
анекси към него.
С тристранно споразумение към договор за възлагане на поддръжка и
управление на курортен комплекс Е..Р.Р. № ММС-PD-EH/22.06.2007 г., сключено на
2
18.12.2012 г. между ищеца, „Е.Х.“ ЕООД и „Е.Х. 2013“ ЕООД, с оглед взети решения
на проведени на 18.06.2012 г., на 19.06.2012 г. и на 20.06.2012 г. общи събрания на
собствениците в комплекса, страните по същото са договорили „Е.Х. 2013“ ЕООД да
замести „Е.Х.“ ЕООД като мениджър по договор за възлагане на поддръжка и
управление № ММС-PD-EH/22.06.2007 г. От момента на сключване на тристранното
споразумение е уговорено „Е.Х. 2013“ ЕООД да встъпи в правата и задълженията на
ищеца по всички договори за поддръжка и управление, сключени между ищеца като
мениджър и отделните собственици на апартаменти в комплекса, в качеството им на
възложители.
От разпита на свидетеля Д.Д. се установява, че във връзка с работата си е
посещавал комплекса всяка година по няколко пъти. През 2017 г. е посетил комплекса
през м.юни, м.юли и м. август. Басейните са работили, зеленината е била добре
поддържана, имало е жива охрана, климатиците, асансьорите и рецепцията също са
работили, имало е телевизия и интернет. Според свидетеля нищо в комплекса не е
липсвало. Съгласно показанията дружеството, което е поддържало комплекса, е „Е.Х.“.
В хода на първоинстанционното производство са приети заключенията на
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Същото е правилно, като съображенията на състава на
въззивния съд да достигне до този ивод са следните:
Своевременно с отговора на исковата молба ответникът се е позовал на
прекратяване на процесния договор към исковия период, като е релевирал възражение
за нищожност на клаузата на процесния договор, предвиждаща автоматично
продължаване на неговото действие за нов петгодишен срок, в случай че не е взето
решение от собственици на самостоятелни обекти в комплекса, притежаващи ¾ части
от застроената площ в комплекса, за непродължаване на договорите за поддръжка и
управление, сключени с ищеца.
В конкретния случай прекратяването на договора след изтичане на
първоначалния петгодишен срок, за който е сключен, е поставен в зависимост от
вземане на решение за това от собствениците, притежаващи повече от ¾ части от
застроената площ на комплекса за неподновяването му, което следва да е взето не по-
късно от 4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок. Съгласно разпоредбата на
чл. 25, ал. 1 ЗЗД действието на договора или прекратяването му може да бъде
поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Тук е мястото съдът да
посочи, че общо изискване за валидността на условието в гражданското право е то да
бъде възможно и да не противоречи на императивни правни норми или на добрите
нрави. В противен случай уговорката за условие е нищожна.
Съгласно нормата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действие между
страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. С посочената
разпоредба е утвърден по категоричен и недвусмислен начин принципът за
относителното действие на съглашенията, в това число за тяхното изменение и
прекратяване. По мнение на въззивния състав на съда в оспорената от ответника клауза
на процесния договор се съдържа условие, което поставя прекратяването на договора в
зависимост от вземането на решение от неопределен, но определяем брой собственици
на самостоятелни обекти на правото на собственост в комплекса, които притежават
3
повече от ¾ части от застроената площ в същия, които лица обаче не са страни по
конкретния договор за поддръжка и управление. Същевременно за страните по
договора не е предвидена възможност да се освободят от договорната връзка по
облекчен ред с изтичането на срока, за който последният е сключен, например чрез
отправяне на едностранно предизвестие в определен срок преди изтичане на срока на
действие. Ако се приеме, че тази договореност не противоречи на нормите на чл. 21,
ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД, регламентиращи договорната свобода и относителното действие на
договорите между страните, то това означава да се допусне, че възложителят би могъл
да се освободи от договора само в случай че бъде взето решение от собственици на
самостоятелни обекти в комплекса, притежаващи над 75 % от застроената площ в
комплекса. Така формулирано това условие противоречи на посочените принципи на
свободата на договарянето и на относителното действие на договорите между страните
/чл. 21, ал. 1 и чл. 9 ЗЗД/, с оглед което и въззивният съд приема, че е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд не е
приложил превратно материалния закон, както се твърди с въззивната жалба. Изводите
на съда, че обсъжданата клауза е нищожна поради противоречието със закона се
споделят и от настоящия състав на съда, като в допълнение на изложеното и на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към изложените в обжалваното
решение в този план съображения. Следователно и при прилагане на разпоредбата на
чл. 26, ал. 4 ЗЗД, следва да се заключи, че към процесния период /2017 г./ договорът е
бил прекратен с изтичане на първоначално определения петгодишен срок. Ето защо и
въз основа на същия на ищеца не се дължи възнаграждение за поддръжка и управление
от страна на ответника.
Независимо от гореизложеното и дори да се приеме, че клаузата от договора,
предвиждаща автоматичното му продължаване при липса на взето решение от
собствениците, притежаващи ¾ части от застроената площ от комплекса, е
действителна, то предявеният иск е неоснователен поради липсата на активна
материалноправна легитимация на ищеца да претендира от ответника дължимостта на
процесните вземания за възнаграждение за поддръжка и управление за 2017 г.
От представените в производството доказателства и по-конкретно от
съдържанието на Анекс към договор за възлагане на поддръжка и управление на
курортен комплекс „Е.Р.Р.“ № MMC-PD-EH/22.06.2007 г., подписан на 15.10.2012 г.
между „П.Д.“ ЕООД и „Е.Х.“ ООД, в производството е установено, че ищецът е
прехвърлил, а третото за спора лице е приело правата и задълженията по всички
сключени от ищеца индивидуални договори за поддръжка и управление на комплекса с
отделните собственици на самостоятелни обекти, в това число и по сключения с
ответника договор.
С Решение № 49 от 27.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 16/2011 г., II т. о., ТК, е
възприето разрешението, че е допустимо да се прехвърли едно цяло правоотношение
върху трето лице със съгласието на страните по него и на третото лице. Допустимостта
да се прехвърли цялото правоотношение може да се изведе и от режима на цесията и
заместването в дълг. След като вземанията и задълженията могат да се прехвърлят
поотделно, няма пречка това да стане едновременно. Когато страните по едно
облигационно правоотношение /договор за поддръжка и управление на жилищен
комплекс/ сключат с трето лице тристранен договор, с който се уговарят третото лице
да поеме задълженията по договора за поддръжка и управление на жилищен комплекс,
замествайки първоначалния изпълнител, е налице хипотезата на заместване в дълг, при
която досегашният длъжник се освобождава от дълга и се замества с нов длъжник. Ако
в споразумението между страните по облигационното правоотношение и третото лице
/новия длъжник/ е постигнато взаимно съгласие насрещното вземане на длъжника да се
заплаща на новия длъжник, се касае до прехвърляне на цялото правоотношение върху
третото лице. При договор за изработка в неговата разновидност на договор за услуга
4
могат да се прехвърлят правата и задълженията на изпълнителя на друго лице със
съгласието на възложителя, като заместването на изпълнителя с друго лице прави
последното титуляр на правото на вземане на уговореното възнаграждение и има за
последица придобиването на активна процесуална легитимация от това лице.
С т. 18, раздел III от процесния договор е предвидено, че възложителят дава
съгласието си и упълномощава изпълнителя да прехвърли правата по този договор на
трето лице, което да изпълнява задачите във връзка с поддръжката на комплекса.
Независимо, че клаузата съдържа уговорка, че изпълнителят остава солидарно
отговорен за изпълнението на задълженията си по договора, извод, че е налице активна
солидарност по отношение на вземането за възнаграждение за цената на услугата, не
следва от клаузите на процесния договор. По отношение на това възнаграждение са
приложими правилата на цесията /чл. 99 ЗЗД/. Ето защо и с оглед съдържанието на
Анекс към договор за възлагане на поддръжка и управление на курортен комплекс
„Е.Р.Р.“ № MMC-PD-EH/22.06.2007 г., подписан на 15.10.2012 г. между „П.Д.“ ЕООД и
„Е.Х.“ ООД, следва да се приеме, че с подписването на същия ищецът е прехвърлил
вземанията си за възнаграждение по сключения с ответника договор на „Е.Х.“ ООД,
което лице е придобило активната материалноправна легитимация да претендира
същото от възложителя по силата на подписаното съглашение. Впоследствие с
подписването на тристранното споразумение на 18.12.2012 г. вземанията за
възнаграждение са прехвърлени на „Е.Х. 2013“ ЕООД, с оглед което и основателно с
отговора на исковата молба ответникът се е позовал на липсата на материална
легитимация у ищеца да претендира дължимостта на вземанията за възнаграждение
към ответника.
В допълнение на изложеното следва да се посочи, че неоснователно от страна на
въззивника се поддържа, че процесният договор, въз основа на който ищецът
претендира вземането, следва да се преценява по правилата на ЗУЕС /обн., ДВ, бр. 6 от
23.01.2009 г., в сила от 01.05.2009 г./. Към момента на сключване на договора
посоченият закон не е действащо право, още повече, че в случая се касае за
индивидуален договор за поддръжка и управление, сключен с отделен собственик на
самостоятелни обекти, намиращи се в жилищен комплекс от затворен тип. С
разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС е регламентиран особен режим на управление на общите
части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от
затворен тип, като е предвидено, че същият се урежда с писмен договор с нотариална
заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти,
който се вписва от инвеститора в Агенцията по вписванията по партидата на всеки
самостоятелен обект и е противопоставим на неговите последващи приобретатели.
Както се посочи по-горе, към момента на сключване на процесния договор тези
изисквания на закона не са били в сила, с оглед което и няма как да са приложими за
разрешаването на конкретния спор. Ето защо и съображенията на жалбоподателя за
приложението на ЗУЕС не следва да бъдат по-подробно обсъждани.
С оглед изложеното по-горе и предвид съвпадението на изводите на двете
съдебни инстанции по основателността на предявения иск, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемия.
Сторените от страната разноски са в размер на 1800 лева – адвокатско възнаграждение.
Сума в посочения размер на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се възложи в тежест
на жалбоподателя.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20202867 от 26.10.2021 г., постановено по
гр. д. № 24378 по описа за 2020 г. на СРС, Гражданско отделение, 33 състав.
ОСЪЖДА „П.Д.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
Н. ул. „*******, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „С.И.С.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, сумата от 1800
лева – разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6