Р Е Ш Е Н И Е
№140 25.04.2018
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети
въззивен състав
на …………двадесет и осми март…… две хиляди и осемнадесета година
в публично съдебно заседание
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ГЕОРГИ ГОЧЕВ
С участието на секретаря……Р*
Т*..……….……………………….
И прокурора ………………Елеонора
Иванова.………..…………………………
като разгледа
докладваното от съдия
Петкова…..……..………………………..
Въззивно гражданско дело
……………№ 140 по описа за 2018 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 3/09.01.2018 година, постановено по гр.д.
№ 290/2017 година, РС-Свиленград е осъдил на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ
Прокуратурата на Република България да заплати на Д.Я. *** сумата 800 лева –
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени за периода 15.04.2014 година – 08.09.2014
година в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление, което
обвинение е повдигнато по досъдебно производство № 473/2012 година на РУП-Свиленград,
прекратено с постановление от 25.08.2014 година на Районна прокуратура - Свиленград,
влязло в законна сила на 08.09.2014 година, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 09.09.2014 година до окончателното й изплащане, както и
деловодни разноски за първоинстанционното производство. В останалата част до
пълния предявен размер 4000 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
Недоволни от така постановеното решение са останали от
Прокуратурата на РБ, поради което го обжалват чрез Района прокуратура – Свиленград
с оплакванията за неправилност и необоснованост. Считат, че атакуваното решение
е неправилно, тъй като присъденото обезщетение е силно завишено и не е
съобразено с конкретни факти, с обстоятелството, че прокуратурата е била длъжна
да образува наказателното производство при наличие на данни за извършено престъпление, че разследването е проведено в
разумни срокове, мерките на процесуалната принуда са били минимални и ищецът не
е доказал по-големи страдания от обичайните в такива случаи. С тези доводи
въззивникът моли ХОС да отмени атакуваното решение и да отхвърли иска или да намали
размера на присъденото обезщетение.
Решението е обжалвано и от ищеца в първоинстанционното
производство Д.Я.Я. – в частта, в която искът за неимуществени вреди е
отхвърлен до пълния предявен размер 4000 лева, както и в частта за разноските
над 100 лева до пълния размер. Въззивникът счита, че районният съд не е спазил правилото по чл. 52 ЗЗД за
справедливо обезщетение, като недооценил релевантните факти и обстоятелства – тежестта
на обвинението, личността на увредения и понесените от ищеца морални страдания
и социални загуби.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК двете страни не подават
отговори на въззивните жалби.
В с.з. пред ХОС въззиваемият се представлява от адв. Е.М., която заявява,
че поддържа въззивната жалба с всички въведени с нея доводи и искания и оспорва
жалбата на Прокуратурата.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Хасково заявява, че оспорва жалбата на Д.Я. и поддържа
въззивната жалба на РП-Свиленград.
Счита, че ищецът не е установил действително претърпени неимуществени вреди в
обема, твърдян в исковата молба, които да са пряк резултат от воденото срещу
него наказателно производство.
С въззивните жалби не са направени доказателствени
искания.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази
доводите на страните, констатира следното:
Въззивните жалби са подадени в срок и са процесуално
допустими. Преценени по същество – и двете са неоснователни. Постановеното от
първоинстанционният съд решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, като ищецът претендира обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно обвинение в извършване
на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. чл. 20 НК по досъдебно производство №
473/2012 година по описа на РУП-Свиленград, което е било прекратено, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от завеждането на иска до окончателното й
изплащане.
При разглеждането на делото първоинстанционният съд е
събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът е
обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и въз основа на тях е
достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск за
обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера 800 лева,
поради което го е уважил. Наведените във въззивната жалба оплаквания досежно неправилността
на постановеният съдебен акт и завишаването, респективно занижаването, размера
на присъденото обезщетение, са неоснователни. Пред настоящата инстанция не се
представиха нови доказателства, които да дават основание да се направят изводи,
различни от направените от решаващия съд.
Съгласно разпоредбите на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. В настоящата хипотеза претендираната
отговорност на държавата е по отношение на причинените от прокуратурата
неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъплението, след
като наказателното производство е прекратено.
Отговорността по ЗОДОВ има обективен характер, тъй
като тя възниква при наличие на изрично предвидените в специалния закон
предпоставки и не е обусловена от наличието на вина (виновно поведение) от
страна на конкретното длъжностно лице, причинило с поведението си вредата (чл.
4 от ЗОДОВ). Както правилно е посочил първоинстанционния съд, основание за
ангажирането на отговорността на държавата е обективния факт, че спрямо лицето
е било образувано наказателно производство, той е бил привлечен в качеството на
обвиняем по конкретно престъпление, като впоследствие наказателното
производство срещу него е било прекратено поради липса на възможност
авторството на деянието от страна на Д.Я. да бъде доказано.
В настоящия случай от събраните по делото
доказателства безспорно се установява наличието на всички елементи от
фактическия състав на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ. Действията по привличане на
лицето в качеството му на обвиняем в извършване на определено престъпление и
поддържане на обвинението се считат за незаконни ако впоследствие наказателното
преследване бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не представлява престъпление. В разглеждания казус
спрямо ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за тежко
умишлено престъпление – квалифицирана кражба, извършена в съучастие, за което
се предвижда наказание лишаване от свобода от една до десет години. Предвид обстоятелството,
че по така повдигнатото и поддържано обвинение прокуратурата е стигнала до
извода, че обвинението срещу Я. е останало недоказано от субективна страна, същото
следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното
производство действията на съответния прокурор да са били основани на
убеждението му за виновност на лицето.
ХОС възприема изцяло извода на първоинстанционния съд,
че събраните по делото доказателства за действително претърпените от ищеца
страдания и упражнените спрямо него мерки на процесуална принуда обуславят
извода за един по-нисък размер на търсеното обезщетение, без да е възможно
такова да не бъде присъдено въобще. Търпенето на неимуществени вреди при
повдигане на незаконно обвинение се презюмира, тъй като при всички случаи е
свързано с по-малки или по-големи по интензитет душевни страдания. Друг е
въпросът, че в конкретния случай ищецът не е доказал те да са били по-значими.
Ето защо не са налице основания нито за намаляване, нито за увеличаване на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Претенцията на ищеца за присъждане на деловодни
разноски, направени в първоинстанционното производство, е уважена при спазване
на правилата по чл. 78 ал. 1 ГПК – съобразно уважения размер на иска. Тези
разноски са в тежест на противната страна, поради което на общо основание
Прокуратурата следва да ги възстанови на ищеца в присъдените от РС размери.
Поради
гореизложеното двете въззивни жалби се явяват неоснователни, а атакуваното
решение – валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде
потвърдено. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща и към мотивите на
РС-Свиленград.
Водим от горното, съдът
Р е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3 от
09.01.2018 година, постановено по гражданско дело № 290 по описа на РС-Свиленград
за 2017 година.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.