Определение по дело №381/2019 на Окръжен съд - Ловеч

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   №

 

Ловешкият окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и трети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 381 по описа на съда за 2019г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. ”Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, подадена против разпореждане от 27.05.2019 г., по ч.гр.д. № 280/2019 г. на РС Луковит в частта, с която подаденото от жалбоподателя заявление по чл. 410 ГПК е отхвърлено по отношение на искането за присъждане на съдебни разноски за платен адвокатски хонорар.

В частната жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното разпореждане, като се поддържат доводи за противоречие и с разясненията, дадени в ТР-6-13-ОСГТК, т. 1. В частната жалба е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за разпореждане издаването на заповед за изпълнение и за съдебни разноски за платен адвокатски хонорар.

Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото, броен от датата на връчване на атакуваното разпореждане (05.06.2019 г.), същият е изтекъл на 12.06.2019 г., в който ден частната жалба е подадена, видно от разписката на куриера за получаването ѝ. За частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането, доколкото с последния акт е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист (чл. 413, ал. 2 ГПК).

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Приложеният към заявлението договор за правна защита и съдействие, въз основа на който се претендира адвокатското възнаграждение, е сключен между частния жалбоподател „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” АД и Адвокатско дружество „Г. и П.“, с ЕИК *********. Договорът има за предмет: оказване на правна защита и съдействие, изразяваща се в подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, за завеждане и водене на делото на дружеството срещу длъжника Л.Н.В.. В т. ІІІ от договора е посочено, че договореното възнаграждение е 195,42 лева, платимо в брой. Отразено е също, че е внесена сума: 195,42 лв.

Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка (ТР-6-13-ОСГТК, т. 1).

Изводът на районния съд за липса на документална обоснованост на извършеното плащане е правилен, доколкото адвокатското дружество е било задължено по закон да издаде фактура (чл. 133, ал. 1 ЗДДС). Документирането на доставките между данъчно задължени по ЗДДС лица се извършва с изброените в чл. 112 ЗДДС документи – фактура, известие към фактура и протокол. Без издаване на някой от тези документи, не би могло да се приеме надлежно удостоверяване на данъчното събитие – предоставяне на услуга от адвокатското дружество в полза на търговското дружество-заявител, доколкото получателят и доставчикът на услугата са данъчно задължени лица по смисъла на чл. 3 ЗДДС. Приложеният към заявлението договор за правна защита и съдействие не сред тези документи и затова без издадена фактура не доказва заплащане на доставена услуга, въпреки че неговото съдържание покрива договора за поръчка и с посочване, че договореното възнаграждение е заплатено в брой и че сумата по договора е внесена. Сама по себе си фактурата не доказва плащането на възнаграждението, но тя служи за доказване на извършена доставка на услуга, респективно на стока, или за получаване на авансово плащане (чл. 133, ал. 1 ЗДДДС). Като първичен счетоводен документ по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗСч фактурата е носител на информация за регистрирана стопанска операция, с която следва да се обвърже издаденият документ за извършено плащане по операцията - касов бон или разписка. При липсва на такъв документ, не би могло да се приеме, че договорът има характер на разписка за заплатена сума. В това се проявява доказателственото значение на фактурата спрямо заплащане на адвокатското възнаграждение.

В този смисъл неоснователно е оплакването срещу изводите на районния съд, че в производството за присъждане на разноските съдът не следва да игнорира въпроса доколко претендираният за присъждане размер на адвокатско възнаграждение като дължими разноски е надлежно обоснован и доказан. Затова е правилен изводът, че регистрираното по ЗДДС дружество следва да документира извършената от него доставка на услуга съгласно изискванията на ЗДДС, а представеният договор за правна защита и съдействие не доказва обоснован разход във връзка с такава услуга, извършена от и в полза на правни субекти, които са данъчно задължени лица по чл. 3 ЗДДС.

По изложените съображения съдът счита, че в обжалваната му част разпореждането е правилно и следва да се потвърди.

Водим от гореизложеното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 27.05.2019 г., по ч.гр.д. № 280/2019 г. на РС Луковит в частта, с която подаденото от жалбоподателя заявление по чл. 410 ГПК е отхвърлено по отношение на искането за присъждане на съдебни разноски за платен адвокатски хонорар.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                               2.