Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.04.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесет и първи януари две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 4008
по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 30.09.2016г. по гр.д. № 50579/2013г. Софийски районен съд, 57 състав
поставил в дял и изключителна собственост на основание чл. 349, ал. 1 ГПК на Л.Д.И.,
ЕГН **********, на следния допуснат до делба недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 241,
находящ се в гр. София, ж.к. „**************, състоящ се от две стаи, кухня и
сервизни помещения, със застроена площ от 65.66 кв. м, с прилежащо избено помещение
№ 17 с полезна площ от 3.29 кв. м, ведно с идеалните части от правото на строеж
върху държавното място, при съседи на жилището: изток - фасада, запад -
стълбище, север - ап. 240, юг - ап. 242, на избеното помещение: изток -
коридор, запад - стълбище, север - преградна стена с вх. 3, юг - абонатна
станция, при условие, че в 6-месечен срок от влизане в сила на съдебното
решение за възлагане заплати на съделителите М.А.В., ЕГН **********, и С.А.В.,
ЕГН **********, сума за уравнение на дяловете им, в противен случай на
основание чл. 349, ал. 6 ГПК решението за възлагане се обезсилва по
право и имотът се изнася на публична продан. Съделителката И. е осъдена на
основание чл. 349, ал. 2 вр. ал. 5 ГПК да заплати на съделителя М.В. за
уравнение на дела му сумата 8 944.16 лв., ведно със законната лихва от влизане
в сила на решението до окончателното й изплащане, както и на съделителя С.В. - сумата
8 944.16 лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на решението до
окончателното й изплащане. На основание чл. 355 ГПК всеки от съделителите е
осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса съобразно стойността на
квотата му в съсобствеността.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.А.В., с оплаквания
за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно в решението си СРС
посочил, че в първото заседание след допускане на делбата съделителката И. е
направила искане за възлагане на имота. В заседанието от 20.10.2015г.
възлагателна претенция била заявена само от съделителя С.В. и приета от съда.
Искането на ищцата за възлагане в първата фаза следвало да бъде оставено без
уважение, тъй като същото било неотносимо към предмета на първата фаза на
делбеното производство. На следващо място, първоинстанционният съд неправилно
приел да са налице предпоставките на чл. 349, ал. 1 ГПК, в частност че ищцата
не притежава друг жилищен имот. С влязло в сила на 27.05.2016г. съдебно решение
по гр.д. № 2503/2913г. на Дупнишки районен съд в дял на Л.И. бил възложен
недвижим имот, находящ се в с. Тополница, община Дупница с идент. № 589 по КК
по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ в м. „Могилата”, с площ 500
кв. м, ведно с построената в него вилна сграда със застроена площ 35 кв.
м. За това обстоятелство били представени доказателства от въззивника, но
първоинстанционният съд не ги взел предвид при постановяване на решението си. Същевременно
съделителят С.В. доказал наличието на предпоставките по чл. 349, ал. 2 ГПК и
възлагателната му претенция следвало да бъде уважена. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да възложи
имота на въззивника. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Л.Д.И. не е депозирала отговор на жалбата в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален представител
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не
претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна М.А.В. взема становище за основателност на въззивната
жалба.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което съдът
следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а по същество го намира за правилно по следните
съображения:
Производството е делбено, във фазата по извършване на делбата.
От фактическа страна: С влязлото в сила на 02.07.2015г.
първофазно решение, постановено по делото, е допуснато извършването на съдебна делба между Л.Д.И., М.А.В. и С.А.В., на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 241,
находящ се в гр. София, ж.к. „**************, състоящ се от две стаи, кухня и
сервизни помещения, със застроена площ от 65.66 кв. м, с прилежащо избено помещение
№ 17 с полезна площ от 3.29 кв. м, ведно с идеалните части от правото на строеж
върху държавното място, при съседи на жилището: изток - фасада, запад - стълбище,
север - ап. 240, юг - ап. 242, и на избеното помещение: изток - коридор, запад
- стълбище, север - преградна стена с вх. 3, юг - абонатна станция, при квоти:
4/6 ид. части - за съделителката И., и по 1/6 ид. част – за съделителите М.В. и
С.В..
Не е било спорно и от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ се установява, че делбеният имот е неподеляем.
С исковата молба, както и в проведеното първо по делото открито съдебно
заседание на 04.11.2014г. съделителката И. е заявила възлагателна претенция по
чл. 349, ал. 1 ГПК с твърдения, че делбеният имот е единствено жилище за нея.
Възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК е заявена и от съделителя С.В. в
проведеното първо заседание във втората фаза на производството на 20.10.2015г.,
като същата е приета за разглеждане от СРС с нарочно определение от същата
дата. В това заседание съделителят С.В. е оспорил възлагателната претенция на
ищцата с твърдения, че между страните е налице и друго делбено дело, по което
ищцата е заявила възлагателна претенция за недвижим имот с площ от 500 кв. м и
вилна сграда с площ 35 кв. м, находящ се в с. Тополница, община Дупница.
Представил е и по делото са приети искова молба и решение от 13.05.2015г. на ОС
– Кюстендил, с което делбата е допусната.
Към въззивната жалба е приложено неподписано копие от съдебно решение от
15.04.2016г. по гр.д. № 2503/2913г. на Дупнишки районен съд, без искане за
приемане като доказателство по делото.
От правна страна: Производството по съдебна делба цели
прекратяването на съсобствеността върху делбените
имоти чрез някой от посочените в закона способи за това - посредством теглене
на жребий (чл. 352 вр. чл. 347 ГПК), чрез разпределение на имотите по реда на
чл. 353 ГПК, чрез възлагане по реда на чл. 349 ГПК или чрез изнасяне на имота
на публична продан.
Съгласно чл. 349, ал. 1 ГПК, ако неподелаемият имот е жилище, което е било
съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг и
преживелият съпруг няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го
постави в дял, като уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти
или с пари. Според ал. 2 на чл. 349 ГПК, ако неподелаемият имот е жилище, всеки
от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не
притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като
дяловете на съделителите се уравняват с друг имот или с пари.
Според дадените с т. 7 на Тълкувателно решение №
1/19.05.2004г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС указания, ако единият
от съделителите едновременно има качеството на преживял съпруг и на наследник
по закон и правото на собственост върху имота - предмет на делбата е придобито
от него и от наследодателя по време на техния брак в режим на съпружеска
имуществена общност, то преживелият съпруг може да предяви претенция за
възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) (чл. 340, ал. 1 от действащия ГПК), а
останалите съделители – по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) (чл.349, ал. 2 от
действащия ГПК). В тази хипотеза наличието на предпоставките за възлагане на
имота по чл. 349, ал.1 ГПК (чл. 288, ал. 2 ГПК отм.) изключват разглеждането на
евентуалните претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК (чл. 288, ал. 3 ГПК отм.). Конкуренцията
на правните основания за възлагане според даденото в ТР разрешение следва да се
разреши според принципа,че специалният закон изключва приложението на общия, като
разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК (чл. 288,ал. 3 ГПК отм.) ще намери
приложение доколкото не са налице условията за възлагане на основание чл. 349, ал.1 ГПК (чл.288, ал.2 ГПК отм.), напр. ако преживелият съпруг има друго жилище.
В случая делбеният имот е придобит от ищцата и наследодателя на страните в
режим на СИО. Същата е заявила възлагатеилната си претенция преди изтичане на
преклузивния срок по чл. 349, ал. 4 ГПК – още в исковата молба, както и в
проведеното първо открито съдебно заседание в първата фаза на производството.
Действително, районният съд не е приел претенцията й с нарочно определение,
така както е направил с възлагателната претенция на ответника С.В.. Приемането
на възлагателните претенции с нарочно определение е необходимо с оглед яснота
относно предмета на делото, но липсата на такова определение не може да обуслови
извод, че претенция по чл. 349 ГПК не е заявена от страната. Още повече че,
видно от делото, в първото заседание във втората фаза въззивникът изрично е
оспорил възлагателната претенция на ищцата, а следователно не е била налице
неяснота и за страните, че в предмета на делото е включена и претенция по чл.
349, ал. 1 ГПК на ищцата.
За недоказани и като такива неоснователни въззивният съд намира и доводите
на въззивника във връзка с притежавано от ищцата друго жилище, препятстващо
възлагането на нея на процесния делбен жилищен имот. Противно на поддържаното в
жалбата, от представените пред районния съд писмени доказателства – искова
молба и решение по допускане на делба на недвижим имот в с. Тополница, община
Дупница, не може да се направи извод, че ищцата притежава друг жилищен имот, съответно
че не са налице предпоставките на чл. 349, ал. 1 ГПК. Приложената към
въззивната жалба разпечатка на съдебно решение не е приета като доказателство
по делото. Такова искане не е направено от въззивника, а решението е и
неподписано, както и няма данни дали същото е влязло в сила. Дори да се приеме,
с оглед неоспорване от въззиваемата – ищца на твърденията в жалбата, че с
влязло в сила на 27.05.2016г. съдебно решение по гр.д. № 2503/2913г. на
Дупнишки районен съд в неин дял е възложен недвижим имот, находящ се в с.
Тополница, община Дупница, идент. № 589 по КК по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ в м. „Могилата”,
с площ 500 кв. м, ведно с построената в
него вилна сграда със застроена площ 35 кв. м, твърдението на въззивника ищцата
да притежава друг жилищен имот отново е недоказано, тъй като по делото не се
установява вилната сграда с площ 35 кв. м да отговаря на изискванията на чл. 40 ЗУТ и т. 30 ДР ЗУТ, нито дали имотът може да бъде
ползван целогодишно като жилище, съгласно разясненията, дадени с цитираното ТР
1/2004г.
По тези съображения въззивният съд намира, че атакуваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящото производство се следват на
въззиваемата И., но предвид липсата на претенция в тази насока разноски не й се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.09.2016г., постановено по гр.д. № 50579/2013г. на Софийски
районен съд, 57 състав.
Решението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.