Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 28.05.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети март
през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11154 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.07.2020 год.,
постановено по гр.дело №12334/2019 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу „Ф.М.“
ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 673.72 лв., представляваща стойността на
потребената топлинна енергия през периода от м.май 2016 год. до м.април 2018
год. в имот, представляващ магазин, находящ се в гр.София, ж.к.“********бул.“********,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №71973/2018
год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в – 12.11.2018 год. до окончателното й
изплащане, сумата от 39.49 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.10.2017 год.
до 25.10.2018 год., сумата от 26.82 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода от м.май 2016 год. до м.април 2018 год., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №71973/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в – 12.11.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 2 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 28.10.2017 год. до 25.10.2018 год.,
като исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени в останалата им част до
пълните предявени размери и периоди и ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
565.86 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на
70.73 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 19.91 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“ ООД.
Срещу решението в частта му, в която
са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ф.М.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че по
делото било безспорно, че е собственик на процесния недвижим имот, както и че
между страните не е бил сключен договор по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ за доставка
на топлинна енергия за небитови нужди. При това положение и с оглед
разпоредбите на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ, чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, чл. 153, ал. 1
ЗЕ, § 1, т. 2а и т. 33а от ДР на ЗЕ се налагал извода, че собственикът на имот,
находящ се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, винаги бил
клиент на топлинна енергия по силата на закона, без значение дали с
топлопреносното предприятие бил подписан изричен договор, респ. без значение за
какви нужди се ползва доставяната в сградата /в частност в неговия имот/
топлинна енергия. Изричен писмен договор по смисъла на чл. 149, ал. 1 ЗЕ бил
необходим за продажба на топлинна енергия за стопански нужди само в обекти,
които представлявали самостоятелни постройки и не били част от сгради – етажна
собственост. В този смисъл първоинстанционният съд следвало да приложи
императивната разпоредба на чл. 153 ЗЕ и да приеме, че между страните е налице
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
процесния период. Поради това и било изключено обогатяването на ответника с
цената на потребената топлинна енергия, както и обедняването на ищеца. Искът по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД бил неоснователен. Неправилно СРС бил приел, че е доказана
стойността на топлинната енергия. Ответникът не бил получавал фактури за
начислени суми за топлинна енергия. Съгласно чл. 40, ал. 1 от глава 4 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, срокът за
заплащане на месечните суми за топлинна енергия бил 20-то число на месеца,
следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от продавача данъчна
фактура. Следователно вземането за главница било неизискуемо. По делото не били
представени и отчетни картони, носещи подпис на ответника, поради което
количеството доставена топлинна енергия не било доказано. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа,
че ответникът не бил изпълнил задължението си във връзка със сключването на
договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, съгласно
действащото законодателство в сферата на енергетиката. Доказано било, че
ответникът е бил собственик на процесния имот през исковия период. Според
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, при
липсата на сключен договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносното
предприятие именно собственикът бил задължен за сумите за топлинна енергия. По
делото били изслушани заключения на вещите лица по съдебно-техническата
експертиза и съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на които било
установено, че ищецът бил доставял топлинна енергия в процесния имот през
исковия период, както и нейната стойност. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач „Т.“ ООД не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му
част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В частност твърдяното имуществено
разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно
и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на
ответника през исковия период топлинна енергия, респ. до стойността на
предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това /в т.ч. за
услугата дялово разпределение/, както и наличието на връзка между обогатяването
и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на
валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете
страни.
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция до 17.07.2012 год./, респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ.
По делото е установено,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в
която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Безспорно е във въззивното
производство, че ответното дружество е придобило правото на собственост върху
процесния магазин на 23.09.2013 год. /видно и от приетия като доказателство по
делото нотариален акт за покупко-продажба/, както и че между страните не е бил
сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди.
Като доказателство по делото са приети
документи за главен отчет, в които фигурират данните на ответното дружество,
като същите са подписани от негов представител. Посочените документи
обективират извънсъдебните му признания, че ползва имота за стопански нужди и че
ищецът доставя в него топлинна енергия, в т.ч., че се извършва дялово
разпределение, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд
приема, че отговарят на истината.
При това положение, доколкото
ответникът като собственик на процесния магазин, е консумирал доставената в
него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същият се е обогатил, спестявайки
разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността на тази
енергия и на услугата дялово разпределение, а съответно ищецът е обеднял, тъй
като не е получил цената на доставките, като обогатяването на ответника и обедняването
на ищеца произтичат от един и същ факт.
Количеството доставена топлинна
енергия през исковия период и нейното разпределение /извършването на услугата
дялово разпределение/, както и техните стойности са установени въз основа на
събраните писмени доказателства и заключенията на вещите лица по допуснатите и
изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и
събедно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежат на кредитиране, поради което и законосъобразно и при съобразяване на
диспозитивното начало в гражданския процес първоинстанционният съд е приел, че релевираните
главни претенции се явяват основателни подлежат на уважаване в претендираните
размери, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното плащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във връзка с възражението на жалбоподателя
за наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
доставка на топлинна енергия за битови нужди /обуславящо според него
неоснователността на предявените искове за неоснователно обогатяване – виж чл.
59, ал. 2 ЗЗД/, настоящият съдебен състав приема следното:
В мотивите на Тълкувателно решение №
2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, е прието, че
присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени
сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 –
36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на
доставената топлинна енергиая по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие ск
предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЕ е
установено, че топлоснабдяването е процес на производство, пренос, доставка,
разпределение и потребление на топлинна енергия с топлоносител водна пара и
гореща вода за битови и небитови нужди. Дефиниции на понятията „битов клиент“ и
„небитов клиент“ се съдържат в § 1 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл. 2а битов
клиент е клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови
нужди, а съгласно чл. 33а „небитов клиент“ е клиент, който купува топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за
небитови нужди. Въведеното в ЗЕ разделение на клиентите е в съответствие и с
целта на нормите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 13 юли 2009 год. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия
и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, съгласно която „битов клиент“ означава
клиент, купуващ електроенергия за собствена битова консумация, като се
изключват търговски или професионални дейности /чл. 2, т. 10/, а „небитов
клиент“ означава физическо или юридическо лице, купуващо електроенергия, която
не е за негови собствени битови нужди, и включва производители и клиенти на
едро /чл. 2, т. 11/.
Следователно водещ критерий за
разделението между битов и небитов клиент са нуждите, за които се ползва топлинна
енергия в обекта, а не неговото предназначение. В този смисъл настоящият
съдебен състав, че нуждите, за които се ползва топлинна енергия в конкретен
обект, обуславя и вида на правоотношението, което може да възникне с
топлопреносното предприятие по повод доставката на топлинна енергия, т.е. не е
възможно по отношение на този имот да възникне както правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия за небитови нужди, така и правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото в случая доставяната
в процесния имот топлинна енергия е била ползвана от ответното дружество във
връзка с осъществявана от него търговска/професионална дейност – като противното
нито се твърди, нито се установява по делото, то неоснователно се явява
възражението му за наличието на договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди между страните.
Във въззивната жалба не са изложени
конкретни доводи срещу правилността на
решението в частта му по исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забава, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на
материалния закон – то не може да бъде отменено и следва
да се потвърди /чл. 272 ГПК/.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по
реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е
очертан в случая само от посоченото в
жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Недопустимо е оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите
положения, установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При
установените по делото фактически положения и тъй като ищецът се
легитимира като кредитор на претендираните главни вземания и ответникът е в
забава през периода от 28.10.2017 год. до 25.10.2018 год. – виж чл. 69 ал. 1 ЗЗД и чл. 84 ал. 2 ЗЗД, то същият дължи на ищеца законна лихва върху всяко от
тези вземания в размери, определени по правилото на чл. 162 ГПК, както по
същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто
полезен ефект по отношение на
разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно
правилността на решението на СРС в обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено
в правилно приложение на материалния закон и
следва да бъде потвърдено
чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 03.07.2020 год., постановено по гр.дело №12334/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 150 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/