№ 432
гр. Дупница, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на пети август през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска
при участието на секретаря МИЛЕНА М. КЬОСЕВА
като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело
№ 20251510100800 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от ищеца С. С. З., с ЕГН ********** срещу
ответника „Креди Йес“ ООД, с ЕИК ********* главен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем
с № 232498/27.12.2022г., като противоречащ на закона и евентуални искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на разпоредбите на чл. 3, т.
7 и чл. 6 от сключения между страните договор за паричен заем с №
232498/27.12.2022г., като противоречащи на закона и на добрите нрави.
Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен договор за паричен
заем с № 232498/27.12.2022г., по силата на който ответникът, в качеството му на
заемодател е предоставил на ищеца, в качеството му на заемополучател главница в
размер на 800 лева, като ищецът е следвало да погаси заема в рамките на 9 на брой
месечни вноски като предвиденият ГПР възлизал на 48.109%. В чл. 6 от сключения
договор било предвидено, че в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчители като са поставени множество условия за това. В
нормата на чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнения на условията на
чл. 6 от договора се дължи фиксираната неустойка в размер на 689.99 лева.
В ИМ се посочва, че сключеният договор противоречи на ЗПК, поради
следните съображения: не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото не
е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин, а наред с това не отговаря на
1
изискванията за форма и шрифт; не става ясен какъв е действителният размер на ГПР
и как точно е определен като в него не е включена и предвидената неустойка в размер
на 689.99 лева; не е представен конкретен погасителен план към договора, който да
отговаря на изискванията на ЗПК; предвидената възнаградителна лихва в размер на
39.96% е нищожна, поради противоречие с добрите нрави; клаузата, предвиждаща
заплащането на неустойка е нищожна, доколкото същата е неравноправна по смисъла
на ЗЗП като същевременно с нея се постига и заобикаляне на закона; в договора не е
посочен ГЛП. С оглед изложените съображения намира предявения иск за основателен
и доказан.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал ОИМ, с който оспорва
предявените искове като неоснователни, поради следните съображения: договорът е
сключен в съответствие с всички законови изисквания на ЗПК; в разпоредбата на чл. 3,
т. 5 от процесния договор е посочен конкретен размер на ГПР като при изчисляването
му не следва да се включва размерът на предвидената неустойка, която по своята
същност е разход; клаузата за неустойка е индивидуално уговорена. С оглед
изложените съображения намира предявените искове за неоснователни и недоказани.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявен е главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
за прогласяване нищожността на договор за паричен заем с № 232498/27.12.2022г. като
противоречащ на закона.
Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените
основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в
ЗПК.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск следва
да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 40, стр. 2/ е
отделено като безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията
между страните обстоятелството, че между страните по делото е сключен договор за
паричен заем с № 232498/27.12.2022г.
Видно от приетия по делото договор за паричен заем с № 232498/27.12.2022г. /л.
11 и сл./ се установява, че ищецът в качеството си на кредитополучател получил сума
в размер на 800.00 лева като договорената възнаградителна лихва възлиза на 139.01
2
лева /посочена е общата сума за плащане, възлизаща на 939.01 лева и от нея като се
приспадне главницата в размер на 800.00 лева се получава остатък в размер на 139.01
лева/; ГПР възлиза на 48.109%; в чл. 8 от договора е посочено, че ако
кредитополучателят не представи договореното в чл.6 от договора обезпечение в
тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в процесния договор за кредит, кредитополучателят дължи на
кредитора неустойка в размер на 689.99 лева. В нормата на чл. 8 от договора е
предвидено, че в този случай неустойката ще бъде заплатена разсрочено – съобразно
посочения в погасителния план към договора начин. Във въпросния погасителен план
/л. 12, стр. 2/ е предвидено, че разсроченото плащане на неустойката следва да се
осъществи на 9 вноски, всяка от които в размер на 181.00 лева. По делото е безспорно
установено, че неустойката не е включена като компонент в ГПР.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между
страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент
от ГПР. В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на
сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1,
т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия
размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за
потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната
уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които
като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението
между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е
различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна
може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а
от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се
прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи
неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи
по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от
потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо
услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-
321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването
на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора,
3
поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е
изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и
в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на
първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора
приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита
обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност
изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около
сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145,
ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от
27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е
възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от
съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно
по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани
по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия
договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността
според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС.
За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора
основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно
което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.
Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда
задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да
намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се
третира за възприето от заинтересованата страна. Начинът на определяне на
неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми,
поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност,
сами по себе си не водят до нищожност на неустойката.
4
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В
този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай съдът намира, че уговорената между страните
неустойка е нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, като в тази връзка следва да се изложат
следните съображения: предвидената неустойка в общ размер от 689.99 лева е 86% от
размера на главницата от 800.00 лева; уговорката, че същата се дължи разсрочено – на
9 вноски, всяка от които в размер на 181.00 лева обосновава извода, че действително
единствената й цел е да увеличи възнаграждението на кредитора над максимално
допустимия размер, като по този начин същата по естеството си представлява скрита
такса, която би следвало да бъде включена като компонент от ГПР. При включването
на вземането за неустойка в ГПР, последният би възлязъл на над 83.45%, изчислено по
реда на чл. 162 ГПК. По този начин ГПР надвишава пет пъти размера на законната
лихва и е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на
ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
5
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като
доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид гореизложените съображения, предявеният иск се явява основателен
и доказан.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 86.30 лева –
държавна такса /с включена сумата от 6.30 лева – такса за банков превод/.
По отношение на искането на адв. С. за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. следва да се изложат следните
съображения: съобразно константната практика на ВКС достатъчно за уважаване на
искането по чл.38, ал.2 ЗА е наличието на следните императивно необходими
предпоставки: 1. правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; 2. заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които
да го опровергават; 3. отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл.78 ГПК. /в този смисъл е Определение с № 515/02.10.2015г. по ч. т. д.
№ 2340/2015г. по описа на ВКС, I ТО/.
В настоящия случай с оглед представения по делото договор за правна защита
и съдействие /л. 13/ и с оглед уважаване на предявения иск, съдът счита, че са налице
две от предпоставките за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Същевременно в приложения по делото договор за правна защита и съдействие има
надлежно отразяване, че се договаря безплатно представителство в хипотезата на т. 2.
По отношение на направеното от ответника възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, следва да се изложат следните
съображения: разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по
правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по
чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Също така съдът не е
обвързан от искането ако адвокатът е посочил конкретна сума /Определение № 319 от
6
09.07.2019 г. по ч. гр. дело № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV Г0/.
Предвид ниския материален интерес и ниската фактическа и правна сложност
на делото, както и продължителността на делото и осъществяваната от адвоката
правна защита – едно-единствено открито съдебно заседание, на което адв. С. реално
не е присъствал, присъденото адвокатско възнаграждение следва да се определи в
размер на 200 лв. за оказана безплатна защита по чл. 38 ЗАдв. Посочената сума се
явява справедлив размер като се съобрази и обстоятелството, че са предявени 1 главен
иск и 1 евентуален иск и има един ответник. В случая следва да се съобрази и
обстоятелството, че Наредба № 1/2004 г. е неприложима, с оглед даденото от Съда на
Европейския съюз по дело С- 438/22 г. разрешение (в този смисъл са Определение №
50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и
Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на
ВКС, II т.о.).
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от С. С. З., с ЕГН **********, с адрес: гр.
Дупница, ул. *** срещу „Креди Йес“ ООД, с ЕИК *********, със съдебен адрес: гр.
Хасково, бул. „България“ 196 установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
договор за паричен заем с № 232498/27.12.2022г. за нищожен.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК *********, със съдебен адрес: гр.
Хасково, бул. „България“ 196 да заплати в полза на С. С. З., с ЕГН **********, с адрес:
гр. Дупница, ул. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 86.30 лева – разноски за
производството пред РС – Дупница.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК *********, със съдебен адрес: гр.
Хасково, бул. „България“ 196 да заплати, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза
на адв. В. Ф. С. от САК сумата от 200.00 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
7