Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 04.03.2022 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 12196 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 153947 от 20.07.2020 г. по гр.д.№ 10894/2019 г. по описа на СРС, ІІ, ГO, 156 състав, съдът
е отхвърлил предявените искове от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** срещу Л.Г.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2
ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.Г.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1 274,06 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в
гр. София, ж. к. „*******, аб. № 243101 за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2017
г., както и сумата от 141,69 лева, представляващи обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на топлинната енергия
за периода 14.08.2016 г. до 25.07.2018 г., както и сумата от 40,25 лева,
представляващи стойността на услугата дялово разпределение за периода
01.05.2015 г. до 30.04.2017 г„ както и сумата от 8,70 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
стойността на услугата дялово разпределение за периода 14.08.2016 г. до
25.07.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 13.08.2018 г. по ч.гр.д. № 51605/2018 г. по описа
на CPC, II ГО, 156 състав.
Недоволен от решението е останал ищецът в
производството "Т.С." ЕАД, който
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е
неправилно и е постановено при нарушение на материалния закон. По-конкретно
твърди, че по делото е безспорно доказано, че ответницата е собственик на процесния
имот, който е придобила по наследство от родителите си. Искането към съда е да
се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Л.Г., чрез особения си
представител адв. С.Г. е депозирала отговор на въззивната жалба по реда на чл.
263 ГПК, с който я оспорва по съображения, че ищецът не е доказал същата да е
собственик на процесния имот.
Третото лице помагач „П.И.“ ООД не взема становище по
жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове, а в
тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане.
Въззивната инстанция намира, че в приложение на
материалния закон – чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката следва да
се приеме за установено договорното отношение между главните страни досежно
процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това,
че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От приетите
пред СРС доказателства се установява следното: с нотариален акт за собственост
върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по Закона за териториалното и селищно устройство № 76, дело №
1476/1978 г., процесният топлоснабден имот е придобит от Д.Г.С.и Г.Д.Г.(наследодател
на ответницата). След смъртта си, Д.Г.С.е оставил за свой законни наследници
лицата Д.Ц.С.- съпруга, Г.Д.Г.- син и Т.Д.Г.- син. С нотариален акт за дарение
на недвижим имот № 30, дело № 11584/97г., Т.Д.Г.дарява на брат си Г.Д.Г.,
своята 1/8 идеална част от процесният топлоснабден имот. С нотариален акт № 29,
дело № 11583/97г., Д.Ц.С.е прехвърлила на сина си Г.Д.Г., своята 1/4 идеална
част от процесният топлоснабден имот. С оглед на така извършените сделки,
обективирани в цитираните нотариални актове, наследодателят на ответницата е
станал едноличен собственик на процесния топлоснабден имот. Нещо повече с молба
- декларация с вх. № 6437/30.10.2002 г., наследодателят на ответницата Г.Д.Г.е
изявил желание да му бъде открита партида в ищцовото дружество за процесния
топлоснабден имот, като по този начин се е определил като потребител на
топлинна енергия и клиент на „Т.С.“ ЕАД. Видно от представеното по делото
удостоверение за наследници на Г.Д.Г., същият е починал на 27.10.2004 г., като
е оставил за свой наследници по закон лицата - И.Й.К.- Г., съпруга, починала на
23.02.2013 г., и Л.Г.Г. - дъщеря. Съгласно чл. 60, ал. 1 от Закона за
наследството наследниците по закон
отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които
получават, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба, наследникът, който е приел
наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство. След
като по делото въззивникът не е ангажирал доказателства за отказ от наследство,
за което той носи доказателствена тежест, а с оглед ненамирането на
адреса на който е регистрирана ответницата, тя не би могла да бъде призована по
реда на чл. 51 от ЗН да заяви това лично, то се налага извода, че въззиваемата Л.Г.
е останала задължена за дълговете на наследодателя си, преминали в патримониума
й с приемане на наследството. Неоснователни са възраженията на особения
представител на въззиваемата, че същата не е собственик на имота, тъй като няма
доказателства да е приела изрично или мълчаливо наследството на родителите си.
Въззиваемата има качество на наследник по закон на своите родители, които
безспорно са били собственици на топлоснабдения имот до смъртта си, а след
смъртта им правото на собственост върху имота е преминало по реда на
наследяването в патримониума на ответницата Л.Г. съобразно чл. 5, ал. 1 от ЗН.
Ето защо за настоящият съдебен състав се налага
изводът, че ответницата Л.Г. е наследила процесния топлоснабден имот и по този
начин е станала собственик на същия, а оттам има качеството на потребител на
енергия за битови нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./.
Действително с изменението на посочената дефиниция на
§ 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то
само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент.
При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на
имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота
или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през 1999 г.
и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират
само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този
смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост. За
процесния период същата е била собственик на самостоятелно основание, и съгласно
разпоредбата на чл. 153 от ЗЕ, тя е клиент на топлинна енергия.
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на
ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата Г.. Валидната
представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се
уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие
и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от
ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и
одобрени от Комисията общи условия, действали за процесния период, публикувани
най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца
и ответницата.
При съвкупна преценка на събраните по делото писмени
доказателства, включително чрез заключенията на съдебно-техническата
експертиза и съдебно-счетоводната такава, настоящият въззивен състав приема
за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот апартамент
№ 46, находящ се в гр. София, ж.к. „**********, с абонатен № 250392 за периода
от месец 05.2015 г. до месец 04.2017 г. в размер на 1 274,06 лв.
От заключението на СТЕ се установява, че ФДР „П.И.“ ООД за периода 05.2015 г. -
04.2017 г. е извършвала дялово разпределение на ТЕ, като същото е съобразно
изискванията на действуващата през периода нормативна уредба. ФДР е
разпределяла ТЕ потребена в процесния имот - за имота и общите части /пълен
отопляем обем/ и ТЕ за БВГ, както и ТЕ отдадена от сградна инсталация по
правилата за дялово разпределение, посочени в Наредба № 16-334.
През процесния период ТЕ за отопление на имот е
определена по реален отчет на показанията на 3 броя ИРРО, монтирани на 3 броя
радиатори в имота, като показанията на 2 броя ИРРО са занулени. За периода
05.2016 г. - 04.2017 г. ТЕ за отопление на имот е определена на база „служебен
отчет“, поради „неосигурен достъп“. За периода 05.2015 г. - 04.2017 г. общото
количество ТЕ отдадена от сградна инсталация е определяна за СЕС като част от
общото количество ТЕ за отопление на СЕС. Делът на процесния имот в това
количество е определен според съотношението на пълния му отопляем обем в размер
на 155 куб. м. към пълния отопляем обем на СЕС по проект към общия топломер в
размер на 7 687 куб. м. За периода
05.2015 г. - 04.2016 г. разходът за БГВ е определен по реален отчет на показанията
на 1 брой технически изправен и сертифициран водомер за топла вода, а през
периода 05.2016 г. - 04.2017 г. на база „служебен отчет“, поради „неосигурен
достъп“ - брой лица - 1 лице с нормативно определен разход на денонощие в
размер на 140 л. В заключение вещото лице е установило, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответницата са начислявани в съответствие с действащата
нормативна уредба.
Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената
енергия, то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не
стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които намират
окончателна стойност в общи фактури, издадени за всеки отоплителен сезон. За
определяне размера на дължимата цена съдът кредитира заключенията на
съдебно-техническата експертиза, която е отчела именно реално доставеното
количество топлинна енергия през исковия период, според която размерът на
дължимата цена за доставена топлинна енергия за целия исков период, възлиза на 1
274,12 лв. Ищецът претендира 1 274,06 лв., като с оглед диспозитивното
начало в гражданския процес искът е основателен за този размер.
По възражението на въззивницата - ответник за изтекла
погасителна давност, съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 06.08.2018 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността почва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно Общите условия,
действащи през исковия период, е предвидено, че купувачите са длъжни да
заплащат месечните си задължения за доставена топлинна енергия в 30 - дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а при неизпълнение на
задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Следователно задълженията на ответниците за заплащане на стойността на
доставената енергия са възникнали като срочни, поради което следва да се
приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на
възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно, задълженията за
периода от 01.05.2015 г. до 30.07.2015 г. включително са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по давност се явяват
вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г.
до 30.07.2015 г., поради което и дължимата сума за главница следва да се уважи
за сумата от 1 232,51 лв. и за периода от 01.08.2015 г. до 30.04.2017 г.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага
наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в
случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия на ищцовото
дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2,
които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата сума за
съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия клиентите са
длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни периоди,
формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от публикуването
им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда приема, че за да
изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува сметките им и да измине
предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай ищецът не е ангажирал
доказателства на коя дата сметките на ответницата са били публикувани на сайта
му, поради което и е останал недоказан факта на поставянето на ответницата в
забава по отношение изпълнението на задължението за заплащане на сумите по чл.
32, ал. 2 от общите условия от 2014 г.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1 от ОУ, чл. 61,
ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите
условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда -
етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът намира, че към
дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и съответна част от
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в общ
размер на 40,25 лв.
По отношение на цената за услугата дялово
разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на
топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг. чл.
84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от
кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което
акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
решението следва да бъде отменено, и исковете до посочените размери - уважени.
С оглед изхода на делото на въззивника следва на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. ал. 8 от ГПК да бъдат присъдени разноски по
делото в общ размер на 1 350,25 лв., от които 79,29 лв., представляваща
разноски в заповедното производство /29,29 лв. ДТ и 50 лв. юрк.възнаграждение/,
981,67 лв., представляваща разноски в исковото производство /171,67 лв. ДТ, 150
лв. юрк възнаграждение, 250 лв. СТЕ, 250 лв. ССчЕ и 160 лв. възнаграждение за
особен представител/ и 289,29 лв., представляваща разноски за настоящото
производство /29,29 лв. ДТ, 160 лв. за особен представител и 100 лв. юрк
възнаграждение/.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 153947 от 20.07.2020
г. по гр.д. № 10894/2019 г. по описа на СРС, ІІ, ГO, 156 състав, с което съдът
е отхвърлил предявените искове от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** срещу Л.Г.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2
ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.Г.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1 232,51 лв. – главница, представляваща
цена на доставена и неплатена топлинна енергия за периода м.08.2015 г. – м.
04.2017 г. за топлоснабден обект – апартамент № 130, находящ се в гр. София, ж.
к. „**********, аб. № 243101, ведно със законната лихва върху главницата
считано от 06.08.2018 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 40,25 лв., представляваща сума за
дялово разпределение, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по
предявените от „Т.С." ЕАД против Л.Г.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Л.Г.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД сумата 1 232,51 лв. – главница, представляваща цена на доставена и
неплатена топлинна енергия за периода м.08.2015 г. – м. 04.2017 г. за
топлоснабден обект – апартамент № 130, находящ се в гр. София, ж. к. „**********,
аб. № 243101, ведно със законната лихва върху главницата считано от 06.08.2018
г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 40,25 лв., представляваща сума за дялово разпределение.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна част.
ОСЪЖДА Л.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С."
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 от ГПК разноски по делото в общ
размер на 1 350,25 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "П.И." ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.