№ 40
гр. София, 12.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20231800500763 по описа за 2023 година
С решение № 260047 от 29.08.2023 год. по гр. дело № 1432/2020 год. Б.ският районен
съд е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането на А. Г. В. от гр.
С. към А. С. М. от гр. Б., за което е издадена заповед № 2194/05.06.2020 год. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 572/2020 год. по описа на БРС, както
следва: за сумата 3685 лева главница, представляваща неизпълнено задължение по договор
за заем от 01.02.2017 год., като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от
4300 лева. Ответницата е осъдена да заплати на ищцата сумата 587,88 лев, представляваща
направени разноски в исковото производство, както и сумата 86 лева разноски в
заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата, която
го обжалва в частта, с която е уважен предявения установителен иск с твърдения, че същото
противоречи на материалния и процесуалния закон и на събраните по делото доказателства.
Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск.
Ищцата оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на районния
съд.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, Софийският окръжен съд прие за установено следното от фактическа страна:
1
Ищцата твърди в исковата молба, че по силата на устен договор за паричен заем на
01.02.2017 год. предала на ответницата сумата 4300 лева, като бил уговорен срок за връщане
на заетата сума до 6 месеца, считано от деня на предаването й. Така определеният срок
изтекъл на 01.08.2017 год., но въпреки многократните покани от страна на ищцата,
ответницата не погасила каквато и да било част от задължението. След издаване на заповед
за изпълнение № 2194/05.06.2020 год. по чл. 410 от ГПК ответницата върнала на ищцата
сума в размер на 615 лева. С оглед подаденото от ответницата възражение в срок срещу
заповедта за изпълнение, за ищцата се породил правен интерес да установи вземането си в
производството по чл. 422 ал. 1 от ГПК.
В отговора на исковата молба ответницата оспорва предявения иск с възражението,
че не е получавала от ищцата сума в размер на 4300 лева на основание договор за заем.
Сочи, че ответницата има фирма за превоз на товари, а А. В. има спедиторска фирма, като в
рамките на тези дейности като фирми /юридически лица/ страните са осъществявали
търговска дейност, а разплащанията са ставали винаги по банков път. Към настоящия
момент ищцата А. В. й дължи суми по издадени от фирмата на ответницата фактури. Никога
не е контактувала по служебни или лични въпроси с А. В. като физическо лице и не й е
искала пари в заем. Оспорва някога да е получавала покана за връщане на „получената“
сума, с изключение на подаденото заявление в заповедното производство. Малко по-късно
била принудена да подпише и приложената по делото разписка, като й било заявено, че ако
не плати тези 615 лева никога няма да си получи парите по издадените фактури от страна на
ответницата. Сочената от ищцата сума като дадена в заем в исковата молба не съответства
на посочената сума в разписката. Моли съда да отхвърли иска изцяло като неоснователен.
Видно от представената по делото разписка, на 30.07.2020 год. А. Г. В. получила в
брой от А. С. М. парична сума в размер на 615 лева, представляваща 15% от парично
задължение в общ размер от 4100 лева, за което е образувано ч.гр.д. № 572/2020 год. по
описа на БРС.
Със заповед № 2194/05.06.2020 год. по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 572/2020 год. по
описа на БРС съдът е разпоредил А. С. М. да заплати на А. Г. В. сумата 4300 лева –
главница, представляваща вземане по договор за заем от 01.02.2017 год., както и да заплати
сумата 86 лева разноски – заплатена държавна такса. Заповедта е връчена на длъжника на
29.06.2020 год., като в едномесечен срок – на 01.07.2020 год. А. М. е подала възражение
срещу заповедта за изпълнение по чл. 414 от ГПК. С разпореждане от 20.08.2020 год. съдът
е указал на заявителката, че може да предяви иск за установяване на вземането в
едномесечен срок от съобщението. Последното е връчено на А. В. на 06.09.2020 год.
Исковата молба е подадена в законоустановения срок /на 19.10.2020 год./.
Според показанията на св. Г. ищцата управлява фирма, занимаваща се със
спедиционна дейност, а ответницата притежава транспортна фирма. Знае за много случаи, в
които А. В. давала заеми на ответницата за извършване на транспортната дейност – за
закупуване на горива, такси и др. През м. януари или февруари 2017 год. преди един от
курсовете ответницата и свидетелят отишли до фирмата на ищцата, за да вземат пари.
2
Получената сума била в размер на 4300 лева, като била предадена в офиса на ищцата лично
от нея на ответницата. Свидетелят бил шофьор на камиона на ответницата, който следвало
да извърши курса, финансиран от ищцата. Ищцата многократно помагала на ответницата в
транспортната й дейност с работа и пари. Парите били предоставяни преди началото на
всеки курс. Свидетелят лично присъствал на предоставянето на сумата 4300 лева, която след
това била дадена на свидетеля, за да извърши курса. При ответницата свидетелят работил до
Великден 2017 год., а една година по-късно започнал работа при ищцата, където работи вече
3 години. Свидетелят напуснал работа при ответницата, защото била некоректна с него.
Свидетелят К. твърди, че през м. февруари 2017 год. бил в офиса на ищцата и
присъствал на среща между нея и ответницата, придружена с още един мъж, като
последната поискала от ищцата да й предостави пари, за да може А. М. да пусне камионите
си на път. В рамките на 5-10 мин. двете се разбрали и А. В. й дала 4300 лева в брой, като се
уговорили да й ги върне в рамките на 6 месеца. Мъжът, който придружавал ответницата, бил
свидетелят Г.. Ответницата върнала част от сумата по заема в размер на 615 лева на
паркинга на КАТ-С. окръг, като свидетелят К. присъствал при връщането на тази част от
заемната сума. А. лично я предала на ищцата и подписали разписка. Свидетелят присъствал
случайно на тази среща като приятел на ищцата, тъй като имал в близост заложна къща.
Според показанията на св. С. между страните по делото имало спор за сума в размер
около 4000 лева, като знае, че през 2017-2018 год. тези пари били дадени от ищцата на В. Г..
Счита, че ответницата не е присъствала на срещата при предоставянето на сумата, като В. Г.
похарчил парите за лични нужди. Тогава същият работел при ответницата, но впоследствие
се скарали и напуснал, като отишъл във фирмата на ищцата. С. не бил свидетел на
предоставянето на сумата на Г., но знае от последния, че тези пари били дадени от А. В.
/“А.“/. През периода 2016-2019 год. свидетелят работел при ответницата.
При така установените фактически обстоятелства съдът намира от правна страна
следното :
Предявеният от ищцата по реда на чл. 415, ал. 4 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за признаване за установено
съществуването на вземане по договор за заем за сумата 4300 лева е процесуално допустим,
доколкото е налице правен интерес у ищцата от предявяването му, поради подадено в срок
възражение срещу издадена заповед за изпълнение за вземането по реда на чл. 410 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД заемът за потребление е договор, с
който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Заемът за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на така наречените
реални договори и договорът се смята сключен от момента на предаване на заемната сума.
Законът не предвижда определена форма за сключването на договора. В случая са
допустими свидетелските показания за доказване сключването на договора, тъй като с оглед
цената на договора не е приложима забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.
3
От показанията на св. Г. и св. К. се установи по несъмнен начин, че през м. февруари
2017 год. преди един от курсовете, ответницата и първият свидетел отишли до фирмата на
ищцата, за да вземат пари назаем. Получената сума била в размер на 4300 лева, като била
предадена в офиса на ищцата лично от нея на ответницата. Свидетелят Г. има
непосредствени впечатления, като към този момент същият работел като шофьор при
ответницата, а парите били предназначени за финансиране на курса, който същият следвало
да извърши. Свидетелят лично присъствал на предоставянето на сумата, която след това
била дадена от ответницата на свидетеля, за да извърши курса. Свидетелят К. също
присъствал в офиса на ищцата при предоставянето на сумата, като в показанията си
потвърждава, че на срещата бил и св. Г.. Показанията на двамата свидетели са ясни, точни и
непротиворечиви и по несъмнен начин доказват предоставянето на процесната сума в брой
в заем от ищцата лично на ответницата с уговорката за връщането й в рамките на 6 месеца.
Установява се също така от показанията на св. К. и приложената по делото разписка от
30.07.2020 год., че ответницата върнала част от заетата сума в размер на 615 лева. Съдът не
следва да кредитира показанията на св. С., тъй като, от една страна, същите противоречат на
останалите ангажирани по делото писмени и гласни доказателства, а от друга страна,
свидетелят не е сигурен в обстоятелството на кого е било предоставена сумата: „Доколкото
знам, ответницата не е присъствала на тази среща, когато са дадени парите“, „Знам, че тези
пари са дадени от А. /ищцата/ на В. Г.“, „Аз не съм бил свидетел, когато А. В. е предала
парите на В. Г., така съм чул“. Същият не е присъствал на предоставянето на сумата, а
преразказва неща, споделени от трето лице – св. Г.. Последният обаче е очевидец на
предоставянето на сумата и като свидетел по делото изрично потвърди в показанията си, че
дадената в заем сума е била предоставена от ищцата на ответницата, а впоследствие му е
дадена от ответницата за извършване на курса с управлявания от него камион като служител
в транспортната фирма на А. М.. С оглед това съдът намира, че с предаването на сумата
договорът за заем е бил валидно сключен. След издаването на заповедта за изпълнение в
заповедното производство по ч.гр.д. № 572/2020 год. по описа на БРС ответницата върнала
на ищцата част от заетата сума в размер на 615 лева, следователно искът е основателен за
останалата част в размер на 3 685 лева, като ответницата не ангажира доказателства за
заплащането й на ищцата.
Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд,
решението следва да бъде потвърдено в частта, с която съдът е признал за установено на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането на А. Г. В. към А. С. М., за което е издадена
заповед № 2194/05.06.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 572/2020 год. по описа на БРС в частта за сумата 3685 лева - главница,
представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 01.02.2017 год., както и в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищцата сумата 587,88 лев,
представляваща направени разноски в исковото производство, както и сумата 86 лева
разноски в заповедното производство.
По оплакванията във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално
4
нарушение от районния съд, настоящият състав намира следното:
Ненадлежно представлявана е тази страна, на която съдът не е назначил процесуален
представител, когато е трябвало да бъде представлявана от такъв; когато съдът е назначил на
страната особен представител, без да са били налице условията за това; когато редовно
упълномощен от страната процесуален представител без основание не е допуснат до участие
в производството и др. Безспорно, ненадлежно представлявана е и тази страна, на която
съдът не е назначил особен представител на основание чл. 29, ал. 4 от ГПК в случаите,
когато упълномощеният адвокат не е имал право да участва в производството поради
забраната по чл. 43, ал. 3 от Закона за адвокатурата. Според тази разпоредба адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз не може да представлява или защитава едновременно и
двете страни по делото, както и да приема едно и също дело от едната и от другата страна
последователно, освен когато страните нямат противоречиви интереси и са дали своето
съгласие. Той не може да представлява или да защитава една от страните и тогава, когато по
същото дело е давал съвети на другата страна. Видно от събраните по делото доказателства,
в заповедното производство ответницата А. М. е била представлявана от адв. К.Ч., която е
подала от нейно име възражението срещу заповедта по чл. 414 от ГПК. В исковото
производство по чл. 422, ал. 1 от ГПК в единственото проведено о.с.з. на 09.05.2022 год.
същият адвокат е представлявал и ищцата А. В., по силата на преупълномощаване от
първоначалния пълномощник на същата – адв. А. Т. от САК /пълномощно на л. 87 по
делото/. Налице е процесуално нарушение, което е отстранено във въззивното производство.
В настоящото производство пред въззивния съд ответницата е надлежно представлявана от
адв. Т., която е депозирала отговора на въззивната жалба и становището по хода на делото.
Независимо от това, следва да се отбележи, че оплакване за наличието на това
процесуално нарушение може да направи само страната, която има интерес да се позове на
него, а именно - ищцата, която не е била надлежно представлявана в исковото производство
пред районния съд и която на това основание е можела да поиска ангажиране на
доказателства във въззивното производство /на осн. чл. 266, ал. 3 от ГПК/. Правата на
ответницата в случая не са нарушени, тъй като в производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК
същата е била надлежно представлявана от адв. К., като в заповедното производство правата
й също не са били накърнени, тъй като адв. Ч. е извършила всички необходими процесуални
действия, а именно – подала е от нейно име възражение срещу заповедта за изпълнение,
което възражение не следва да се мотивира и е единственият възможен способ за защита на
този етап от производството. В случая този способ е надлежно реализиран. С оглед това
съдът намира, че оплакванията на въззивницата са изцяло неоснователни.
При този изход на спора въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемата сумата 700 лева, представляваща направени разноски в настоящото
производство.
Воден от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260047 от 29.08.2023 год. по гр. дело № 1432/2020
год. на Б.ския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането на А. Г. В. от гр. С. към А. С. М. от гр. Б., за което е
издадена заповед № 2194/05.06.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 572/2020 год. по описа на БРС в частта за сумата 3685 лева - главница,
представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 01.02.2017 год., както и в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищцата сумата 587,88 лев,
представляваща направени разноски в исковото производство, както и сумата 86 лева
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА А. С. М. от гр. Б. да заплати на А. Г. В. от гр. С. сумата 700 лева,
представляваща направени във въззивното производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6