Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./25.10.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 1042 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
„Профи Кредит България” ЕООД срещу решение
№ 1827/30.04.2019 год. на ВРС – 7-ми състав, постановено по гр.д. № 13156/2019
год., В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу
ответника Г.К. К. иск за сумата от 1750 лева,
представляваща договорна неустойка по т.12.4 от ОУ за предсрочно прекратяване
на договора за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. за периода
16.07.2015г. до 01.09.2015г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 4052/31.05.2018г. по ч.гр.д. № 8300/2018г. по описа на ВРС, на
основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, на основание чл. 422, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК и искове за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от
3750 лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. съгласно
сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и чл. 15 ОУ
от договора и сумата от 2 418,64лева, представляваща договорно възнаграждение за периода
15.07.2015г. до 15.06.2017г. дължимо на основание чл. 4 от договор за
потребителски кредит № **********/12.06.2015г., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и
чл. 240, ал. 2 ЗЗД, ведно с разноски.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи за действителност на
оговорните клаузи, предвиждащи претендираните вземания за неизплатено договорно
възнаграждение и възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги , както
и за неустойка като се настоява отмяна на първоинстанционното решение и
уважаване на предявените установителун и осъдителни искове.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна, чрез назначен особен представител, депозира писмен отговор, с който
оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт,
ведно с присъждане на разноски.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез
процесуалния си представител, с писмена молба моли за отмяна на
първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна, чрез особения си представител, оспорва жалбата.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като
служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г.
на
ОСГТК/.
Не е налице
спор между страните относно наличието на облигационно правоотношение между
страните, като този факт се установява по несъмнен начин и от представения
писмен договор за потребителски кредит № **********/12.06.2016 год., по силата на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника сумата от 5000 лв. за срок от 24 месеца и
на 24 месечни вноски в размер на 309.11 лева, ведно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен процент от 41.17%, и годишен процент на разходите от 49.90 %.
Настоящият
състав на ВОС намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци,
водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи изискванията на
чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано
съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената
форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за
потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация
на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на
лихвения процент, годишния процент на
разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план
/разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1,
т.11 до т.26.
И
съобразявайки, че предмет на атакувания съдебен акт са претенциите за възнаградителна
лихва, за допълнителен пакет услуги и за договорна неустойка, съдът
следва да се произнесе по действителността им.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са
издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън
общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва да се
предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 год. със Закона за потребителския кредит /отм./, като на този начален
етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на
договарящите се, относно икономическата тежест поемана от потребителя, чрез
изискването за посочване на годишен процент на разходите като задължителен
реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е
суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 год. с
нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014
год., в сила от 23.07.2014 год., също не е уреждал изрично размера на
разходите, възлагани на кредитополучателя.
С
нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на
годишни разходи надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно
извършените плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно
договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения.
Според
нормата на чл.19 от Закона за потребителския кредит годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Видно от мотивите
за това нововъведение /изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014 год. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 год., 42-то НС/, законодателят е
целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
„бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост/ или
ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия
този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои
клиенти.
Действително,
до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не
е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но
поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки
на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Същевременно,
договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е
предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР,.
В случая,
определеният в договора размер на ГПР от 49.90 % не надвишава пет пъти размера
на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 41.17 %., поради
което и съдът приема, че цената
на кредитирането не е свръх прекомерна. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице
някоя от хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на
потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на
кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно
имуществено положение.
Налага се извод, че клаузите за договорна лихва и
ГПР са действителни, поради което ответникът дължи заплащане на възнаградителна
лихва в претендирания размер – 2 418.64 лева.
Не
този извод обаче се налага по отношение на претендираната сума за закупен пакет
допълнителни услуги. Видно е от договора, че кредитополучателят е избрал да
закупи пакет от допълнителни услуги, който не е задължително условие за
отпускане на кредита или за получаването му при предлаганите условия, като
възнаграждението за него е в размер на 3 750 лева, а вноската по него – 156.25
лева.
От
представеното Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, се
установява, че негов предмет е задължението на кредитора да предостави на
клиента, по негово искане и при изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една
или всички от посочените услуги: - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; - възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; -
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; - възможност за
смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Съдържанието на всяка от допълнителните услуги е разписано в
ОУ към Договора за кредит.
Настоящият състав на ВОС намира, че съдържанието на
допълнителния пакет услуги, по съществото си не представлява реално
предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от които
кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение, което е в размер
равен на предоставената в заем сума. Следва да се държи сметка, че съобразно
клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на
всяка от тях е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само
потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или
преференции на кредитополучателя. Това се отнася и за услугата „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, тъй като изначално липсва
яснота какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредита в случай, че не
бъде избран допълнителен пакет. Доколкото договорът е двустранен, поначало
всяка една от услугите представлява част от процеса на първоначално и
последващо договаряне между страните, през който процес, всяка една е длъжна
добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със закона права и
вменените задължения. Стремежът към парично компенсиране на едната страна по
договора за това и то в размер равен на предоставената в заем сума е
неоправдано и създава предпоставки за неоснователното й обогатяване.
Тук
следва да се посочи и че разпоредбите на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК
ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски
кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за
забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга
от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им
зависи от конкретните разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на
бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор, дава
основание съдът да я квалифицира като уговорена отнапред компенсация за
неполучена договорена престация, водещо до нищожност на клаузата.
Изложеното налага извод за неоснователност на претенцията
за заплащане на сумата 3 750 лв., представляваща възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги, поради което в тази част решението следва да се
потвърди.
Що
се касае за претенцията за заплащане на договорна неустойка, въззивният съд
споделя извода на първостепенния съд. Видно е, че в ищцовото
дружество претендира заплащане на неустойка в размер на 1 750 лева, дължима
съгласно т. 12.5 от ОУ. Съгласно цитираната клауза при прекратяване на договора
за потребителски кредит, длъжникът дали остатъчните и непогасени вноски по
погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от
допълнителни услуги, лихви за забава и такси, както и неустойка в размер на 35
% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план.
Според Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK,
добрите нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; видът на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението
на задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и др. В конкретния, съобразявайки естеството на процесната
неустойка като компенсаторна такава, нейния размер и обстоятелството, че същата
позволява частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно
неизплатената част от дълга, ведно с неустойка върху тази непогасена част, въззивният
съд споделя извода, че същата противоречи на принципа на справедливостта и
излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката, както и
този за нейната неравноправност, на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143,
т. 5 от Закона за защита на потребителите, приложим към процесното
правоотношение, като в тази част въззивният съд препраща и към мотивите на
районния съд, на основание чл.272 ГПК.
С оглед изхода от спора /уважаване на
предявения осъдителен иск/ и направеното искане/, в полза на въззивника се
следват сторените пред настоящата инстанция разноски, определени съразмерно и
възлизащи в размер на 232 лв.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение
№ 1827/30.04.2019 год. на ВРС – 7-ми състав, постановено по гр.д. № 13156/2019
год., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения
от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул.
„България” №49, бл. 53Е, вх. В иск за
осъждане на Г.К. К., ЕГН: ********** *** да заплати на ищеца сумата от 2 418,64 лева,
представляваща договорно възнаграждение
за периода 15.07.2015г. до 15.06.2017г. дължимо на основание чл. 4 от договор
за потребителски кредит № **********/12.06.2015г., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД
И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г.К. К., ЕГН: ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „България” №49, бл. 53Е, вх. В
сумата от 2 418,64 лева, представляваща
договорно възнаграждение за периода 15.07.2015г. до 15.06.2017г. дължимо
на основание чл. 4 от договор за потребителски кредит №
**********/12.06.2015г., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 1827/30.04.2019 год. на ВРС – 7-ми състав, постановено по гр.д.
№ 13156/2019 год, В
ЧАСТИТЕ, с които са отхвърлен предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
********* срещу ответника Г.К. К. иск за сумата от 1750 лева, представляваща договорна неустойка по
т.12.4 от ОУ за предсрочно прекратяване на договора за потребителски кредит №
**********/12.06.2015г. за периода 16.07.2015г. до 01.09.2015г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4052/31.05.2018г. по ч.гр.д.
№ 8300/2018г. по описа на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК,
на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и искове за осъждане ответника
да заплати на ищеца сумата от 3750 лева, представляваща възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги по договор за потребителски кредит №
**********/12.06.2015г. съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за
допълнителни услуги и чл. 15 ОУ от договора, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и
чл. 240, ал. 2 ЗЗД
ОСЪЖДА Г.К.
К., ЕГН: ********** *** ДА
ЗАПЛАТИ на Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София,
бул. „България” №49, бл. 53Е, вх. В сумата от 232 лева, съставляваща сторени
във въззивната инстанция разноски.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: