Р Е Ш Е Н И Е
23.01.2019г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно заседание на десети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
При участието на секретаря Росица Пейчева и прокурора Сашо Тотев, като разгледа докладваното от председателя в.н.о.х.д. 5584 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК.
Образувано е по повод постъпил протест от прокурор при СРП срещу присъда от 20.04.2018г. по НОХД 14413/2017г. по описа на СРС, НО, 94 състав, с която подсъдимият А.Б.С. е признат за невиновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 206, ал.1, пр.1 НК. Съдът на основание чл. 190, ал.1 НПК е постановил разноските по делото да останат за сметка на държавата.
В разпоредително съдебно заседание на св. Ю. е било разяснено правото ѝ да поиска да се конституира като частен обвинител и/или граждански ищец (л.43 от СП, СГС).
В протеста се твърди, че присъдата на Софийски районен съд е неправилна и незаконосъобразна. Навежда се довод, че инкриминираният автомобил бил предаден за ремонт и не е бил върнат на собственика. Навежда се довод за събрани доказателства в подкрепа на обвинението чрез показанията на св. Ю., св. К. Ю. и св. М. Ю..
След изготвяне на мотивите към присъдата СРП е била уведомена на 26.07.2018г. за факта на изготвени мотиви и възможността за допълване на същите (л.6, СП, СГС). В срока, указан от районния съдия, протестът не е бил допълнен, като същият ведно съобщение за изготвяне на мотивите е бил администриран до подс. А.С. и служебния защитник – адв. Г.М., определен с решение на САК и назначен в производството пред СРС с протоколно определение от 05.02.2018г. Протестът е бил връчен на подс. С. чрез упълномощения от него защитник при съгласие за това. До администриране на делото в СГС не са постъпили възражения срещу доводите в протеста.
Настоящият съдебен състав в свое определение предвид постъпилия протест и с оглед изискванията на чл.327 от НПК е счел, че не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и вещи лица.
В производството пред въззивния съд прокурорът заявява, че не поддържа протеста. Изразява становище, че същият е неоснователен, а присъдата на СРС е правилна и законосъобразна, тъй като е постановена след правилен анализ на доказателствата. Прокурорът посочва, че подсъдимият е приел автомобила, както и сумата, която е поискал, за да извърши ремонт, но това обстоятелство не осъществява състав на престъплението „обсебване“. Изтъква се като аргумент, че липсват доказателства именно подсъдимият да е изпратил двете лица, които според част от свидетелите били взели автомобила от последното известно място, където е бил съхраняван. Изразява се становище и за липса на доказателства, че подсъдимият е отказал да върне автомобила и по този начин да е променил отношението си към инкриминираната вещ като към своя.
Защитникът посочва, че присъдата е правилна и законосъобразна, поради което следва да се потвърди.
Подсъдимият в последната си дума заявява, че няма какво да добави към изразените становища.
Въззивният съд, след като съобрази доводите на страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл. 314 НПК намира за установено следното.
Подсъдимият А.Б.С. е български гражданин, роден на ***г***,
неосъждан, с основно образование, адрес: гр. София, ж.к. „*****“, с ЕГН **********.
СРС е приел за установено от фактическа страна, че свидетелката А. Ю. била собственик на л.а. марка „Мазда“, модел „626“ с peг. № *****
Подсъдимият С. и свидетелите А. Ю., К. Ю. иМ.Ю. се познавали и били в приятелски отношения, като към 2005г. всички работели в автосервиз „Е.Т.“, находящ се на ул. „******в гр. София, където подсъдимият С. се занимавал с ремонт на двигателите на автомобилите.
През 2007г. настъпила повреда в двигателя на ползвания от св. Ю. лек автомобил. Във връзка с това обстоятелство свидетелката А. Ю. и свидетелят К. Ю. решили да дадат автомобила за ремонт на подсъдимия С., тъй като му имали доверие и го познавали като добър монтьор. Свидетелят К. Ю. имал и лични впечатления от дейността на подсъдимия до този момент, тъй като многократно преди това му бил предоставял служебния си автомобил за ремонт. С оглед приятелските отношения между подсъдимия и свидетеля К. Ю. двамата не уговорили срок за извършване на ремонта. Подсъдимият С. обяснил, че ремонтът може да започне след набавянето на определена част. Така през 2007г. свидетелят К. Ю. предал на подсъдимия сумата от 600, 00 лева за извършване на ремонта, ключовете от автомобила и малкия талон. Автомобилът на свидетелката А. Ю. бил паркиран в двора на автосервиз „Т.“, тъй като същият не бил в техническа изправност, позволяваща да се придвижва на собствен ход. Затова свидетелите К. Ю. иМ.Ю. повикали репатрак и по този начин транспортирали автомобила до паркинг, находящ се в гр. София, кв. „******, който се обслужвал от свидетелите Г.К.и Й.Ж.- К.. По същото време на посочения паркинг по силата на устен договор за наем, сключен между подсъдимия и свидетеля Г.К., подсъдимият А.С. ползвал обособено помещение за ремонт на автомобили. След като свидетелите К. Ю. иМ.Ю. оставили лекия автомобил на паркинга, за да му бъде извършен ремонт от подсъдимия С., бил преустановен контактът между подсъдимия, от една страна и свидетелите А. Ю. и К. Ю., от друга страна. Междувременно поради възникнали лични проблеми подсъдимият А.С. преустановил посещенията си на паркинга в кв. „Ботунец“ и престанал да извършва ремонтни дейности там. По същото време подсъдимият престанал да обслужва и задълженията си към свидетелите К., свързани с плащането на дължимия наем за работното помещение в кв. „Ботунец“, поради което се обтегнали неговите отношения с тях. След като подсъдимият С. преустановил посещенията си на паркинга, находящ се в кв. „Ботунец“, там останали два автомобила, един от които бил и автомобилът на свидетелката А. Ю..
След посочения период от време свидетелят К. Ю. многократно разговарял
с подсъдимия и настоявал да ремонтира автомобила на св. Ю.. Подсъдимият му
обяснил, че има лични проблеми и че ще ремонтира автомобила, когато има възможност,
на което свидетелят К. Ю. не се възпротивил. Скоро след това подсъдимият А.С.
престанал да отговаря на телефонния номер, който бил известен на свидетелите А.
Ю. и К. Ю..
Единствената корекция относно съдържанието на фактите, установени в
производството пред СРС, се отнася до обстоятелствата, при които
инкриминираният автомобил бил изнесен от посочения по-горе паркинг в кв.
„Ботунец“. СРС е приел за установено, че през 2012г. двама неустановени по
делото мъже отишли на паркинга, където била свидетелката К., като двамата
съобщили, че са се разбрали с подсъдимия С. да вземат лекия автомобил марка
„Мазда“, модел „626“, peг. № ***** СРС е приел за установено от фактическа страна, че свидетелката К.
направила неколкократни опити да се свърже с подсъдимия, за да провери истинността
на съобщеното от двамата мъже, но не успяла. Така двете лица закачили лекия
автомобил, собственост на свидетелката Ю.
с колесар и го откарали в неизвестна посока.
Въззивният съд се съгласява с извода на първия съд, че липсват обективни
данни подсъдимият да е бил съпричастен към преместването на автомобила от
паркинга в кв. „Ботунец“ на неустановено място. От своя страна обаче приема, че
инкриминираният лек автомобил е бил изнесен от паркинга в кв. „Ботунец“ при неустановени
обстоятелства.
В
останалата част съдържанието на събраните доказателства е било интепретирано
правилно в мотивите към първоинстанционната присъда. Въззивният съд споделя
изводите на СРС, че междувременно свидетелятМ.Ю. - син на свидетелката А. Ю. и
на свидетеля К. Ю. се срещнал случайно с подсъдимия С. ***. При така
осъществилата се среща не бил поставян въпросът за лекия автомобил на
свидетелката Ю.. От своя страна подсъдимият С. споделил на свидетеляМ.Ю., че
няма постоянна работа, в отговор на което свидетелятМ.Ю. му предложил да
започне работа при него. В периода, в който подсъдимият С. се явил на работа при свидетеля М. Ю. в сервиз, той бил запитан
многократно какво се случва с автомобила на майка му. Подсъдимият отговорил, че
автомобилът е останал в сервиза, където е работил преди години, като поел
ангажимент да отиде на място и да вземат колата, както и да събере пари, за да
плати на собственика на паркинга дължимата наемна цена. Междувременно през
месец април 2014г. свидетелката А. Ю. се снабдила с актуален телефонен номер на
подсъдимия и на 28.04.2014г. му се обадила и поискала да ѝ върне
автомобила, като го заплашила, че ще пусне жалба в полицията. Подсъдимият възразил, че не може да
отремонтира автомобила за един ден. След това на 29.04.2014г. свидетелката Ю.
подала жалба в 06 РУ - СДВР. На 11.11.2014г. подсъдимият С. ***, за да потърси
лекия автомобил марка „Мазда“, но свидетелят Г.К.му обяснил, че автомобилът
вече не е на паркинга. В хода на проведеното досъдебно производство и след
назначаването на СОЕ било установено, че пазарната стойност на лекия автомобил през
инкриминирания период възлиза на 760, 00 лева.
Верен е изводът на първия съд за липсата на каквито и да е противоречия
в показанията на свидетелите А. Ю., К. Ю. иМ.Ю. относно обстоятелството, че не
е бил уговарян срок за ремонта на автомобила, както и че на подсъдимия били
предадени част от документите (малък талон), както и сумата от 600, 00 лева.
Гласните доказателства са били интерпертирани правилно и в частта, в която е
установено, че впоследствие свидетелите
напълно загубили възможност за контакт с подсъдимия, който по различни причини
или бил с изключен телефон, или не отговарял на повикванията. Правилно СРС е
ценил като еднопосочни и вътрешно непротиворечиви показанията на свидетелите Й.
К. и Г.К.при изясняването на въпроса дали и кога подсъдимият С. е наел
помещение на стопанисвания от свидетелите паркинг в кв. „Ботунец“, приел ли е
там за ремонт л.а. „Мазда 626“. Непротиворечиви са и доказателствата, че
впоследствие подсъдимият внезапно е преустановил дейността си на паркинга, без
да предупреди предварително свидетелите К., макар и да не е изяснен точният
момент, в който е сторил това. Несъмнено е установен и фактът, че след като
подсъдимият е напуснал паркинга в кв. „Ботунец“ инкриминираният автомобил е
останал именно там.
СРС е провел
прецизно съдебно следствие, което обхваща всички възможни и необходими
процесуално-следствени действия. Събрани са в пълнота всички необходими гласни доказателства чрез показанията
на свидетелите А. Ю., К. Ю.,М.Ю., Й.Ж.- К., Г.К.. В хода на проведения разпит
първият съд е приобщил по реда на чл. 281 ал. 4 вр. ал. 1 НПК показания, дадени
от изброените свидетели в хода на досъдебното производство, като показанията на
свидетеля К. Ю. от досъдебното производство са били прочетени частично, а показанията
на останалите свидетели са били прочетени в цялост при наличието на съответните
основания за това. СРС е събрал писмените доказателства от значение за
изясняване на делото от фактическа страна, а именно — справка за съдимост, справка за висящи
досъдебни производства, а на основание чл. 283 НПК е приел и писмените
доказателства, събрани в досъдебното производство (свидетелство за регистрация
на МПС – „Мазда 626“ на името на св. А. Р.–л.10, ДП, справка от Главна дирекция
„ ГРАО“ по отношение на подсъдимия –л.64, ДП). Фактите по делото са изяснени и
въз основа на заключението на
назначената в хода на досъдебното производство съдебно - оценителна експертиза,
която въззивният съд също счита за компетентно и добросъвестно изготвено /л. 30
ДП/.
Верен е изводът на първия съд, че източниците на доказателства са
непротиворечиви при изясняване на връзката между личността на подсъдимия и
инкриминирания автомобил. Изяснено е по несъмнен начин, че процесната вещ още
през 2007г. е била поверена във фактическата власт на подсъдимия със знанието и
съгласието на нейния собственик – св. Ю.,
за което членове от нейното семейство – св. К. Ю. иМ.Ю. не само са знаели, но
дори и активно са съдействали чрез ангажирането на репатриращ автомобил. Този
въпрос е установен еднопосочно от гласните доказателства, събрани и проверени в
производството пред СРС: показанията на св. Ю. ( л.56, л.57, СП), св. К. Ю. (л.
65, л.66 СП), св.М.Ю. (л.66, л.67 СП). От посочената доказателствена съвкупност
са изяснени по несъмнен начин марката и модела на автомобила, който според
обвинението е бил предмет на обсебване. Несъмнено е установен и фактът на
неговата техническа неизправност, обусловила необходимост от предаването му на
ремонт в работно помещение, ползвано от подсъдимия. От друга страна, както
правилно е отбелязал в мотивите си и първоинстанционият съд, гласните
доказателства съдържат противоречия относно конкретните обстоятелства, при
които автомобилът е бил осигурен до автосервиза, стопанисван от подсъдимия,
находящ се на паркинг в кв. „Ботунец“. В показанията си пред съда св. Ю. е
заявила, че с предаването на автомобила бил ангажиран нейният съпруг – св. К. Ю..
Посочила е, че въпреки повредата в двигателя на автомобила, същият бил взет
лично от подсъдимия на собствен ход в кв. „Бъкстон“, където било жилището на
семейство Ю.и. Това твърдение е в
съществено противоречие с изявленията на св.М.Ю., в които в коментар на
неговите собствени показания от ДП, прочетени в производството пред СРС, е разказал,
че той лично е помогнал за пренасянето на автомобила на посочено от подсъдимия
място и за целта е бил използван репратрак. Със същото съдържание са и
показанията на св. К. Ю., депозирани пред първия съд (л.65, стр.2 СП).
Констатира се мнимо противоречие с тази част от дадените от св. М. Ю. показания
с показанията на св. К. Ю. и св. Ю. при изясняването на въпроса дали и колко
лица са се включили в конкретни действия при пренасянето на автомобила до
работното помещение на подсъдимия. Съвкупната преценка на прочетените
показания, дадени от свидетелите Ю.и в досъдебното производство, е основание за
извод, че репатракът е бил осигурен от свидетелите М. Ю. и К. Ю., че същите
свидетели били ангажирани и с натоварването на автомобила в репатрак, като
подсъдимият помогнал за това. На следващо място, уточненията на св. М. Ю. в
съдебното производство, че е отишъл лично с репатриращ автомобил до сервиза, в
който тогава е работел подсъдимият, както и уточнението на св. К. Ю. в
показанията му пред СРС, че доста по-късно разбрал точния адрес на сервиза, обосновава
категоричен извод, че инициативата на
подсъдимия, свързана с установяването на негова собствена фактическа власт
върху процесния автомобил, се изчерпва с информацията, която дал за
местонахождението на помещение под наем, използвано от него по същото време изключително
за осъществяването на обичайни ремонтни дейности по автомобили, а именно –
паркинг в кв. „Ботунец“, както и с предоставянето на помощ при ползването на
репратрак. Следователно, инициативата на
свидетелите Ю.и подсъдимият да бъде ангажиран с ремонтна дейност, без съмнение,
изхожда именно от тях, като същата според техните проверени от съда показания
до голяма степен се свързва с предходно създадени
приятелски отношения, които се характеризират със значителна давност във
времето още към 2007г., както и с висока степен на доверие в личните и
професионални качества на подсъдимия.
Показанията на св. А. Ю. и М. Ю.
противоречат помежду си и при изясняването на въпроса за периода на предаване
на автомобила във фактическата власт на подсъдимия. Прочетените показания,
дадени в ДП от св. А. Ю. и К. Ю., са източник на доказателства, че
инкриминираният автомобил е бил пренесен в работното помещение на подсъдимия
през 2010г. Съгласно прочетените показания на св. А. Ю. се касае за зимата през
2010г., като самостоятелно от този източник на доказателства не става ясно дали
свидетелката визира началото или края на календарната година (л.23 ДП). От
изявленията на св. Ю. след прочитане на показанията, които е дала в досъдебното
производство, се изяснява макар и уклончиво, че предаването на автомобила се
свързва с период от време от две, три години преди 2010г. Това уточнение, което в известна степен
синхронизира нейните показания с твърденията на св. М. Ю. пред СРС (този свидетел
е отбелязал 2007г. като период на предаване на автомобила – стр.66, стр.2, СП,
СРС) е направено от св. А. Ю. едва в съдебното производство, т.е. повече от три
години, след като свидетелката е била разпитвана в досъдебното производство и в
период, значително по-отдалечен от инкриминирания. Подобна промяна в
съдържанието на възпроизведените факти относно годината на предаване на
автомобила се констатира за първи път и в показанията на св. К. Ю., дадени от
него в производството пред СРС, съотнесена към първоначалните му твърдения му в
разпит от досъдебното производство. Следователно от начина, по който периодът
на установяване на фактическа власт от страна на подсъдимия върху процесния
автомобил е възпроизведен в показанията на св. Ю. и К. Ю., е видно, че тази
условно обособена група свидетели е съхранила спомен само за най-съществените
факти по случая, а именно за това, че автомобилът е бил поверен именно на
подсъдимия. За детайли, свързани с времето и начина на предаване на автомобила техните
показания са несигурни и уклончиви, особено показанията на св. А. Ю., а
детайлизирането им значително след инкриминирания период дава основание за
извод, че те биха могли да са повлияни и от комуникацията им с друг свидетел по
делото, които се явява член от тяхното семейство, а именно при комуникация със
св. М. Ю.. От друга страна достоверността на дадените от М. Ю. в съдебното
производство показания не може да бъде поставена под съмнение, тъй като липсват
каквито и да е данни да е твърдял факти, различни от тези, които е възпроизвел в разказа си в досъдебното производство.
Показанията на св. М. Ю. относно
момента, в който процесният автомобил е бил пренесен в кв. „Ботунец“, са
убедително подкрепени и от друг достоверен източник на доказателства, каквито са
показанията на св. Ж. – К. (л. 57, л. 58, СП, СРС) и св. К. (л. 59, СП, СРС). В
тях се съдържат данни, че инкриминираният автомобил е бил приет за ремонт от
подсъдимия именно през 2007г. Тази група свидетели са възпроизвели вътрешно
непротиворечиво данните за момента, в който подсъдимият е бил ангажиран с
инкриминирания автомобил във всеки един момент, в който този въпрос е бил
поставен пред тях. Твърденията им относно този факт от съдебното производство
кореспондират напълно с прочетените изцяло на основание чл. 281, ал.4, вр. с
ал.1, т.2 НПК показания, които те са дали в досъдебното производство (л.28,
л.29 ДП). Така показанията на свидетелите К. имат основно значение при
опровергаване на прочетените показания, дадени в ДП от св. А.Ю. и К. Ю. в
частта относно периода, в който подсъдимият е установил фактическа власт върху
инкриминираната вещ. Допълнителен аргумент за обоснованост на
първоинстанционната присъда в частта относно момента на установяване на връзка
между подсъдимия и инкриминираната вещ е твърдението на дадени от св. М. Ю. пред
СРС, че той лично е напуснал сервиза, в който преди това е работел съвместно с
подсъдимия през 2008г., а процесният случай датира от по-ранен период, т.е. преди
2008г. Значението на обсъдените по-горе доказателства е съществено толкова,
доколкото обвинителната теза, развита в обстоятелствената част на обвинителния
акт, свързва датата на осъществяване на престъплението „обсебване“ именно с
момента на приемане на инкриминирания автомобил за ремонт, а този период
съгласно действителното съдържание на доказателствения материал не е през
2009г., както се твърди в обвинителния акт, а на неустановена дата две години
по-рано. Несъответствието между инкриминирания период и периода, който съгласно
събраните доказателства се свързва с момента на установяване на фактическа
власт на подсъдимия върху чуждата вещ, е самостоятелно основание за постановяването
на оправдателна присъда, още повече, че обвинението е инкриминирало намерението
на подсъдимия да държи вещта за себе си именно към момента, за който се твърди,
че той е приел за съхранение автомобила. Това обвинение не е било изменено в
производството пред първоинстанционния съд. Затова по него следва да се
произнесе и въззивният съд.
Настоящият
съдебен състав счита, че не е установен по категоричен начин моментът, в който
подсъдимият е преустановил дейността си в работното помещение на паркинга, находящ
се в кв. „Ботунец“. Въз основа на прочетените показания на св. Ж. – К. се изяснява,
че подсъдимият е престанал внезапно да посещава паркинга в кв. „Ботунец“ през
2010г., като до този момент инкриминираният автомобил се е намирал все още там.
Точно същите са твърденията и в прочетените показания, дадени от св. К. в
досъдебното производство. В тях свидетелят К. е заявил, че подсъдимият е
„изчезнал“ по средата на лятото през 2010г.
и не се е появил повече. В конкретния случай обаче по отношение на
прочетените на основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК, дадени от
свидетелите К. и К., в частта им относно времето, в което подсъдимият е
освободил автосервиза в кв. „Ботунец“, е налице забраната на чл. 281, ал.8 НПК
да бъдат ползвани при постановяване на
осъдителен съдебен акт. В съдебното производство св. К. е посочила, че
подсъдимият е работел около две години на паркинга, което навежда за възможност
моментът, в който е напуснал автосервиза там да е и преди 2010г. Свидетелите К.
обаче са категорични в разказа си пред съда, че макар и подсъдимият е престанал
да посещава автосервиза, приетите от него автомобили за ремонт, включително и
инкриминираният са останали там, т.е. във фактическата власт на св. Ж.-К. и св.
К.. Несъмнено е установено, че подсъдимият е оставил и неуредени отношенията си
точно с тази група свидетели във връзка с претендиран от тях наем за
неустановен период от време.
С оглед всичко изложено по-горе въззивният съд намира, че по същество протестът
срещу първоинстанционната присъда е неоснователен. На първо място, това е така,
тъй като в него не се съдържа анализ на
доказателствата, въз основа на които се твърди, че е доказано обвинението, при
това – по несъмнен и безспорен начин. Прокурорът е изчерпал своите доводи за
обоснованост на обвинението с изброяването на част от свидетелските показания.
От друга страна при собствена проверка на събраните доказателства въззивният
съд не установява каквито и да е данни
към момента, в който подсъдимият е приел инкриминирания автомобил за
ремонт (с уточнението, че този момент не съвпада с инкриминирания период), да е
имал намерението да го свои за себе си. И това е така поради факта, че го е
съхранявал в работно помещение с други автомобили, т.е. на място, в което обичайно
е извършвал ремонтна дейност по автомобили, като по делото липсват каквито и да
е обективни данни подсъдимият лично да го е изнасял от там. Този факт е
установен категорично от показанията на лицата, които са стопанисвали паркинга
– свидетелите К.. В тази част техните
показания следва да се приемат за достоверни, тъй като тази група свидетели се
явяват независими както от интереса на св. Ю. да бъде установена
инкриминираната вещ, така и от интереса
на подсъдимия – да се установи, че не е участвал в присвоителни действия. Липсват
каквито и да е основания съдът да се усъмни в достоверността на твърденията,
съдържащи се в показанията на св. К. и св. К., тъй като в неустановен период от
време след 2009г. инкриминираният автомобил практически е останал на съхранение
именно при тях.
За да се осъществи състав на престъплението „обсебване“, следва подсъдимият
да е обективирал намерение да свои за себе си инкриминираната вещ, като
препятства възможността на собственика да упражнява правата си върху нея или
като откаже да я върне. Без съмнение, автомобилът е бил предаден на подсъдимия
без да е уговорен срок за извършване на ремонтна дейност. При това положение
подсъдимият е следвало да го върне едва след като е поканен за това. От
показанията на свидетеля М. Ю. се установи, че разговор за връщане на
автомобила с подсъдимия е бил проведен едва след 2013г., като в отговор на
поканата подсъдимият отишъл до стопанисвания от свидетелите К. паркинг кв.
„Ботунец“, но установил, че автомобилът вече не е там. По същество така
възпроизведеният в показанията на св. М. Ю. в производството пред СРС разговор,
проведен по-рано между него и подсъдимия, кореспондира с твърденията на
свидетелите К., че подсъдимият лично не е извършвал каквито и да действия на
разпореждане с инкриминираната вещ. Отговорът на въпроса дали подсъдимият е
сторил това чрез други лица, а именно чрез неустановените лица, които според
свидетелите К. дошли да вземат инкриминирания автомобил от негово име, също е
отрицателен.
Източник на доказателства за
обстоятелствата, при които инкриминираният автомобил бил изнесен от паркинга в
кв. „Ботунец“, са показанията на св. Ж. – К. и св. К., като показанията на
последния от изброените свидетели са производен източник на доказателства, тъй
като в тях са преразказани твърдения на неговата съпруга (св. Ж. – К.). От
друга страна достоверността на дадените от св. Ж.-К. показания в частта им
относно периода на съхранение на инкриминирания автомобил на този паркинг и в
частта им за начина, по който е бил изнесен от там, практически не може да бъде
проверена поради липсата на данни за каквато и да е документална отчетност на
съхраняваните автомобили, както и поради липсата на данни за въведено видеонаблюдение.
От своя страна св. Ж. – К. е разказала, че неустановените лица са търсили
именно от нея ключове и талон за инкриминирания автомобил и тя не е получила
потвърждение от подсъдимия, че той действително ги е изпратил. В тази връзка при
наличната доказателствена съвкупност с еднаква степен на вероятност се
очертават няколко версии, като нито една от тях не може да бъде проверена по
изискуемия по чл. 303, ал.2 НПК начин с оглед изчерпването на възможните
процесуално-следствени действия.
Първата версия е свързана с
евентуалната възможност подсъдимият да е изпратил неустановените по делото
лица, за да вземат инкриминирания автомобил от паркинга, така както са
предположили свидетелите Ж. – К. и с К.. Следва да се уточни, че подобни
действия не са инкриминирани в обвинителния акт, в който обективният състав на
престъплението „обсебване“ е обвързан само и единствено с факта на настъпилата
липса на инкриминираната вещ, както и с неосъществен ремонт. С оглед
изчерпателност въззивният съд отбелязва, че не се доказва подсъдимият да е
извършил действия на разпореждане с инкриминираната вещ чрез трети лица. Самоличността на посочените от свидетелите
К. лица, представили се от името на
подсъдимия, не е установена и не може да се установи с конкретни
процесуално-следствени действия, респективно липсват каквито и да е преки и
косвени данни за връзка между описаните от свидетелите К. лица и личността на подсъдимия. В подкрепа на тази версия,
която евентуално би могла да обслужи обвинителната теза, липсва и годен
източник на доказателства за периода от
време, в който инкриминираният автомобил е бил изнесен от паркинга в кв.
„Ботунец“. И това е така, тъй като този въпрос е засегнат по –детайлно само и
единствено в прочетените показания на
св. Ж. – К. и св. К., дадени от тях в досъдебното производство, които обаче са
били приобщени на основание чл. 281, ал.4 НПК, т.е. – при действаща забрана на
чл. 281, ал.8 НПК.
Втората възможна версия, която
не може да бъде категорично отхвърлена, е свързана с евентуални недобросъвестни
действия на свидетелите Ж. – К. и св. К., които дори според техните собствени
твърдения практически са установили своя фактическа власт върху инкриминираната
вещ на паркинг в кв. „Ботунец“ за неустановен период от време от неустановена
дата около 2009г. или след това. С оглед правата на свидетелите Ж. – К. и св. К.,
регламентирани в разпоредбата на чл. 121 НПК, те не могат да бъдат задължени да уличат себе си в извършване на
престъпление във връзка с евентуални действия на разпореждане с чужда вещ,
какъвто е инкриминираният автомобил. Но от друга страна при оценката на техните
твърдения, че тъкмо подсъдимият е изпратил неустановени по делото лица, за да
вземат инкриминирания автомобил от техния паркинг чрез репатрак, следва да се
обсъдят следните въпроси, останали без отговор: защо свидетелката Ж. – К. не е
отбелязала техните лични данни, защо не е изготвила документ, че им предава
автомобила, за да противопостави този
документ на подсъдимия, още повече при твърдяна от нея невъзможност да се
свърже с него по телефона. Достоверността на дадените от св. Ж. – К. и св. К.
твърдения за действия на трети неустановени по делото лица следва да се
преценява и с оглед неуредените отношения на тази група свидетели с подсъдимия
във връзка с претендирани от тях парични суми за неплатен наем. Св. К. дори е
преразказал факта на последната си среща с подсъдимия във връзка с издирването
на инкриминирания автомобил и споделените от подсъдимия при тази среща опасения, че е очаквал агресивни действия от
самия К. и дори се е страхувал, че ще му бъде нанесен побой (л.59, СП, СРС). Това
обстоятелство се свързва с възможен мотив за извършването на самоуправни
действия от страна на свидетелите К. с инкриминирания автомобил, като тази
вероятност не може да бъде отхвърлена категорично.
Третата възможна версия се свързва с евентуални недобросъвестни действия
на св.М.Ю.. Той самият споменава, че едва четири пет години след предаването на
автомобила, започнал да го издирва по настояване на неговите родители, тъй като
не бил в добри отношения с тях, в т.ч. – със св. Ю. (л.66, стр.2 СП, СРС).
Показанията на този свидетел са вътрешно противоречиви относно факта дали
изобщо е ходил в сервиза, в който е бил откаран за ремонт инкриминираният
автомобил. В началото на своя разказ свидетелят М. Ю. е отрекъл факта да е
ходил там, но след прочитане на неговите показания, дадени в ДП, е уточнил, че
лично е отишъл с репатриращ автомобил до сервиза, в който е бил откаран
автомобилът. В тази връзка остава без какъвто е да е отговор въпросът защо след
като св. Ю. е знаел къде се съхранява инкриминираната вещ, не е отишъл лично да
я потърси там в продължение на години, а случайно след среща с подсъдимия през
2013г., възложил този ангажимент на него. Показанията на св. М. Ю. в тази част
са изключително неубедителни и уклончиви, тъй като остава без отговор въпросът от кого и по какъв начин едва в хода на
започналото наказателно производство св.М.Ю. разбрал, че автомобилът е бил
предаден за скрап. Достоверността на дадените от св. М. Ю. показания следва да
се преценява и с оглед твърдението му, че е запазил добрите си приятелски
отношения с подсъдимия и дори го
назначавал на работа след инкриминирания период.
С оглед изложеното по-горе въззивният съд констатира, че нито в
обвинителния акт, нито в протеста срещу първоинстанционната присъда са изложени
аргументи за това дали и от кой момент подсъдимият е започнал да счита
инкриминираната вещ за своя. Тезата на обвинението този момент да е септември
2009г. не намира опора в събрания по делото доказателствен материал и по други
съображения, извън изложените по-горе. Съгласно фактите по делото точно към
този момент не се установяват съществени обстоятелства, които да са
обективирали промяна на отношението на дееца към вещта, т.е на неговото
намерение да я държи за друг в намерение да я държи за себе си. Дори и
хипотетично да се приеме за установено, че промяната на това отношение се
свързва с внезапното освобождаване на паркинга, в който подсъдимият стопанисвал
сервиз за ремонт на автомобили, то според прочетените показания на св. К. и св.
К. подсъдимият е сторил това през лятото на 2010г., т.е. значително след
септември 2009г. След като за посочените по-горе части от прочетените показания на свидетелите
К. е налице забраната по чл. 281, ал.8 НПК, следва да се приеме, че подсъдимият
е освободил работното си помещение в кв. „Ботунец“, като е оставил именно при
тях инкриминирания автомобил на неустановена дата около и след 2009г. Отделно от това, по изложените съображения съдът
не се съгласява с извода на първия съд, че през 2012г. л.а. „Мазда“ е бил взет
от двама мъже, които заявили, че са изпратени от подсъдимия, като от своя
страна прие за установено, че този автомобил е бил изнесен от паркинга в кв.
„Ботунец“ при неустановени обстоятелства. Изменението на фактите обаче в
настоящия случай не е основание да се промени крайният извод, до който е
стигнал първоинстанционният съд при решаване на въпроса за вината.
Въззивният съд напълно се съгласява с правните изводи на първата съдебна
инстанция. При установените по делото факти, независимо от незначителните изменения
във фактическата обстановка, не се установи подсъдимият да е осъществил състав
на престъплението по чл. 206 ал. 1 НК. От обективна страна инкриминираната вещ
е била предадена на подсъдимия при наличието на валидно правно основание със
знанието и съгласието на нейния собственик ( с оглед сключен договор за
изработка). От друга страна обаче не е осъществено изпълнителното деяние на
престъплението по чл. 206 ал. 1 пр. 1 НК, свързано със "своене", т.е.
с променено отношение на дееца към вещта и към основанието, на което тази вещ
му е била поверена. Такова променено отношение в настоящия случай не е
обективирано нито с лични действия на разпореждане с вещта, нито чрез действия
на разпореждане, извършени чрез трети лица. От доказателствата по делото е установено,
че подсъдимият не се е разпоредил с нея в полза на свидетелите К. нито срещу
стойността на претендирания от тях наем, нито на друго основание. И това е така, тъй като независимо
фактическото съхранение на автомобила на техния паркинг, те са продължавали да
очакват плащането на наем, а подсъдимият е знаел за това, за което споделил от
своя страна в разговорите си със св. М. Ю.. Не се доказва фактът подсъдимият да
е съпричастен към евентуално извършени действия на разпореждане с инкриминираната
вещ от трети лица. От обективна страна не е установен и отказ на подсъдимия да
върне инкриминираната вещ. Тъкмо напротив, след покана да я върне, доказателствени
източници, събрани независимо един от друг (показанията на свидетелите К. и на
св. М. Ю.) разкриват, че подсъдимият е извършил активни действия да потърси
инкриминирания автомобил въпреки опасенията си, че това ще доведе до изостряне
на конфликта му със свидетелите К. във
връзка с техните претенции за неплатени парични суми за дължим наем. Правилно е
отбелязал първият съд, че отказът да се върне вещта следва да е резултат от
промененото отношение на дееца, а не да е обусловено от обективна невъзможност
за връщане на вещта, каквато е установена в настоящия случай. Верен е изводът
на СРС, че в момента, в който към подсъдимия е била отправена покана за връщане
на инкриминираната вещ от св. Ю. и св. М. Ю., той вече не е упражнявал
фактическа власт върху нея по причини, които са свързани с неуредените му
отношения със свидетелите К., а не поради субективно променено отношение към
тази вещ, свързано с намерение да я свои за себе си.
Въззивният съд се съгласява с изводите на СРС, че не е налице отказ на
подсъдимия да върне вещта и в предхождащ
обаждането от свидетелката Ю. период и това е така поради твърденията на св. К.
Ю., че при проведен разговор с подсъдимия, той е изразил готовност да ремонтира
автомобила, но уточнил, че е в невъзможност поради семейни проблеми. Към този
момент свидетелят К. Ю. не се е противопоставил и не е изискал връщането на инкриминирания
автомобил. Правилно е приел първият съд, че подсъдимият към този момент също не
е присвоил вещта, тъй като към него не е било отправено искане за връщането й, а
единствено искане за реално изпълнение на уговорения ремонт.
На следващо място,
инкриминираното от обвинението присвоително действие, свързано с
бездействие при извършване на уговорен ремонт,
не осъществява състав на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, нито на
друго престъпление, предвидено в НК, тъй като в този случай се касае само и единствено
за неизпълнение на поето от подсъдимия договорно задължение, което няма никаква
фактическа и правна връзка с действия на разпореждане или с евентуален отказ да
бъде върната инкриминираната вещ. Неизпълнението на това задължение влече само
и единствено гражданско – правни последици, свързани с разваляне на договора
поради неизпълнение, връщане на осъществената престация, с възможност за
предявяване на претенция за вреди от неизпълнението.
Въззивният съд споделя изводите
на СРС, че не е осъществен и субективният състав на престъпление по чл.206,
ал.1 НК, свързано с преустановяването на контактите между свидетелите Ю.и и
подсъдимия, както и с пропуск на подсъдимия да се регистрира на новия си адрес.
Липсват каквито и да е доказателства, че подсъдимият е предприел посочените
действия, за да се разпореди с инкриминираната вещ. Със същата степен на
вероятност може да се приеме, че подсъдимият не е отговарял на обаждания по телефона,
тъй като не е искал или не могъл да извърши и обещания от него ремонт,
обвързано с ограничения му вече достъп до работното помещение в кв. „Ботунец“ и
с очакванията за конфликт със св. К..
Несъмнено е установено, че свидетелите Ю.и не са претендирали връщане на
автомобила веднага след предаването му на подсъдимия, както и че през този
период подсъдимият е имал проблеми от личен характер, които са станали причина
да не извърши обещания ремонт, като това обстоятелство е установено убедително
от показанията на свидетелитеМ.Ю. и К. Ю., доколкото те са производни от
реплики, които са чули от самия подсъдим. В нито един момент подсъдимият не е
оспорвал правата на св. Ю. върху инкриминираната вещ. Ето защо въззивният съд
също счита, че обвинителната теза за умишлено предприети от подсъдимия действия
да се укрие от свидетелите Ю.и, за да не
върне инкриминирания автомобил, не се основава на събрания по делото
доказателствен материал.
Споделя се и критиката на първия съд
към начина, по който е била конструирана обвинителната теза. Същата още към
момента на изготвяне на обвинителния акт не е била съобразена с действителното
съдържание на събрания доказателствен материал, особено при очертаване на
инкриминирания период. Тя не е била съобразена и със съставомерните признаци на
престъплението по чл. 206, ал.1 НК толкова, доколкото са инкриминирани
действия, които поначало не могат да бъдат квалифицирани като присвоителни.
Отделно от това, обвързването на инкриминирания период с периода на получаване
на автомобила за ремонт, имплицитно съдържа фактическо твърдение, че ремонтът и
връщането е следвало да се осъществи незабавно, било то защото това се изисква
от собственика на автомобила, било защото подсъдимият веднага е демонстрирал
отказа си да го върне или защото веднага се е разпоредил с него. В събрания
доказателствен материал обаче липсват каквито и да е данни за подобен извод. По
изложените съображения съдът намира, че правилно на основание чл. 304 НПК подсъдимият
е бил признат за невинен и атакуваната с
протест присъда е правилна и законосъобразна. Въззивният съд напълно се
солидаризира със становището на първата съдебна инстанция, че деянието на
подсъдимия е несъставомерно по чл. 206, ал.1 НК, както и по друг състав,
предвиден в НК, тъй като по същество влече гражданско-правни последици,
свързани с развалянето на договор за изроботка поради неизпълнение.
Правилно с оглед изхода на делото съдът на основание чл. 190 ал. 1 НПК е възложил сторените в наказателното производство разноски в тежест на държавата. По изложените съображения първоинстанционната присъда следва изцяло да се потвърди.
Така мотивиран и на основание чл.
334, т.6, чл.338 от НПК, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 20.04.2018г. на СРС, НО, 94 състав по НОХД 14413/17г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.