Р Е Ш Е Н И Е
№
***, 29.12.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, Х-ти гр.състав, в
публичното заседание на тринадесети
декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ТОДОРОВА
при секретаря М.Ц. като разгледа докладваното от съдията ТОДОРОВА гр.дело
№6324 по описа за 2016г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 ЗЗД с цена на иска
901,50 лв. и чл.422, ал.1 вр.чл.415 ГПК,
вр.чл.86 ЗЗД с цена на иска 144,68 лв.
Производството по
делото е образувано по подадена искова молба от "***, със седалище и адрес
на управление ***, ЕИК ***, срещу А.Н.Н., ЕГН **********,***, в която се твърди, че е издадена заповед за
изпълнение по подадено заявление от ищеца по ч.гр.д.№940/16 по описа на
РС-Плевен, която е връчена на длъжника, които в срока по чл.414 ГПК е депозирал
писмено възражение. Твърди, че претенцията за заплащане на сумите по издадената
заповед за изпълнение е поради доставена топлоенергия до топлоснабдения имот на
ответника- апартамент, находящ се на адрес *** с аб.№***. Твърди, че като собственик/ползвател/ на топлоснабден
имот, находящ се в ***, ответника и клиент на топлинна енергия /ТЕ/ за битови
нужди по смисъла на Чл. 153. (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия . Затова за него важат
разпоредбите на действащото за посочения период законодателство в областта на
енергетиката. Счита, че съгласно чл. 150. (1) Продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Държавната комисия за енергийно регулиране към
Министерски съвет, като съгласно ал.2,
същите влизат в сила 30 дни след първото им публикуване в един централен
и един местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. Твърди, че общите условия от 2007 г. са
публикувани във вестник „Нощен труд” от дата 13-14.12.2007г. и във вестник
„Посоки” бр.239/13.12.2007г. Твърди, че с тях се регламентират търговските
взаимоотношения между клиентите на топлинна енергия и Дружеството: правата и
задълженията на двете страни; редът за измерване, отчитане, разпределение и
заплащане на топлинната енергия; отговорностите при неизпълнение на
задълженията и др. Посочва, че в раздел VII от ОУ от 2007 г. - „Заплащане на
ТЕ” е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ /в т.ч. и ответницата/,
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно: в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Твърди, че в този смисъл,
задължението на ответника за заплащане на дължимите от него суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на ТЕ. Твърди, че с изтичането на последния ден от
месеца ответникът е изпадал в забава за тази сума, като на основание чл.31,
ал.6 от ОУ ежедневно е начислявана законна лихва върху дължимата сума. Твърди,
че ответника, съгласно приложеното към
заповедното производство извлечение от сметка за абонатен № 21156 е използвал
доставяната от дружеството топлинна енергия през посочения период и не е
погасил задължението си. Твърди, че сградата-етажна собственост, в която се
намира абонатната станция, от която се доставя ТЕ до имота на ответника е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма Техем сървисиз ЕООД. Твърди, че сумите за ТЕ за периода от
01.01.2013г. - 31.12.2015г. са начислявани от “*** по изготвяни отчети от
фирмата,извършваща дяловото разпределение на топлинна енергия в сградата на
база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата
на чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за Топлоснабдяването. Посочва, че претендираните суми за
процесния период са: сума за
отопление-391,51 лв., енергия, отдадена от сградна инсталация- 445,19 лв.,
услуга дялово разпределение- 64,80 лв.
Твърди, че в имота на ответника
има монтирани 3 бр.индивидуални разпределителни уреди. Няма монтиран водомер.
Отправя се искане, за постановяване на решение, с което да се признае за
установено вземането на ищеца срещу ответника за сумата 901,50 лева за главница
за периода 01.11.2013г. – 31.12.2015 г. и лихва върху главницата в размер на
144,68 лева за периода 04.03.2013 г. до 05.02.2016 г. и законната лихва върху
главницата от 15.02.2016 г. до изплащане на вземането, за които суми била
издадена заповед за изпълнение в производството по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 940/2016г. по описа на ПлРС.
Претендират се и направените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който взема становище, че
предявения иск е неоснователен. Излага
съображения, че първоначално е издадена Заповед за незабавно изпълнение за
много по -голяма сума, която не отговаря на сумата по предявеният иск по чл.422 ГПК,поради което, моли съдът да я обезсили като незаконосъобразна. Излага
правни съображения, че съгласно чл.153,ал.1 от ЗЕ и ал.6, посочените лица са
клиенти на топлинната енергия, но визираните норми противоречат на
регламентираните в ЗЗД принципи ни свобода на договарянето, автономия на волята
на страните по договорите, както и на прогласените в чл.62 от ЗЗП права на
потребителите. Счита, че волята на страните по договор не може да бъде наложена
от държавната власт, тя е израз на свободната вмисъл,въплатена в свободното
поведение, т.е. не може да бъде приравнена на прост юридически факт,необходим
за да се задвижи правната норма. Счита, че разпоредбата на чл. 153 от ЗЕ нарушава регламентираните в
чл.62 ЗЗП права па потребителя /съответстващи на регламентираните права на
потребителите р Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета/.Счита, че следва да се има впредвид, че съгласно чл.62,ал,1 от
ЗЗП,доставката на стоки или предоставянето на услуги /в това число /„централно
отопление"/ на потребителя срещу заплащане без изрично и предварително
искане от негова етрана,е забранено. Твърди, че по делото липсва искане от
страна на ответника за досавка на топлоенергия за битови нужди, както и искане
за преминаване по вертикалните тръби на сградната инсталация. Счита, че
изложеното до тук в най-пълна степен кореспондира и с нормата на чл 19,ал.2 от
Конституцията на РБ,съгласно която 3аконът създава и гарантира на всички
граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като
предотвратява злоупотребата с монополизма,нелоялната конкуренция и защитата
потребителя. Моли съдът да има в предвид, че по силата на § 1 от ДР на ЗЗП,при
противоречие на разпоредбите на два закона се прилагат тези разпоредби,които
осигуряват по-висока степен за защита на потребителите, а няма съмнение, че
нормата на чл.62 от ЗЗП осигурява по висока степен на защита на ответника и
поради това тя дерогира разпоредбите на ЗЕ. Излага съображения, че приложените
от ищеца документи,както й на третото лице са частни документи и нямат
доказателствена сила. Моли да бъде отхвърлена претенцията. Претендира
направените деловодни разноски.
По делото е конститиран като трето лице-помагач на страната на ищеца ***
със седалище и адрес на управление: ***, ***, ***, което не взема становище.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Не спорно между страните, че ответника А.Н.Н. е
собственик на процесния топлоснабден имот- ***, находящ се в ***.
По делото са представени Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „*** на потребители в ***, приети с
протокол от 12.09.2007г на Съвета на директорите на „*** и одобрен с Решение
№ОУ-067/3.12.2007г на ДКВЕР и същите не са оспорени от отвеницата по делото.
Съгласно чл. 1 от същите, с тях се уреждат взаимоотношенията при продажба на
топлинна енергия между “***, наричана “продавач” и потребителите за битови
нужди, наричани “купувачи”. Съгласно чл. 3 ал.1 от Общите условия купувач може
да бъде физическо лице, потребител на топлинна енергия за битови нужди, който е
собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена сграда.Съгласно чл.
14 купувачът е длъжен в 30 дневен срок да уведоми писмено продавача при промяна
на титуляра на правото на собственост или вещно право на ползване на
топлоснабдения имот.В чл. 57 ал.1 от Общите условия е предвидено, че при промяна
на собствеността или вещното право на ползване новият и предишният собственик
или ползвател са длъжни да подадат до продавача в срока по чл. 14 заявление за
откриване, промяна или закриване на партида, към което са приложени копия от
документи удостоверяващи придобиването или прекратяването на правото на
собственост или вещно право на ползване на имота. Съгласно чл.31, ал.1 от Общите условия, купувачите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Съдът възприема заключението на
съдебно-счетоводната експертиза като обективно, обосновано, компетентно и
безпристрастно- от него се установява, че неплатеното задължение на отвтеницата
за топлинна енергия за периода от 01.01.2013г. до 31.12.2015г. е в общ размер
от 901,50 лв. главница/391,51 лв.-ТЕ за отопление, 445,19-ТЕ за сградна
инсталация и 64,80 лв.- такса услуга
дялово разпледеление/. Лихвата за върху горепосочената главница за периода от
изпадане на ответника в забава до подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 15.02.2016г. е в размер на 147,19 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът
приема следното от правна страна:
Съдът намира за неоснователни развитите
съображения за нередовност и недопустимост на исковата молба, тъй като
претендираните суми не съответстват на сумите по издадената заповед за
изпълнение. Съгласно чл.415, ал.2 ГПК, когато заявителят не представи
доказателства, че е предявил иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта
за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл.
418. Видно е, че няма никаква пречка да бъде предявен иск за установяване
дължимостта само на част от вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение и в частта, в която е налице постъпило в срок възражение от
длъжника, а не е предявен иск от заявителя за установяване на вземането му,
заповедта за изпълнение подлежи на частично обезсилване, но не от съда в
исковото производство, а от съда по заповедното производство. По същество е
предявен иск за установяване само на част от вземането по издадената заповед за
изпълнение.
По искът
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 ЗЗД с цена на
иска 901,50 лв.:
Не се спори между страните, че ответника А.Н.Н. е
собственик на процесния топлоснабден имот- ***, находящ се в ***.
Съдът намира, че страните по делото са в облигационно правоотношение при
общи условия. Съгласно редакцията на чл. 153 от
ЗЕ от 17.07.2012г., „всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия.“ В съответствие с педходната редакция на чл.153, ал. 1 ЗЕ
„Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по
чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3.“ Това са действащите правни норми, уреждащи отношенията между
страните по делото през процесния период.Под клиент/потребител на топлинна
енергия по смисъла на тези разпоредби се има предвид не лицето, което ползва
имота на облигационно основание, а притежател на ограничено вещно право на
ползване на имота, което е видно и от използваното понятие "право на
ползване". Продажбата на топлинна енергия на физически лица за битови нужди
се осъществява въз основа на общи условия, утвърдени по реда на чл. 150 от ЗЕ,
като не е необходимо сключването на отделен договор. Такава възможност
съществува само факултативно като възможност в чл. 151 от ЗЕ. С оглед на това,
качеството на клиент/потребител, респективно на лице, което е задължено да
заплаща доставената и ползвана топлинна енергия, възниква по силата на закона с придобиването на правото на собственост
или ограниченото вещно право на ползване върху имота, без да е необходимо
сключването на последващ договор или откриване на партида на новия собственик
или титуляр на вещно право на ползване на доплоснабдения имот. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ качеството на потребител, респ. клиент на
топлинна енергия се придобива ex lege - по силата на закона, с придобиването на
право на собственост или ограничено вещно право върху индивидуален обект,
находящ се в сграда, за която вече е сключен договор за топлоснабдяване.
Не е спорно между страните и се установи, че собствения на ответника имот
се намира в сграда, за която е сключен договор за топлоснабдяване. В качеството
си на клиент на топлинна енергия ответника дължи на ищеца суми за топлинна
енергия за отопление, за топлоенергия, отдадена от сгр.инсталация,за БГВ и за
услуга дялово разпределение. Клиента на топлинна енергия е задължен да участва в заплащането на
отделената от сградната инстралация топлоенергия, съобразно своя дял в нея,с
оглед разпоредбите на чл.112в от ЗЕЕЕ и чл.142,ал.2,чл.143,ал.3 и чл.153,ал.6
от ЗЕ. Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване е обща етажна
собственост,съобразно чл.140,ал.3 от ЗЕ,при което и с оглед разпоредбата на
чл.38,ал.3 от ЗС всеки собственик следва да участва в ползите и тежестите на
тази обща вещ съобразно с частта си. Както се приема и в Решение
№5/22.04.2010г. по конст.д.№15/2009г. на Конституционния съд на РБ,заплащането
на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от
реалното ползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни
права.То следва от факта,че сградната инсталация е обща част по
предназначение,от която никой не може да се откаже,поради което и плащането се
извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект.В случаите на чл.153,ал.6
от ЗЕ,в които потребители в сграда-етажна собственост прекратят топлоподаването в имотите си,
същите остават потребители на топлинна енергия,отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Съдът намира за неоснователни развитите съображения от ответника по делото,
че в настоящия случай става дума за непоискана услуга по смисъла на чл.62 ЗЗП,
поради което не дължи заплащането й. Според чл. 153, ал.6 ЗЕ (в неговата
редакция, до изм. бр. ДВ 54 от 2012 г.) етажните собственици, прекратили
топлоподаването към своите имоти, остават "потребители" на топлинната
енергия от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата, докато в законовия текст след изменението е възприет терминът
"клиенти", а не потребители на топлинни услуги, тъй като обективно
услугата е прекратена и липсва основание за нейното доставяне, предвидено в
закона. Заплащането на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата за лицата, отказали се от
услугата в индивидуалните си имоти, се явява задължение на етажните собственици
в съответната сграда, доколкото ЕС не е взела решение за прекратяване на
топлоподаването към нея, респективно – доколкото топлоподаването към нея не е
прекратено. Правото на част от собствениците да не ползват топлинна енергия за
отопляване на индивидуалните си имоти категорично не води до извода, че не
следва да заплащат разходваната в общите части топлинна енергия, защото освен
собственици и титуляри на вещни права на конкретни имоти, те са съсобственици
на сградната инсталация и на общите части в сградата. Затова те следва да поемат припадащата им се
част от разходите за топлинна енергия, тъй като съгласно ЗЕ, ЗС, ЗУЕС всички
собственици и носители на вещни права следва да поемат ползите и тежестите,
свързани с употребата на общата вещ. Нещо повече, в § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС,
се сочат изрично като разходи за
управление и поддържане наред с другите изброени и разходите за електрическа
енергия, вода, отопление. При невъзможността топлофикационната услуга да
съществува без разходите за топлоенергия, отдавана от сградната инсталация и
общите части на сградата, отказът от индивидуалното потребление не води сам по
себе си до отпадане на дължимостта на останалите необходими разходи. В този
случай прилагането на §1 ДР ще доведе до тъкмо противоположния резултат, от
този, който е неговият ratio legis и в крайна сметка – прилагане на
по-неблагоприятен режим за потребителите на битова топлоенергия, отколкото
прилагането на чл. 153, ал.6 ЗЕ предвижда. За сметка на по-благоприятно третиране
именно на непотребители, които са се отказали от услугата. От тази гледна
точка, би следвало в случаите на доставяне на топлоенергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, да се прилагат разпоредбите на специалния ЗЕ и те
не се дерогират от защитаващата правата на потребителите разпоредба на чл. 62
от ЗЗП, по силата на правилото на § 1 от ДР на ЗПП. В горния смисъл са развити
съображения от *** по повод тълкувателно дело №2/2016 на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения, съдът намира, че ищеца доказа с ангажираните по
делото доказателства предявената искова претенция с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 ЗЗД по основание. От приетата по делото
СИЕ се установи, че дължимата и незплатена сума за доставена до собствения на
ответника топлоснабден имот, топлоенергия е в размер на 901,40 лв. за периода
от 01.01.2013г. до 31.12.2015г., за която сума искът следва да бъде уважен.
По искът с правно основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД с цена на иска 144,68 лв.:
Искът
с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД се явява акцесорен
по отношение на предходния. С оглед установеността на претендираните задължения
на ответника по делото за заплащане на главница за процесния период, се дължи и
обезщетение за забавеното им изплащане в размер на законната лихва на основание
чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Не се спори, че заплащането на начислените суми за ТЕ е
следвало да се осъществи най-късно до 30 дни след изтичането на месеца, за
които се отнасят те. Това се установява и от чл.31 от Общите условия. Поради
уговорения от страните начин на плащане на главницата, и на основание чл. 84,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, за изпадането на потребителя в забава след изтичането на
този 30-дневен срок, не е необходима изрична покана. С изтичането на
определения в договора срок, потребителят е изпаднал в забава без покана и
дължи обезщетение за забава. Размерът на претендираната лихва за забава се
установи от приетата по делото СИЕ и чрез самостоятелни изчисления от съда на основание
чл.162 ГПК, че лихвата за забава за периода, считано от дата на изпадането в
забава 04.03.2013г. до 05.02.2016г. е в размер на 144,68 лв., за която сума
следва искът да бъде уважен.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, т.12. Съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,респ. чл.415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Съдът в
исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение. Съдът като съобрази
задължителната тълкувателна практика са ВКС и основателността на предявените
обективно кумулативно съединени искови претенции в предявения си размер,
ответника следва да бъде осъден да заплати направените
разноски от ищеца по делото в заповедното производство в общ размер от 48,95
лв. съразмерно с уважената част на исковата претенция.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца, направените от него
разноски в настоящото производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение съразмерно с уважената част на исковата претенция. Ответника е
направил възражение, че не следва на ищеца да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение поради факта, че ищеца не е направил разход за заплащане на
посоченото юрисконсултско възнаграждение. По този въпрос има произнасяне на КС
на Р България, който в свое Решение № 10 от 29.09.2016 г. приема, че
"макар и да са налице различия в организацията и осъществяването на
юрисконсултската и адвокатска дейност, по своята същност, юрисконсултското
процесуално представителство пред съд е идентично, предвид съдържанието му и
осъществяването му пред съдебен орган, с адвокатско представителство по дела.
Този извод не изключва, напротив, обуславя използването на сходен критерий при
разпределянето на разноските на страните за адвокатско, съответно
юрисконсултско процесуално представителство". Своевременно е направено
възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Предявени са два обективно кумулативно съединени оценяеми иска
с цена на иска 901,50 лв. и 144,68 лв.
Предвид изложеното материалния интерес
по делото е 1046,18 лв. Минималния размер на дължимото юрисконсултско
възнаграждение съобразено с материалния интерес е в размер на 303,23 лв. Съдът
намира, че фактическата и правна сложност на делото не обуславя по-висок размер
на юрисконсултското възнаграждение от минималния такъв. Предвид изложеното
следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минималния размер от
303,23 лв. С оглед горното следва ответника да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 378,23 лв. за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 ЗЗД по отношение на А.Н.Н.,
ЕГН **********,***, че ДЪЛЖИ на
кредитора “***
***, ЕИК***,със седалище и адрес на управление: ***, *** сумата 901,50 лева, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлоенергия за периода от 01.01.2013г.
до 31.12.2015г., в едно със законната лихва от 15.02.2016г. за която сума е
издадена заповед за изпълнение № 626/16.02.2016г. по ч.гр.д.№940/2016 по описа
на РС-Плевен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415 ГПК, вр.чл.86 ЗЗД по отношение на ответника А.Н.Н., ЕГН **********,***, че ДЪЛЖИ на кредитора “*** ***, ЕИК***, със седалище и
адрес на управление: ***, ***, сумата 144,68 лева, представляваща
лихва за забава върху 901,50 лв. за периода 04.03.2013г. – 05.02.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение №
626/16.02.2016г. по ч.гр.д.№940/2016 по описа на РС-Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК А.Н.Н., ЕГН **********,*** ДА ПЛАТИ на “***
***, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***, ***, сумата от 48,95 лв. направени разноски
за производството по ч.гр.д.940/2016 по
описа на РС-Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК А.Н.Н., ЕГН **********,*** ДА ПЛАТИ на “***
***, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***, ***, сумата от 378,23
лв. направени по делото разноски за ДТ и юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач, на страната на ищеца *** със седалище и адрес на управление: ***, ***,
***.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: