РЕШЕНИЕ
№ ……….
Гр. Варна,
………………... 2021 година
В името на народа
Административен съд – Варна, Трети състав, в
открито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дарина
РАЧЕВА
при секретаря Калинка Ковачева и с участието
на прокурора от ВОП , като разгледа докладваното от съдията
адм. дело № 1869 по описа на Административен съд – Варна за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК.
Образувано е по жалба от „Космос Ж.“***, ЕИК ***, срещу
Решение № 185/07.08.2020 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална
агенция за приходите – Варна, с което е оставена без уважение жалбата на дружеството
срещу Разпореждане изх. № С200003-137-0006287/16.07.2020 г. по и.д. №
**********/2014 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна.
В жалбата са направени твърдения,
че задълженията, чието отписване е отказано с обжалваното пред директора
разпореждане, са погасени по давност и е следвало да бъдат отписани служебно.
По доводите на директора са изложени подробни аргументи. Иска се отмяна на
решението, признаване от съда за установено, че е изтекла погасителна давност
за задълженията по и.д. № **********/2014 г., и прекратяване на изпълнителното
дело, както и присъждане на разноските по делото.
Ответникът в производството,
Директорът на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна изразява
становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че по отношение на
задълженията, за чието събиране е образувано изпълнителното дело, не е изтекла нито
давност по чл. 171, ал. 1, нито по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, за което излага
подробни аргументи. Директорът
счита още, че спирането на изпълнението на ревизионния акт с определение на
съда при обжалването му по чл. 156 от ДОПК е довело до спиране на давността.
Съответно приема, че към датата на разпореждането давността за посочените
задължения не е изтекла. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и в полза
на дирекцията да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното:
Предмет на обжалване е Решение № 185/07.08.2020 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна. Решението е връчено на пълномощник на дружеството на 11.08.2020 г., жалбата по чл. 268, ал. 1 от ДОПК е подадена в срок, на 17.08.2020 г., от адресата на акта, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Решението е издадено по жалба от дружеството срещу Разпореждане изх. № С200003-137-0006287/16.07.2020 г. по и.д. № **********/2014 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, с което във връзка с подадена от „Космос Ж.“ ЕООД молба от 09.07.2020 г. за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна давност по и.д. № **********/2014 г. е отказано прекратяване на събирането на вземания, както следва:
Вид задължение Д.п. Главница Лихва
ДДС 12.2008 266 968,99 178 637,99
ДДС 12.2008 140 595,30
ДДС 01.2009 1 094,08 732,06
ДДС 01.2009 562,29
КД 2008 г. 24 406,37 16 330,60
КД 2008 г. 12 127,77
Разноски за оценка 09.11.2017 г. 280
Разноски за скица 29.11.2019 г. 20 лева.
В решението е посочено, че изпълнителното дело е образувано за събиране на публични задължения, установени с Ревизионен акт № *********/13.12.2013 г. По делото са извършени изпълнителни и обезпечителни действия, описани в решението. Като приложими норми по отношение на погасителната давност за задълженията, предмет на изпълнителното дело, решаващият орган приема чл. 171, ал. 1 и 2 от ДОПК, вр. чл. 172 от ДОПК. За начало на давностния срок за тези задължения – ДДС за м. 12.2008 и 01.2009 г. и корпоративен данък за 2008 г. – директорът приема 01.01.2010 г., като поради спиране и прекъсване на давността с предприетите по изпълнителното дело действия, включително със спирането на изпълнението на ревизионния акт по искане на жалбоподателя, тя не е била изтекла към датата на обжалваното решение.
Съдът констатира, че с изключение на вземанията за разноски в изпълнителното дело, останалите задължения са установени с един и същ ревизионен акт – Ревизионен акт № *********/13.12.2013 г. Актът е издаден в ревизионно производство, образувано със ЗВР № 1202646/24.07.2012 г. с предмет задълженията за КД за 2008 г. и задълженията за ДДС за данъчни периоди 11, 12.2008 и 01.2009 г.
Падежът на всички задължения, за които е отказано отписването поради изтекла абсолютна давност (в които не се включват разноските по изпълнителното дело), е през 2009 г., следователно на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК началната дата на давността е 01.01.2010 г. Няма спор по размера и основанията на вземанията.
При така установените факти, съдът приема от правна страна следното:
Обжалваното решение е издадено в производство по чл. 266, ал. 1 от ДОПК по обжалване на разпореждане на публичен изпълнител от компетентен орган – директор на компетентната териториална дирекция на НАП. Разпореждането и потвърждаващото го решение са издадени в законоустановената писмена форма и със съдържание, обективиращо фактическите и правните основания за издаването им.
Не се твърдят и при служебната проверка не се установяват допуснати в производството съществени процесуални нарушения.
Спорът е свързан с приложението на материалния закон и е правен. Страните спорят дали към датата на изявлението на длъжника – 09.07.2020 г. — за посочените задължения е изтекла погасителна давност. В съответствие с чл. 142, ал. 2 от АПК съдът следва да прецени и новонастъпилите факти от значение за делото след издаване на акта към момента на приключване на устните състезания.
По съответствието на обжалвания акт с материалния закон съдът приема, че погасителната давност е материалноправен институт, което изисква прилагане на разпоредбата, която е в сила към момента на възникване на задълженията на жалбоподателя.
Приложимите
разпоредби относно действието на давността спрямо публичните задължения на жалбоподателя са чл. 171 и 172 от ДОПК.
В
редакцията си, действала към датата на възникване на задълженията (в сила от
01.01.2006 г.), чл. 171 от ДОПК гласи, че публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, както и че
с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.
Правилата на чл. 172 от ДОПК,
отнасящи се до спирането и прекъсването на давността и тяхното действие, са
свързани с разпоредбите относно погасителната давност и са в сила от приемането
на ДОПК – от 01.01.2006 г., без изменения до датата на приключване на устните състезания.
Съгласно
чл. 172, ал. 1 от ДОПК давността спира:
1. когато е започнало
производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но
за не повече от една година;
2. когато
изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на
спирането;
3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването;
4. когато актът, с
който е определено задължението, се обжалва;
5. с налагането на
обезпечителни мерки;
6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение.
Прекъсването на
давността е уредено в ал. 2 и 3, според които давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение и от прекъсването на давността започва
да тече нова давност.
От
установените по делото обстоятелства, започналата да тече от 01.01.2010 г. погасителна
давност е прекъсвана и спирана както следва:
С
образуване на ревизионното производство, в което впоследствие са установени
посочените задължения, давността е спряна на 24.07.2012 г. до 24.07.2013 г. на основание чл. 172,
ал. 1, т. 1 от ДОПК.
Давността е прекъсната на 13.12.2013 г. на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК с издаването на ревизионния акт,
от която дата започва да тече
нова петгодишна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК – до 13.12.2018 г.
Жалбата срещу ревизионния акт по реда на чл. 152 от ДОПК е подадена на 08.04.2014 г., както се установява от Решение № 267/13.06.2014 г., издадено на основание чл. 155, ал. 1 от ДОПК. До този момент от 13.12.2013 г. са изтекли 3 месеца и 25 дни.
На 08.04.2014 г. давността спира на основание чл. 172, ал. 1, т. 4 от ДОПК до приключване на производството по обжалване на акта. Ревизионният акт е бил обжалван по реда на чл. 156 от ДОПК пред Административен съд – Варна по адм.д. № 2465/2014 г., който с определение от 22.04.2015 г. е спрял изпълнението на акта на основание чл. 157, ал. 4 от ДОПК. По жалбата срещу ревизионния акт е постановено Решение № 1385/19.06.2015 г., частично отменено с Решение № 7572/22.06.2016 г. на ВАС по адм.д. № 9220/2015 г., с което в частта относно задълженията, предмет на изпълнителното дело, жалбата е отхвърлена. Следователно на 22.06.2016 г. производството по обжалване на ревизионния акт е приключило и петгодишната давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е продължила да тече от тази дата, като до изтичането й са оставали четири години, осем месеца и пет дни, тоест давността би изтекла на 28.02.2021 г.
Междувременно с Постановление изх. № 15157-000026/12.12.2014 г., вписано в Служба по вписванията с вх. рег. № 30/05.01.2015 г., акт № 8, том 1, са наложени обезпечителни мерки — възбрана върху недвижими имоти, собственост на дружеството, за обезпечаване на установените с ревизионния акт вземания. С постановление изх. № С170003-022-0044054/04.08.2017 г. са наложени и обезпечителни мерки – запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касетите, както и суми, предоставени на доверително управление в изброени в постановлението банки. Тези действия по изпълнението прекъсват давността и от извършването на последното тече нова давност, която би трябвало да изтече на 04.08.2022 г.
Що се отнася до прилагането на правилата относно абсолютната давност, започнала да тече
на 01.01.2010 г., страните
излагат различни тълкувания на
действието на новата
редакция на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, след изменението със Закон за изменение и допълнение на ДОПК,
обн. в ДВ бр. 94 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г. С това изменение е предвидено допълнително изключение от правилото на чл.
171, ал. 2 от ДОПК за 10-годишната абсолютна давност, а именно, когато изпълнението е спряно по искане на
длъжника.
С
оглед на естеството на погасителната давност като материалноправен институт,
действието на нормите, които я регламентират, е занапред. Няма разпоредба от
ЗИДДОПК, описан по-горе, която да придава обратна сила на чл. 171, ал. 2 от ДОПК в новата му редакция. Въпросът е дали тази разпоредба следва да се приложи
към заварените правоотношения, тоест дали са налице юридически факти, настъпили
до влизането в сила на новата норма, но незавършили действието си, които да изискват
прилагане на новата разпоредба и това да окаже влияние върху продължителността
или прилагането изобщо на абсолютната погасителна давност.
Настоящият
състав счита, че новата редакция на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която предвижда
изключение от абсолютния 10-годишен давностен срок „когато
задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника“ е неприложима към настоящия
случай, по следните съображения:
Институтът на давността е предвиден
в полза на длъжника, поради което всички изключения от правилото за абсолютната
давност следва да бъдат тълкувани и прилагани стриктно. Абсолютната давност е
започнала да тече при действието на старата норма, която определя и нейната
продължителност. Спирането на изпълнението по искане на длъжника също е
породило своето действие преди влизане в сила на новата норма (на 22.04.2015
г.), тоест искането за спиране от страна на длъжника като юридически факт е
проявило и завършило своето действие преди влизането в сила на новата норма.
Срокът на разпореденото от съда спиране също е започнал да тече при действието на
старата норма. Започналият да тече при старата уредба срок, чиято продължителност
е определена в тази стара уредба, не може да бъде удължаван в съответствие с
последващата правна уредба. Ето защо тази нова, материалноправна по естеството
си норма не може да бъде приложена в хипотезата на посоченото спиране.
Неприложимостта
по принцип на новите норми спрямо срокове, започнали да текат при действието на
старата норма, се подкрепя и от законодателните решения в § 7 от ПЗР на ЗЗД и
ЗС, които предвиждат изключение от това правило, ако за завършването на давностите и сроковете, които са започнали да текат при действието на
стария закон, по стария закон се изисква по-дълъг срок от оня, който е
предвиден в новия закон. Аналогична разпоредба или разпоредба за придаване на
обратно действие на новата редакция на чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се съдържа в ЗИДДОПК.
По
гореизложените съображения, съдът счита, че абсолютната погасителна давност за
задълженията, установени с
Ревизионен акт № *********/13.12.2013 г., и по-конкретно ДДС за м. 12.2008 и
01.2009 г. и корпоративен данък за 2008 г., е започнала да тече на 01.01.2010 г. и е изтекла на
31.12.2019 г. Следователно към датата на отправеното до публичния изпълнител искане
за отписване на задълженията – 09.07.2020 г. – посочените задължения са били
погасени по давност.
Настоящият
състав не възприема тълкуването, дадено от други съдебни състави в подобни
хипотези, според което спирането на изпълнението по искане на длъжника изобщо
изключва приложението на абсолютната погасителна давност и което почива върху
смесване на понятията „спиране на давността“ и „спиране на изпълнението“. Това
тълкуване не само противоречи на основни правни принципи относно действието на
материалните норми във времето, но и на целта на института на погасителната
давност. То не следва и от самата формулировка на чл. 171, ал. 2 от ДОПК. Дори
и в случаите на напълно развили се при действието на новата редакция
правоотношения, разпоредбата не дава ясно разрешение как се отразява на
абсолютната давност спирането на изпълнението по искане на длъжника и това
разрешение следва да бъде изведено чрез тълкуване. От мотивите на Законопроект вх. № 554-04-342 от
30.10.2015 г., в който е предложено изменението, не може да се установи
безспорно какво се случва с абсолютната давност при спиране на изпълнението. От
тях може обаче да се изведе, че изключението е „аналогично“ на отсрочването и
разсрочването, и след като „за времето на спиране органът не може да предприема
изпълнителни действия“, то би следвало абсолютната погасителна давност да бъде
удължена със срока на спирането, но не и да бъде изключена изобщо. Тоест може да бъде проведена
аналогия с другите две обстоятелства – отсрочване и разсрочване на публични
задължения – при които има точно определени падежи за пълно и частично
погасяване на задължението и е логично в периода от разрешението за отсрочване
и разсрочване до датата на плащане абсолютната давност да не тече. На практика новото условие за прилагане на абсолютната
давност би трябвало да води до определяне на нова продължителност на
абсолютната давност — удължена със срока, за който изпълнението е било спряно
по искане на длъжника. Тази давност обаче следва да се прилага спрямо случаи,
при които нейният начален момент, тоест датата на възникване на публичното
задължение, е настъпил след 01.01.2016 г.
Дори да се приеме обаче, че новата
редакция на чл. 171, ал. 2 от ДОПК се прилага към настоящия случай (макар
настоящият състав да е на обратното мнение по изложените по-горе съображения),
добавянето на пет месеца и 22 дни (колкото е периодът от влизане в сила на
новата разпоредба до отпадането на разпореденото от съда спиране на
изпълнението) към десетгодишния срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, изтичащ на 31.12.2019
г., би означавало, че абсолютната погасителна давност е изтекла на 22.06.2020
г., тоест отново преди направеното на 09.07.2020 г. искане за отписване на
посочените задължения. Добавянето на целия период, през който е спряно
изпълнението, допуснато преди влизане в сила на разпоредбата, е изключено, тъй
като би било обратно действие par excellence, каквото не е
предвидено за тази разпоредба.
На крайния извод на съда не влияе и
§ 29, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ДВ, бр.
28 от 2020 г.), според който до отмяната на извънредното положение срокът по
чл. 171, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не се прилага. Тази
разпоредба не би могла да се прилага спрямо изтекла вече абсолютна давност,
каквото е становището на настоящия състав. Дори и в алтернативно развитата
хипотеза на изтичане на абсолютната давност на 22.06.2020 г., с оглед на
продължителността на обявеното на 13.03.2020 г. и удължено до 13.05.2020 г. с
решение от 03.04.2020 г. извънредно положение, тоест два месеца, абсолютната
давност би изтекла на 22.08.2020 г., новонастъпил юридически факт, който следва
да бъде отчетен от съда на основание чл. 142, ал. 2 от АПК.
По гореизложените съображения, съдът приема, че обжалваното решение, с което е оставена без уважение жалбата на дружеството срещу разпореждане на публичен изпълнител по и.д. № **********/2014 г., обективиращо отказ да бъде прекратено събирането на посочените по-горе вземания поради изтекла погасителна давност, е издадено при неправилно приложение на материалния закон. То следва да бъде отменено заедно с разпореждането в частта му, отнасяща се до задълженията на жалбоподателя за ДДС за м. 12.2008 и 01.2009 г. и корпоративен данък за 2008 г., предмет на и.д. № **********/2014 г. и преписката да бъде върната на публичния изпълнител за ново произнасяне по искането за погасяване на посочените публични вземания поради изтекла погасителна давност в съответствие с дадените в мотивите на настоящото решение тълкувания на закона.
При този изход на производството и предвид направеното искане, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 650 лева.
Водим от горното и на основание чл. 268 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба от „Космос Ж.“***, ЕИК ***, Решение № 185/07.08.2020 г. на Директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – Варна, с което е оставена без уважение жалбата на дружеството срещу Разпореждане изх. № С200003-137-0006287/16.07.2020 г. по и.д. № **********/2014 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, с което по и.д. № **********/2014 г. е отказано прекратяване на събирането на публични вземания за ДДС за м. 12.2008 и 01.2009 г. и корпоративен данък за 2008 г., установени с Ревизионен акт № *********/13.12.2013 г.
ОТМЕНЯ Разпореждане изх. № С200003-137-0006287/16.07.2020 г. по и.д. № **********/2014 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, с което във връзка с молба от „Космос Ж.“***, ЕИК ***, с което по и.д. № **********/2014 г. е отказано прекратяване на събирането на публични вземания за ДДС за м. 12.2008 и 01.2009 г. и корпоративен данък за 2008 г., установени с Ревизионен акт № *********/13.12.2013 г.
ВРЪЩА на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Варна преписката по молба/възражение вх. № С200003-000-0310809/09.07.2020 г. от „Космос Ж.“***, ЕИК ***, за ново произнасяне съобразно дадените в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на „Космос Ж.“***, ЕИК ***, сумата 650 (Шестстотин и петдесет) лева съдебно-деловодни разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
Съдия: