Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 14. 05. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и осми април през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Светлана Влахова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 7117
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение
№ 72429/14.04.2020 г. по гр. д. № 74913/2018 г., по описа на Софийски районен
съд, І ГО, 50 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. Д. З., дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл.
150 от ЗЕ, сумата 212,49 лева за главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода 01.02.2015-31.07.2015г. за имот, аб. № 161867, и
сумата 4,25 лева за главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода 01.02.2015-31.07.2015г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 28.03.2018 г.
до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 20265/2018 г. по описа на СРС. Със същото решение се: ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Т.С.“
ЕАД, срещу В.Д.З., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ,
във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за
признаване за установено, че ответника дължи на ищеца , сумата над уважения
размер от 212,49 лева до пълния предявен
размер от 814,03 лева за главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, аб. № 161867, и за периода 01.05.2014-31.01.2015г., с
мораторна лихва в размер 171,77 лева за периода 15.11.2015-15.03.2018 г.;
сумата над уважения размер от 4,25 лева до пълния предявен размер от 11,90 лева
за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2014-31.01.2015г., с мораторна лихва в размер на 3,12 лева за периода 15.11.2015-15.3.2018
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20265/2018
г. на СРС.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД,
ищец пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите на
въззивника – ищец пред Софийски районен съд, по чл.422, ал.1 ГПК са били
отхвърлени като неоснователни, както и в частта за разноските. Излагат се
доводи за постановяване на решението при допуснати нарушения на материалния
закон - чл.150, ал.1 ЗЕ, както и Общите условия на дружеството в сила от
12.03.2014 г. Сочи се, че съдът не бил указал на ищеца, че следва да ангажира
доказателства за изпадане в забава на потребителя, имал съставени протоколи по
чл.593 ГПК на съответните дати. Сочи, че фактурата била публикувана на
31.07.2015 г. Доказателствени искания с въззивната жалба не са направени.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло.
Претендира направените разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред Софийски
районен съд- В.Д.З., в който се излага становище, че в обжалваната част
решението е правилно, както и, че не били допуснати сочените от въззивника
нарушения.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 30.04.2020 г., а въззивната
жалба е подадена на 05.05.2020 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се
обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД
и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 04.04.2018 г. по
ч.гр.д.№ 20265 по описа за 2018 г. на СРС, 50-ти състав, заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен по реда на чл.47 ГПК.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 29.10.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 26. 11.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията
по давност, направено с отговора по
исковата молба, е приел, че по отношение на претендираните от ищеца вземания е
приложима кратката 3-годишна давност като се е позовал на приетото в ТР №2/2013
г. на ОСГК на ВКС. При това положение давността била изтекла за вземанията,
чиято изискуемост била настъпила три години назад от датата на предявяване на
исковата молба, т.е. преди 28.03.2015 г. Възражението
било основателно по отношение на вземанията за периода 01.05.2014 г.-
31.01.2015 г. Дължими били сумите за периода 01.02.2015 г.- 31.07.2015 г.,
които съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза възлизали в
размер на 212,49 лв. по отношение стойността на доставената ТЕ и в размер на
4,25 лв. относно услугата дялово разпределение /ДР/. За разликата до пълния
предявен размер претенциите са намерени за неоснователни и като такива са
отхвърлени.
По исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че по отношение изпадането в забава на
ответниците са приложими ОУ -2014 г., приети от ищцовото дружество. Съгласно
чл.33, ал.2 от ОУ стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в
30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на
продавача. В тази връзка ищецът не ангажирал доказателства. По отношение
изпадането в забава за заплащането на стойността на услугата дялово
разпределение не била представена покана до потребителя. Затова и СРС е
приложил последиците от недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва
за забава за неоснователна.
В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба първото спорно по делото обстоятелство
е погасени ли са вземанията по давност
по начина, приет от първоинстанционния съд.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая исковата молба е
предявена на 28.03.2018 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, а претендираният период по
отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2014 г. до 30.07.2015 г.
При това положение изводът на
СРС, че вземанията за периода м.05.2014 г.- м.01.2015 г. са погасени по давност
е правилен.
Нещо повече, настоящата инстанция
констатира, че резултатът за периода м.05.2014 г.- м.01.2015 г., приет от съда
като такъв за който вземанията на ищеца са погасени по давност, по документа на
л.13, приложен към исковата молба, е сума за връщане на потребителя.
Стойността на услугата дялово
разпределение е била установена от заключението на СЧЕ, както и размера на
потребената ТЕ за БГВ, извън периода, за който вземанията предявени за установяване
по реда на чл.422 ГПК, са приети за погасени по давност. Видно от отразеното в
съдебния протокол, отразяващ извършените от съда и страните процесуални
действие в публичното заседание, състояло се на 24.02.2020 г., съдебните
експертизи не са били оспорени.
При това положение въззивната
инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. чл. 150 от ЗЕ /която е правилната
правна квалификация/ е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно изпадането в забава на ответниците:
Видно от обстоятелствената част
на исковата молба самият ищец сочи, че ответниците изпадат в забава по
правилата на чл.33, ал.1 ОУ във вр. с чл.32,ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок
от датата на публикуването на фактурите на страницата на продавача, т.е. на
ищеца.
Противно на твърдяното от
въззивника, с определението си от 02.01.2020 г., представляващо доклад по
смисъла на чл.140 ГПК във връзка с чл.146 ГПК, СРС изрично е дал указания на
ищеца, л.60, че носи тежестта да докаже „изпадането на ответника в забава при
уговорен срок, а при липса на такава покана за плащане, получена от ответника“.
Такива доказателства не са
ангажирани от ищеца- нито са представени сочените констативни протоколи по реда
на чл.593 ГПК едва с въззивната жалба; нито е възложена задача на съдебна
експертиза.
Ето защо правилно СРС е достигнал
до извода, че ответникът не е изпаднал в забава поради което претенцията на
ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена, както по отношение стойността на
потребената ТЕ за БГВ, както и по отношение на стойността за дялово
разпределение. По отношение изпадането в забава за заплащането на последната е
приложимо правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД- покана, каквато дори не се твърди да е
отправена до потребителя /ответник/.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият не е сторил разноски и такива не се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 72429/14.04.2020 г. по гр. д. № 74913/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, І ГО, 50 състав,
в частта в която се ОТХВЪРЛЯТ предявените искове от „Т.С.“
ЕАД, срещу В.Д.З., при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79,
ал.1,предл.1 ЗЗД във вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за
установено, че ответника дължи на ищеца, сумата над уважения размер от 212,49
лева до пълния предявен размер от
814,03 лева за главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за
имот, аб. № 161867, и за периода 01.05.2014-31.01.2015г., с мораторна лихва в
размер 171,77 лева за периода 15.11.2015-15.03.2018 г.; сумата над уважения
размер от 4,25 лева до пълния предявен размер от 11,90 лева за цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2014-31.01.2015г.,
с мораторна лихва в размер на 3,12 лева за периода 15.11.2015-15.3.2018 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20265/2018 г. на СРС,
както и в частта за разноските.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: