Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№10619 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 25.04.2018 г. по гр.д. №5669/2016 г. на Софийския районен съд, 37
състав, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание
чл.422 ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците М.Г.Ч. и С.Г.Ч.
дължат разделно на „Т.С.” ЕАД сумата 467,98 лв., представляваща остатък от
главница за доставена топлинна енергия за периода мес.12.2012 г. – мес.04.2014
г. за имот, находящ се в гр. София, жк. „*******.
В жалбата се
съдържат оплаквания, че решението е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че СРС не е
следвало да кредитира само заключението на СТЕ, а и това на
съдебно-счетоводната експертиза, тъй като първото не е съобразено с чл.32 ал.3 ОУ/2008
г., които са действали през процесния период. С оглед изложеното, моли
решението на СРС да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което искът за главница да бъде уважен. Претендира
разноски.
Въззиваемите М.Г.Ч. и С.Г.Ч. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят решението
на СРС да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД
не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са
положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо
ответниците за заплащане на доставена топлинна енергия през периода мес.12.2012
г. – мес.04.2014 г. При това положение, приложими са Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с решение № ОУ-021/22.04.2002 г.
и решение №ОУ-026/11.05.2002 г. на ДЕКВР. Съгласно чл.32 ал.3 от ОУ, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача. При просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви. При съобразяване на
посочените разпоредби от общите условия следва извод, че ищецът – продавач може
единствено да прихваща по реда
на чл.103 ЗЗД свои вземания срещу насрещни вземания на ответника, но в случая
такива насрещни вземания на ответника не съществуват. Това е така доколкото
клиентът притежава вземане за получаване на сумата по изравнителните сметки,
само ако реално е платил
прогнозните суми, за които при годишните отчети е установено, че надвишават
реално доставената топлинна енергия, т.е. при надплащане. При липса на такива
надплатени суми, спрямо клиента не възниква и вземане за връщане на същите,
поради което е правноневъзможно с несъществуващо вземане да се извърши
прихващане с вземания на ищеца. В конкретния случай, както правилно е приел и
първоинстанционния съд, няма подобно надплащане на сумите за топлинна енергия,
поради което е кредитирал заключението на СТЕ, която установява количеството на
реално доставената топлинна енергия, респективно цената и. Според заключението
размерът на сумите за реално потребена топлинна енергия през процесния период
за отопление на имот, от сградна инсталация и за БГВ възлиза на 3334,26 лв. Ето
защо, при определяне размера на вземанията за реално доставена топлинна енергия
на абоната, СРС правилно не е кредитирал заключението на ССчЕ, а това на СТЕ,
което е изготвена без да се вземат предвид предишни неплатени и просрочени
суми.
Ето защо, въззивният съд приема, че жалбата на ищцовото
дружество е неоснователна и решението е правилно, и следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва де се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ал.2 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №394213/25.04.2018
г., постановено по гр.д. №5669/2016 г. по описа на СРС, ГО, 37 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. С.Г., адрес: ***, на основание
чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА, сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.