Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 11520 по описа за 2019
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 163347 от 11.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 33316/2018 г. на СРС, ГО, 153 състав, е признато за
установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК,
вр. чл.99 ЗЗД, че С.М.С. дължи на „А.за с.на в.“ ЕАД по цедирано вземане по
договор за цесия от 12.07.2016 г. сумата от 232, 52 лв., представляваща
непогасена част от главница по договор за кредит от 30.08.2014 г., ведно със
законната лихва от 28.09.2017 г. до изплащане на вземането. Отхвърлен е искът
за главницата над уважения размер от 232, 52 лв. до пълния предявен размер, както
и останалите съединени искове по чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр. чл. 10а ЗПК, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването
на в.за сумите 228, 58 лв. договорна лихва за периода 17.10.2014 г. –
06.09.2015 г., 175 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 06.07.2015 г. – 06.09.2015 г., 40, 88 лв. такса разходи за извънсъдебно
с.на кредита за периода 21.08.2015 г. – 06.09.2015 г. и 63, 94 лв. лихва за
забава за периода 01.01.2017 г. – 28.09.2017 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 68 079/2017 г. по описа на СРС, 153
състав. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 15, 73 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 111, 73
лв. разноски за исковото производство.
Срещу така постановеното решение в
частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответника С.М.С. чрез назначения особен представител адв. С.Г.. Счита, че
решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
противоречие с материалния закон. Позовава се на т.18 от ТР № 4/2013 г. по
тълк.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, която изисква да е налице не само обективен
факт, уговорен като основание за едностранно изменение на договора, но и
кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем с
изявление, достигнало до длъжника, каквото в случая не се установява да е било
отправено. По изложените съображения моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „А.за с.на в.“ ЕАД, който счита
въззивната жалба за неоснователна. Развива доводи за неприложимост на
поставеното с т.18 от ТР № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС
изискване за уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост по
съображения, че в случая се касае за заем, отпуснат от небанкова институция.
Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението в
обжалваната част.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК,
намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.415,
ал.1 ГПК. Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия, сключен с „А.Ф.“
ООД, е придобил вземането на „А.Ф.“ ООД към С.М.С., произтичащо от договор за
кредит „Бяла карта“ № 416245 от 30.08.2014 г., като длъжникът е уведомен за
цесията. Твърди, че съгласно клаузите на сключения договор, в случай че
кредитополучателят не заплати минимум 15% от одобрения си кредитен лимит в
рамките на два последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени
общо 15% от сумата по одобрения кредитен лимит, то цялото задължение по
договора става автоматично предсрочно изискуемо, като страните са се съгласили,
че предсрочната изискуемост настъпва автоматично с изпълнение на описаните
условия и кредитодателят не е длъжен да уведомява кредитополучателя за това
обстоятелство. Твърди, че в случая предсрочната изискуемост е настъпила
автоматично на 06.11.2015 г.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника чрез назначения особен представител, в
който исковете се оспорват.
Въз основа на заявление от 28.09.2017
г., подадено от „А.за с.на в.“ ЕАД, е постановена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 05.10.2017 г. по ч. гр. д. № 68079/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 153 състав, срещу С.М.С. за сумата от 600 лв. непогасена
главница по договор за кредит от 30.08.2014 г., чиято предсрочна изискуемост е
настъпила, ведно със законната лихва от 28.09.2017 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 228, 58 лв. за периода 17.10.2014 г. –
06.09.2015 г., неустойка в размер на 175 лв. за периода 06.07.2015 г. – 06.09.2015
г., такса в размер на 40, 88 лв. за периода 21.08.2015 г. – 06.09.2015 г.,
обезщетение в размер на 63, 94 лв. за периода 01.01.2017 г. – 28.09.2017 г. и
75 лв. разноски по делото.
Заповедта за изпълнение е връчена
при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания
за предявяване иск за в.та му в едномесечен срок.
Ищецът е предявил искове за
установяване на в.та си по исков ред в срока по чл. 415, ал.1 ГПК.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на релевираните доводи относно неговата правилност съдът
намира следното:
Единственият довод, който се поддържа от страна на жалбоподателя е, че в
разглеждания случай следва да намери приложение т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно
дадените с нея разяснения, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. Тези изводи са обосновани с приложението на чл. 60, ал.2
ЗКИ, която има значение за отношенията между банките и обслужваните от тях
лица. С посоченото тълкувателно решение са дадени задължителни разяснения във
връзка с предсрочната изискуемост на договор за банков кредит.
В случая кредитът е предоставен от „А.Ф.“ ООД, чието вземане е цедирано
на „А.ЗА с.НА в.“ ЕАД, поради което не се касае за кредит, предоставен от
банка, а от небанкова финансова институция. Даденото в цитираното ТР разрешение
за необходимостта преди да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че
счита кредитът за предсрочно изискуем обаче е принципно, поради което следва да
се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществува
основание кредитополучателите по договори с небанкови институции да бъдат
третирани по-неблагоприятно от тези по договори, сключени с търговските банки.
По изложените съображения съдът намира, че изискването длъжникът да бъде
уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост намира приложение в
процесния случай.
В решение № 139/05.11.2014 г. по
т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I ТО е посочено, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Ако волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата молба по чл.422 ГПК може
да се приеме, че предявяването на иска има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се обявява на
длъжника с връчването на препис от исковата молба, то моментът на предсрочната
изискуемост ще настъпи с получаването на преписа от ответника по иска. В
решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II ТО също е прието,
че исковата молба по чл.422 ГПК може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и в този случай с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника.
На осн. чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен
представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици /решение № 198 от 18.01.2019 г. по гр.д. № 193/2018
г. на ВКС, I ТО/. По изложените съображения съдът намира, че с връчване на
препис на исковата молба на назначения особен представител на ответника,
осъществено на 29.03.2019 г., видно от съобщението по делото, е настъпила
предсрочната изискуемост.
По тази причина основателността на доводите на жалбоподателя относно
приложимостта на т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС в процесния случай не е от естество да обуслови неоснователност на
ищцовата претенция.
Въз основа на изложеното съдът намира, че решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора на жалбоподателя не се дължат разноски.
Доколкото въззивната жалба е подадена от назначения на ответника особен
представител и с оглед нейната неоснователност, ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС дължимата държавна такса за въззивно обжалване
в размер на 25 лв.
На ответника по жалбата следва да се присъди сумата от 307, 60 лв.,
представляваща заплатен депозит за особен представител на ответника, както и
сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
163347 от 11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 33316/2018 г. на СРС, ГО, 153
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД, че С.М.С., ЕГН ********** дължи на „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК *******по
цедирано вземане по договор за цесия от 12.07.2016 г. сумата от 232, 52 лв., представляваща непогасена
част от главница по договор за кредит от 30.08.2014 г., ведно със законната
лихва от 28.09.2017 г. до изплащане на вземането.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „А.за
с.на в.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, офис -
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 307, 60 лв. разноски по делото и сумата
от 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на СГС сумата от 25 лв.
държавна такса за въззивно обжалване.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.