ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 156
гр.Бургас, 13.06.2019
г.
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, в
закрито заседание, проведено на тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНИ ГАЙДУРЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
АНГЕЛ ГАГАШЕВ
ГЕОРГИ
ГРЪНЧЕВ
като разгледа докладваното от съдия Гагашев ВЧНД № 483 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 243 ал. 8, вр. ал. 7 от НПК.
Образувано е по протест на прокурор от Районна
прокуратура – Несебър против Определение на Районен съд – Несебър, постановено на
29.03.2019 г. по ЧНД № 173/2019 г. по описа на същия съд.
С атакуваният
съдебен акт, първостепенният съд е отменил Постановление на Районна прокуратура
– Несебър от 29.01.2019 г., с което е било прекратено досъдебно производство № 181/2016
г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив, пр. пр. № 3654/2018 г. по описа на РП – Несебър,
образувано за престъпление по чл. 206 ал.1 от НК и върнал делото на Районна
прокуратура – Несебър за изпълнение на нарочни указания, дадени в самото
определение.
Протестът на прокурора от
Районна прокуратура – Несебър съдържа аргументирани твърдения за
незаконосъобразност и неправилност на атакувания съдебен акт. Моли се отмяна на
съдебното определение и потвърждаване на прекратителното постановление на РП –
Несебър от 29.01.2019 г. като правилно и законосъобразно.
Бургаският
окръжен съд, след като се запозна с наведените в протеста доводи и след
служебна проверка на събраните и приложени в хода на разследването по ДП доказателства,
в пределите на правомощията си по чл. 243 ал. 8 от НПК, установи следното:
Досъдебно
производство № 181/2016 г. по описа на ОСлС при ОП –
Пловдив, е било образувано на 01.08.2016 г. срещу неизвестен извършител за
това, че в град Пловдив, на неустановена дата през периода от 16.02.2007 г. до
01.04.2012 г. противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил „Алфа
Ромео 156” с рег. № *****, собственост на „УниКредит Лизинг” ЕООД, която владеел – престъпление по чл.
206, ал.1 от НК. Ръководството по разследването било възложено на прокурор от
Районна прокуратура – Пловдив, като била образувана пр. преписка № 12194/2017
г. по описа на РП – Пловдив. В хода на воденото разследване не били
конституирани обвиняеми лица по реда на чл. 219 от НПК. Били извършени разпити
на свидетели, приобщени били писмени доказателства.
С
Постановление от 27.09.2018 г. на наблюдаващият прокурор от РП – Пловдив,
потвърдено с Постановление от 09.01.2019 г. на прокурор от ВКП, ДП № 181/2016
г. било изпратено по компетентност на РП – Несебър.
С
Постановление от 29.01.2019 г. прокурор от РП – Несебър прекратил досъдебното
производство, посочвайки като правно основание разпоредбите на чл. 199, вр. чл.
243 ал.1 т.2 от НПК, вр. чл. 80 ал.1, т. 3 от НК. В мотивите си, аргументирайки
се със събраните до този момент доказателства, прокурорът приемал, че воденото
наказателно производство трябва да се прекрати поради несъставомерност на
разследваното деяние както от обективна, така и от субективна страна. Според
прокурора, към този момент е изтекъл и предвиденият в чл. 80 ал.1 т.3 давностен
срок за наказателно преследване, който предвид правната квалификация на
деянието и липсата на конкретен обвиняем, следва да се приеме за десетгодишен.
Прекратителното
постановление на прокурора при РП – Несебър било обжалвано от юридическото
лице, претендиращо, че е ощетено от разследваното деяние, по реда на чл. 243,
ал. 5 от НПК пред РС – Несебър. Същият, с определение от 29.03.2019 г. по ЧНД №
173/2019 г., отменил атакуваното прокурорско постановление. В рамките на
развилото се първоинстанционно производство, районният съд е приел, че
разследването по делото не е водено обективно, всестранно и пълно, както и, че
не са били положени усилия, за да може категорично да бъде обоснован извод за
липса на състав на престъпление от общ характер. Съдът преценил като прибързани
изводите на прокурора за изтекла давност, тъй като не били съобразени
разпоредбите на чл. 81 ал.2 и ал.3 от НК.
При
така установените обстоятелства, настоящият въззивен състав намира въззивният протест
на Районна прокуратура – Несебър за процесуално допустим. Той е подаден в
законоустановения срок и цели проверка на не влязъл в сила съдебен акт,
произнесен по реда на чл. 243 ал.5 от НПК. Разгледан по същество, протестът е
основателен.
Въз основа на
доказателствата, събрани до този момент в хода на досъдебното производство,
наблюдаващият прокурор и съставът на районният съд са направили сходни
фактически изводи, а именно:
На 16.02.2006 г., между
„ХЕБРОС АУТО” ЕООД – гр. София (по-късно преобразувано в „УниКредит
Ауто Лизинг“ ЕООД, а от 04.09.2015 г. в „УниКредит Лизинг“ ЕАД) като лизингодател и „Рита Къмпъни” ООД – гр. Пловдив с представител свидетелят М. Ф. Ф. като лизингополучател,
бил сключен договор за финансов лизинг на употребявано моторно превозно
средство № 4246. Според клаузите на договора, лизингодателят
се задължил да придобие употребяван лек автомобил „Алфа Ромео 156”, с година на
първа регистрация 1997 г., с № на шаси ZAR93200000007654, с № на двигател
AR323010791612, и да го предостави за ползване на лизингополучателя,
а последният, от своя страна, се задължил да ползва срещу възнаграждение посоченият
автомобил за срока на договора - от 16.02.2006 г. до 16.02.2007 г. Уговорената от
страните лизингова цена била в размер на 3 118.37 евро без включен ДДС, която
била разпределена на 12 броя месечни лизингови вноски, всяка от които в размер
на 259.74 евро. Съгласно договора, лизингополучателят имал право да придобие превозното
средство по време на действие на договора или след изтичането на срокът му, ако
е заплатил всички лизингови вноски, както и остатъчната стойност на автомобила,
предварително посочена в самия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 20 от
договора, лизингополучателят бил длъжен да върне
превозното средство незабавно, но не по-късно от три дни, в случай на изтичане
срокът на договора, а също и при неговото разваляне или прекратяване.
При сключване на договора
за лизинг дружеството „Рита Къмпъни” ООД издало запис
на заповед от 16.02.2006 г., с който неотменимо, безусловно и без протест се
задължило да заплати на „Хеброс Ауто” ЕООД сумата в размер на 4 580.50
евро, платима на предявяване, като срокът на предявяване за плащане бил 13
месеца от датата на издаването на заповедта. Авалист
по записа на заповед станал законния представител на „Рита Къмпъни”
ООД – свидетелят М. Ф. Ф..
На 17.02.2006 г. лизингодателят
„ХЕБРОС АУТО” ЕООД град София закупил автомобила,
индивидуализиран в лизинговия договор, като още в същия ден вещта била предадена
от новия собственик на лизингополучателя „Рита Къмпъни” ООД град Пловдив, за което бил съставен и
съответен приемно-предавателен протокол от същата дата.
След получаването на лекият
автомобил, лизингополучателят ползвал същия в периода
на срока на договора, като изпълнявал и задълженията си по него, плащайки редовно
всички дължими от него лизингови вноски. След изтичането на договора за лизинг,
свидетелят Ф. не се възползвал от правото да получи
от лизингодателя собствеността върху автомобила. През 2008 г. – 2009 г., с
устна договорка той го предоставил за ползване на свидетеля Д. Д..
През
месец март 2012 г., т.е., пет години след изтичане срока на договора,
лизингодателят (вече „УниКредит Ауто
Лизинг” ЕООД) изпратил уведомително писмо до „Рита Къмпъни”
ООД, с което уведомил дружеството, че в срок до 31.03.2012 г. следва да заяви
дали желае собствеността върху лизинговия обект да му бъде прехвърлена от
лизингодателя. В писмото се уточнявало, че за да стане това, лизингополучателят трябва да заплати платените от
лизингодателя застраховки, данъци и такси в размер на 763.80 лева, както и че
ако тези условия не бъдат изпълнени, лизингодателят ще предприеме действия по
принудително събиране на вземанията си и за връщане на автомобила на
собственика му.
Доколкото
след посочената в писмото дата дружеството „Рита Къмпани“ ООД не заявила
желание да придобие собствеността върху автомобила, не върнала автомобила, нито
платила претендираните от лизингодателя суми за
такси, данъци и застраховки, едва през 2016 г. „УниКредит
Ауто Лизинг” ЕООД подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз основа на
което било образувано ЧГД № 1373/2016 г. по описа на Пловдивския районен съд.
Съдът уважил искането и на 08.02.2016 г. издал заповед № 722/08.02.2016г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу солидарните длъжници
„Рита Къмпъни” ООД и М. Ф.Ф.,
по силата на която същите следвало да му заплатят сумата в размер на
1 085.74 евро, представляваща неизплатена част от парично задължение,
поето със запис на заповед № 4246/16.02.2006 г., обезпечен с поръчителство,
издаден в полза на „Хеброс Ауто” ЕООД (впоследствие „Уникредит
Ауто Лизинг” ЕООД, а към момента „УниКредит
Лизинг” ЕАД), платим на предявяване в срок до 13 месеца от издаването му и
предявен за плащане с нотариални покани до длъжника и поръчителя, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда
- 05.02.2016 г., до изплащане на вземането, както и разноските по делото за
държавна такса в размер на 42,47 лева и адвокатско възнаграждение в размер на
365,19 лева. Срещу така издадената заповед за изпълнение солидарните длъжници
подали възражение в срока по чл. 414 ал.2 от ГПК, за което е бил уведомен
заявителят. На последния му било указано, че може да предяви иск по чл. 422,
ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземането си за сумите, предмет на
заповедта за изпълнение. След като заявителят не предявил иска си в едномесечния
преклузивен срок по чл. 415 ал.2 от ГПК, съдът с Определение №
4428/18.05.2016г., постановено по ЧГД № 1373/2016г. по описа на ПРС, обезсилил
издадената заповед за изпълнение и прекратил производството по делото.
При така установеното от фактическа страна, не може
да бъде споделен изводът на първостепенният съд, че са останали неизяснени
основни, съставомерни факти и обстоятелства, и затова да се налага отмяна на
прекратителното постановление, и връщане на делото за допълнително разследване.
Голяма част от въпросите, които според районния съд следва да се изяснят
допълнително (бил ли е автомобилът във владение на св. Ф.
след 2012 г. и ако не, защо; имал ли е обективна възможност Ф.
да върне автомобила; предоставен ли е автомобилът на св. Д.; къде се намира
свидетелят Д. и т.н.) намират своя отговор чрез събраните по делото
доказателства, включително и от показанията на свидетелите Ф.
и Д. (последният всъщност е бил установен по време на разследването и
разпитан). Друга част от поставените от съда въпроси, са от правно естество –
например, дали предоставянето на автомобила на св. Д. е разпореждане с
лизингова вещ. Следователно, правните изводи на решаващият съд за липсата на
основания за прекратяване на наказателното производство, се явяват необосновани
и неправилни, поради което обжалваното определение следва да се отмени, а
настоящият въззивен състав – да се произнесе по съществото на спора.
От
обективна страна, изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206 ал.1 от НК
е присвояване на чужда движима вещ, която се намира във фактическата власт на
дееца. Съдебната теория и практика еднозначно приемат, че „присвояването“ по
своята същност представлява акт (действие) на противозаконно юридическо или
фактическо разпореждане с чуждата вещ. Юридическо разпореждане е всяка
осъществена от субекта на престъплението противозаконна сделка с чуждата вещ, а
фактическото разпореждане с предмета на престъплението представлява
използването му по предназначение като свой. В този контекст, не винаги не
връщането на лизингова вещ на лизингодателя при наличие на договор за финансов
лизинг представлява обсебване. Въпросът за съставомерността по чл. 206 ал.1 от НК на такова деяние е обвързан с особеностите на този договор, и по – конкретно
с възможността правото на собственост върху лизинговата вещ да премине от
лизингодателя към лизингополучателя след изтичане
срока на договора, но също зависи и от други обективни обстоятелства.
Съгласно чл. 9 ал.1 от
представения по делото договор за финансов лизинг, правото на изкупуване на
лизинговата вещ възниква за лизингополучателя при
условие, че са платени всички лизингови вноски, както и остатъчната стойност на
вещта. Съгласно чл. 9 ал.3 от договора, остатъчната стойност се плаща при изтичането
на договора за лизинг едновременно с последната лизингова вноска или евентуално
на падежа, посочен в приложението към договора (16.02.2007 г.), ако най-късно
до този момент лизингополучателят не е заявил, че не желае да закупи лизинговата вещ.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в срока на
действието на този договор, търговското дружество – лизингополучател
е действало правомерно – ползвало е автомобила по предназначение, не го е
предоставяло на трети лица (Д. е получил автомобила след изтичане на договора),
плащало си е регулярно лизинговите вноски. Същевременно, по делото липсват
доказателства, установяващи изричен отказ на „Рита Къмпъни”
ООД да изкупи лизинговата вещ, нито за неплащане на остатъчната стойност на лекия
автомобил. Следователно, може да се приеме, че с изтичането на срока на
договора, за това дружеството е възникнало правото да поиска от собственика на
вещта прехвърлянето на правото на собственост на лизинговата вещ. По своята
правна природа правото на изкупуване е потестативно
право, което възниква в полза на лизингополучателя
при настъпването на конкретни обективни условия (изплащане на лизинговите
вноски и остатъчна стойност) и което носителят на това право реализира, когато
сметне за добре. С представеният по делото договор страните не са уговорили
конкретен срок, в който лизингополучателят трябва да
упражни правото си на изкупуване. Същевременно, съгласно чл. 19 ал.17 от същия
този договор, лизингополучателя не е длъжен да върне
вещта при възникнало право на изкупуване. Предвид изложеното, не може да бъде
споделено твърдението, че е налице обсебване щом лизингополучателя
не е върнал лизинговата вещ в тридневния срок по чл. 20 ал.1 от представения по
делото договор за финансов лизинг между двете дружества.
Както бе посочено по-горе,
предоставянето на автомобила на св. Д., е станало след изтичането на договора
за лизинг. Липсват доказателства за юридическо разпореждане – няма сключен
договор за наем, за покупко-продажба и т.н. От друга страна, както става ясно
от показанията и на двамата свидетели, при фактическото предоставяне на
автомобила те са знаели, че превозното средство е все още собственост на
лизингодателя – всъщност това е била и причината между тях да не се сключи
договор за покупко – продажба; неговото сключване е било отложено под условие –
св. Ф., като представител на дружеството – лизингополучател, да уреди прехвърлянето на собствеността
на вещта с лизингодателя. Следователно, липсват доказателства, от които да се
направи извод за наличие на пряк умисъл по см. на чл. 206 ал.1 от НК в
действията на св. Ф..
Безспорно е, че след
изпратеното през 2012 г. до лизингополучателя писмо с
указание да заяви правото си на изкупуване или да върне вещта, същата не е била
върната на лизингодателя. Това бездействие, в конкретният случай, не може да се
тълкува като противозаконно присвояване по смисъла на чл. 206 ал.1 от НК.
Невръщането на чуждата вещ
след поискването й от собственика не всякога се определя като акт на
имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност. Макар съдебната теория
и практика да приема, че престъпното своене може да
се реализира и чрез бездействие, каквото по своето естество представлява
отказът да се върнат чуждите вещи, за да бъде осъществен съставът на обсебването
по чл. 206, ал. 1 от НК този отказ следва да е противозаконен – поведението на
автора трябва да не е съвместимо с възможното и допустимото съобразно
конкретното правно основание за владение или пазене на вещта, като в резултат
на него вещта обективно трябва да премине в полза на дееца или на другиго. В
конкретният случай невръщането на лизинговия автомобил след писмото на
лизингодателя не представлява съзнателен противоправен отказ за връщане на
чуждата вещ, обективиращ собственически анимус, тъй
като към този момент автомобилът вече е бил в неизвестност, извън владението на
свидетеля Ф. и за него е било обективно невъзможно,
заради последващи действия на св. Д., да го установи и върне (вж. напр.
Р-144-2017-ІІ). Ето защо, бездействието на Ф. не се субсумира под състава на
престъплението по чл. 206 ал. 1 от НК поради отсъствието на пряк умисъл –
съзнателна, волево мотивирана дейност за своене на
чуждата вещ.
Предвид
изводите на настоящият въззивен състав за несъставомерност на разследваното деяние
по чл. 206 ал.1 от НК, както от обективна, така и от субективна страна,
безпредметно е произнасянето по възражението във въззивният протест за изтекла
давност по смисъла на чл. 80 ал.1 т.3 от НК.
За
прецизност, следва да се отбележи като неточно посоченото от прокуратурата
правно основание за прекратяване на досъдебното производство. Разпоредбата на
чл. 243 ал.1 т.2 от НПК, установяваща като прекратително основание
недоказаността на обвинението, противоречи на фактическите и правни изводи на
прокуратурата за несъставомерност на деянието. Липсата на съставомерност
от обективна, респ. субективна страна на конкретно
деяние, налага извода за липса на престъпление (арг.
чл. 9 ал.1 от НК), което от своя страна е самостоятелно прекратително основание
– чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Посоченото нарушение, обаче, не оказва влияние върху
правилността на направените от прокуратурата правни изводи по същество, поради
което прекратителното постановление следва да бъде оставено в сила..
Ръководен
от гореизложеното и на основание чл. 243 ал. 8 от НПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Определение № 65 от 29.03.2019
г. на Районен съд – Несебър, постановено по ЧНД № 173/2019 г., като вместо него
постановява:
ПОТВЪРЖДАВА Постановление
на Районна прокуратура – Несебър от 29.01.2019 г., с което е прекратено
наказателното производство по досъдебно производство № 181/2016 г. по описа на
ОСлО при ОП – Пловдив, пр. пр. № 3654/2018 г. по описа на РП – Несебър, водено
срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 206 ал.1 от НК.
Определението е окончателно
и не подлежи на жалба или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.