Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 22.12.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на втори юли през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3571 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на С.С.М., подадена чрез пълномощника адв.Г.В. срещу
решение № І-31-48525 от 15.10.2018 год., постановено по
гр.дело № 17355/2018 г. на СРС, І Г.О., 31 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С.С.М., ЕГН **********,
против „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не
дължи на ответника сумата от 3938,76 лв., главница, представляваща стойност на
топлинна енергия за периода м.05.2011 г.- м.04.2013 г., и сумата от 288,02 лв.,
мораторни лихви за периода 01.07.2011 г.-28.10.2013 г., които вземания са
предмет на изпълнителен лист от 20.01.2016 г., издаден по реда на чл.416, изр.2 ГПК въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 19186/2013 г. по описа на СРС, 86-ти състав,
поради погасяване на вземанията по давност. Твърди
се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, като постановено в
нарушение на материалноправни разпоредби на
закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по съображения изложени
в жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на суми от страна на ищцата по отношение на ответника бъдат
уважени изцяло. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ответник „Т. С.“-ЕАД, гр.С., чрез своя процесуален представител юрк.А.К., депозира
писмена молба, в която взема становище относно неоснователността на подадената
въззивна жалба. Моли съда жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно в обжалваната
част, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и
материалния закон, и при обоснованост на правните изводи, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищцата С.С.М.
срещу ответника „Т.С.“ ЕАД, ***, отрицателни
установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК за
признаване за установено, че ищцата не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД, *** на сумата от 3938,76 лв.,
главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода м.05.2011 г.-
м.04.2013 г., и сумата от 288,02 лв., мораторни лихви за периода 01.07.2011
г.-28.10.2013 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 20.01.2016 г., издаден по реда на чл.416, изр.2 ГПК
въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 19186/2013 г. по описа на СРС, 86-ти състав и е образувано изпълнително дело. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Неоснователен
е основния изложен във въззивната жалба довод, че съдът неправилно е отхвърлил
изцяло, като неоснователни исковете за недължимост от страна на ищцата на
сумите по издаден въз основа на влязла в законна сила заповед за изпълнение на
парично задължение изпълнителен лист, в полза на ответника по делото. Противно
на изложеното във въззивната жалба, съдът приема за законосъобразен и обоснован
извода на първоинстанционният съд, направен в съответствие със събраните по
делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на
чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл. Т.е. в
процесния случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото
на кредитора да иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е
издаден изпълнителен лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 19186/2013 г. по описа на
СРС, 86-ти състав.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда /определение № 956 от
22.12.2010 г. по ч. т. дело № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
В случая ищцата
основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за
вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на това следва да се
приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на
заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост на
защитата по реда на чл.439 от ГПК.
Нормата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от
длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в
сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен
срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 от ГПК – при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията,
дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на
ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска
по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен
от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на
заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./ , чл.254 от ГПК/ отм./, чл.255
от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК
с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за
изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не
може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 от ГПК/ отм./. Въпреки
съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по
ГПК /отм./ и заповедното производство, уредено в Глава ХХХVІІ на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това,
че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по
чл.237 от ГПК/ отм./. С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение
на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай,
като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика,
постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон
заповедно производство.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на
чл.117, ал.2 от ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане,
за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в
сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414,
ал.2 от ГПК.
С оглед на изложеното и поради съвпадане
на приетите от двете инстанции правни изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното
производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не
се следват разноски за настоящата инстанция. От друга страна, независимо от факта, че претенцията на въззиваемата
страна- ответник за присъждане на направените разноски е направена своевременно
същата се явява неоснователна, доколкото по делото няма данни за извършени
процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата страна-
ответник – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин
представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения въззивният
съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна- ответник не се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-31-48525 от 15.10.2018 год., постановено по гр.дело № 17355/2018 г. на
СРС, І Г.О., 31 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.