№ 4124
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100511522 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20044759 от 27.06.2022 г. по гр.д. № 64712/2019 г.
Софийски районен съд, 71 състав признал за установено по предявения от „Б.“
ЕООД, ЕИК *******, срещу „Д.-.Б-И.“ ООД, ЕИК *******, иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 258 и сл. ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 2 712 лв. – неплатени месечни възнаграждения за счетоводни
услуги по договор за абонаментно счетоводно обслужване № 20 от 01.04.2012
г. за периода м. декември 2017 г. - м. май 2019 г., обективирани във фактури
№№ 868/27.12.2017 г., 875/22.01.2018 г., 881/26.02.2018 г., 987/22.04.2019 г. и
998/27.05.2019 г., ведно със законна лихва от 12.07.2019 г. до изплащане на
вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 13.08.2019 г. по ч.гр.д. № 39989/2019 г. на СРС, 71 състав;
Отхвърлил като неоснователно предявеното при условията на евентуалност от
„Д.-.Б-И.“ ООД, ЕИК *******, възражение за съдебно прихващане на
присъдените суми по иска по чл. 79 вр. чл. 258 и сл. ЗЗД със сума в размер на
792 лв., представляваща надфактурирана сума по фактури, издадени през
месеците 02, 03 и 04.2019 г.; Осъдил ответника да заплати на ищеца на
1
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 454.24 лв. – разноски за исковото
производство, и сумата от 444.24 лв. – разноски за заповедното производство
по ч.гр.д. № 39989/2019 г. на СРС, 71 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Д.-.Б-И.“
ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът допуснал смислови и
логически противоречия и неточности, като необосновано не приел част от
обстоятелствата и безкритично приел за безспорни други обстоятелства;
Приел, че е недоказано бланкетно твърдение на ответника за „неточно п
непълно изпълнение“, а всъщност твърдението на ответника още с отговора
на исковата молба било, че е налице частично неизпълнение на задълженията
по договора - не по отношение на точното водене на счетоводните записи за
периода на действие на договора, а за некоректното отношение, изразено в
неправомерно задържане на информация и документи към момента на
прекратяване на договора, което довело до нови щети за ответника и нуждата
да осигури ново повторно осчетоводяване на цялата предходна календарна
година (2018) и първите месеци на 2019 година. В нарушение на
съдопроизводствените правила първостепенният съд не се произнесъл по
направеното от ответника и прието за разглеждане възражение за прихващане
с претърпените от ответника вреди; Не анализирал и не обсъдил нито едно от
доказателствата, приложени към отговора на исковата молба, в които се
съдържали ясни индикации за неточното изиълнение. Съдът основал извода
си за основателност на иска на безспорното осчетоводяване на данъчните
фактури в счетоводните книги на ответника, позовавайки се на съдебна
практика, която не била приложима в случая, тъй като осчетоводяването било
извършено от ищеца. Не било ясно и по каква причина при положение, че
своевременно били извършвани плащания, са погасявани избирателно
задължения по фактури от по-късен период, а не са погасявани тези за по-
ранен период. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски за двете инстанции. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмени
бележки от 22.11.2023 г. и 19.06.2024 г.
Въззиваемата страна „Б.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
2
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по
следните съображения:
Не е било спорно и се установява, че на 01.04.2012 г. между страните е
бил сключен договор № 20 за абонаментно счетоводно обслужване, чиито
срок е бил продължен по реда на чл. 13, ал. 2, пр. 2 от договора. В чл. 1 и чл. 2
са описани подробно задълженията на изпълнителя, а с чл. 5 възложителят се
задължил за извършената работа да заплаща на изпълнителя възнаграждение в
размер, определен съгласно Приложение № 1 към договора. Съгласно чл. 13,
ал. 2, пр. 1, след изтичане на срока на предизвестието за прекратяване
изпълнителят връща на възложителя по опис всички документи, които са му
предоставени за изпълнение на договора. По делото се установява (вкл. от
неоспореното допълнение към заключението на ССЕ), че облигационното
правоотношение между страните е съществувало до края на м. 05.2019 г.,
когато договорът е бил прекратен.
Приет и неоспорен е двустранно подписан опис от 27.06.2019 г. на
предадените документи от изпълнителя на възложителя съгласно чл. 13, ал. 2
от процесния договор. Описаните документи в 20 бр. класьори са предадени
на нарочно упълномощен представител на възложителя (пълномощно на л. 74
от делото на СРС), като страните се съгласили, че с подписването на описа се
3
счита, че е изпълнен чл. 13, ал. 2 от договора.
С покана, получена от възложителя на 28.06.2019 г., изпълнителят го
поканил да му заплати дължимите месечни възнаграждения съгласно описани
в поканата фактури, издадени в периода 25.01.2016 г. – 27.05.2019 г. (между
които и процесните пет фактури) на обща стойност 4 002 лв., както и лихви за
забава в размер на 528.76 лв.
От приетата електронна кореспонденция е видно, че след приемо-
предаването на документите, с две електронни писма от 05.07.2019 г. и
08.07.2019 г. законният представител на ответното дружество е заявил, че
изплащането на сумите – предмет на задължението му към изпълнителя е
започнало на 02.07.2019 г. Остатъкът от сумата, представляваща задължения
по фактури за счетоводно обслужване, бил подготвен и ще бъде заплатен в
срок до 08.07.2019 г., но към тази дата следвало изпълнителят да предаде
описани в първото писмо документи. С второто писмо също е заявена
готовност за плащане на дълга от възложителя в най-кратък срок, като е
посочено, че следва и да получи документите съгласно списъка в първото
писмо.
От приетото заключение на ССЕ и допълнение към него, изготвено след
проверка в НАП се установява, че процесните фактури №№ 868/27.12.2017 г.,
875/22.01.2018 г., 881/26.02.2018 г., 987/22.04.2019 г. и 998/27.05.2019 г. са
осчетоводени в счетоводствата на двете дружества, включени са справките-
декларации по ЗДДС, в дневници Продажби, съответно дневници Покупки и
формират крайно салдо от 2 712 лв. Ответното дружество е ползвало данъчен
кредит по фактурите и по тях няма извършено плащане. Съгласно сключения
договор за счетоводно обслужване, задължение на изпълнителя е водене на
складовите наличности само синтетично, но не и аналитично, т.е. в
счетоводните регистри са заприходявани доставените стоки само като суми, а
са изписвани суми, които са посочвани от възложителя в зависимост от
тяхната аналитичност. При изслушване на заключението вещото лице
пояснява, че водене на аналитично ниво означава да се изписват всички
контрагенти по фактурите с имената им, доставчиците на материали да имат
партиди, а синтетично – само суми, без яснота и информация за доставчиците.
Според получената от НАП информация ответното дружество няма
ревизионни актове за процесния период и наказателни постановления за
4
наложени административни санкции във връзка с воденото счетоводство в
кръга на поетите с договора за счетоводно обслужване задължения. Съгласно
представения опис за предадени документи от ищцовото дружество на
ответника, първата информация към НАП по договора е подадена на
12.04.2012 г.; Последната подадена информация към НАП по силата на
договора за счетоводно обслужване е: на 05.06.2019 г. - уведомление по чл. 62,
ал. 5 КТ, на 14.05.2019 г. - декларация по ЗДДС, на 20.05.2019 г. – декларации
обр. 1 и обр. 2; Ищецът издава последната фактура на 27.05.2019 г. №
**********.
Съдът кредитира заключението на ССЕ и допълнението му като
обективно и компетентно. Същото не е оспорено от страните.
При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът
намира следното:
Сключеният между страните договор за счетоводно обслужване по
правната си същност е такъв за изработка – чл. 258 и сл. ЗЗД. Договорът за
изработка е двустранен, възмезден и консенсуален. Характеризиращите
договора престации са: за изпълнителя – да изработи нещо съгласно
поръчката на възложителя, а за възложителя – да плати възнаграждение за
изработеното.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата
обхваща фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и
получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното,
изявление, че изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е
извършил работата съобразно поръчката на възложителя и същата е без
недостатъци, поръчващият е длъжен да я приеме. Ако поръчващият не
прегледа работата, или не направи всички възражения, или откаже да приеме
изпълнената съобразно договора работа, работата се счита приета, рискът
преминава върху поръчващия и за него възниква задължението да плати на
изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД).
Следователно приемане е налице, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изразено изявление
на поръчващия, че счита работата за съобразена с договора.
Съгласно трайната практика на ВКС, само по себе си отразяването на
5
фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в
дневника за покупките по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея
представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване (решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ
ТО, решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение
№ 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г. на ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011 г.
по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 46/27.03.2009 г. по т.д. №
454/2008 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г. на
ВКС, решение № 32/22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009 г. на ВКС, решение №
109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 47/08.04.2013
г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ ТО и др.). Ако възложителят по договор за
изработка е подписал издадена от изпълнителя фактура, тя е отразена в
счетоводните регистри на търговското дружество - възложител и
възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, е
налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи (така
решение № 216 от 02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г., І ТО на ВКС и
цитираната в него друга практика).
В случая по делото се установи по безспорен начин, че ответното
дружество е осчетоводило процесните фактури и е ползвало данъчен кредит
по тях, поради което правилно и в съответствие с цитираната по-горе практика
районният съд е приел, че това съставлява признание на задължението и
доказва неговото съществуване и размер. Този извод не се променя от
обстоятелството, че счетоводните записвания са правени от ищцовото
дружество, тъй като по делото не само няма твърдения ответникът да е
възразил след узнаването за тези записвания, а е налице и извънсъдебно
признание от законния представител на дружеството в електронните писма от
05.07.2019 г. и 08.07.2019 г. на дълга по отправената му покана за плащане,
включваща и процесните пет фактури.
Поради това доводите в жалбата по делото да не било доказано
съществуването на задълженията по процесните фактури са неоснователни.
Ирелевантно за дължимостта на сумите е по каква причина са погасявани
задължения за по-късен период и са останали неплатени задължения по по-
рано издадени фактури. Причина за това може да е посочено от възложителя
основание в документа за плащане (както твърди ищецът) или други причини,
6
но това обстоятелство по никакъв начин не може да обуслови извод за
недължимост на исковата сума, след като по делото не се доказва плащане от
възложителя по процесните фактури.
Противно на поддържаното от въззивника, с отговора на исковата молба
същият не е твърдял само частично неизпълнение (на задължението по чл. 13,
ал. 2 от договора), а е твърдял и неточно в качествено отношение изпълнение
– „множество неточности и пропуски“, най-същественото от които било
„трайно неправилно водене на счетоводните документи относно складовите
наличности на стоки и материали“. Това възражение не се поддържа в
жалбата, а и твърдяното неизпълнение се опровергава по несъмнен начин от
заключението на ССЕ.
Що се отнася до твърдяното неизпълнение на задължението на
изпълнителя да предаде всички документи след прекратяване на договора,
това възражение на ответника се опровергава напълно от приетия и обсъден
по-горе опис от 27.06.2019 г., като с него страните, вкл. възложителят изрично
са заявили, че с предаването на описаните документи считат за изпълнено
задължението на изпълнителя по чл. 13, ал. 2 от договора. Противно на
поддържаното в жалбата, „алтернативно“ (по същество евентуално) заявеното
с отговора възражение за прихващане със сумата 3 000 лв., представляващи
претърпени от възложителя имуществени вреди вследствие непредаване на
счетоводни документи и необходимост от повторно осчетоводяване на
посочената стойност не е приемано за разглеждане от районния съд. Дори да
се приеме, че нарочен акт на съда за приемането му не е необходим, това
възражение е напълно недоказано както предвид доказаното изпълнение на
задължението на изпълнителя да върне документите по реда на чл. 13, ал. 2 от
договора, така и поради недоказване от ответника действително да е
претърпял вреди в посочения размер. Такова доказателство не съставлява
приложеното към отговора на исковата молба писмо до ответника от трето
лице, което се твърди да е поело счетоводното обслужване на дружеството
след прекратяване на процесния договор. По делото не е доказано нито
твърдяното повторно осчетоводяване, нито плащане на възнаграждение на
трето лице за това. Поради това възражението за прихващане със сумата 3 000
лв. е неоснователно.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск
7
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
основателен в пълния му предявен размер, и предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено. Съобразно разясненията, дадени с т. 2 на Тълкувателно
решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС,
по възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на
решението само когато възражението е основателно. Съдът не се произнася по
неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението,
зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения
иск. Поради това и въззивният съд не дължи нарочен диспозитив по приетото
за неоснователно възражение за прихващане със сумата 3 000 лв.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 504 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено
по банков път, видно от представените фактура и преводно нареждане от
20.11.2023 г. Възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно задължителното за
националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22,
съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и
следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки обжалваемия интерес, но и
липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата
инстанция и извършеното от пълномощник на въззиваемия, въззивният съд
намира за справедливо възнаграждение в размер на 480 лв. с вкл. ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20044759 от 27.06.2022 г., постановено по
гр.д. № 64712/2019 г. на Софийски районен съд, 71 състав.
ОСЪЖДА „Д.-.Б-И.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, да заплати на „Б.“ ЕООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* №
*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 480 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
8
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9