Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5264 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца З.Ю.С. срещу решение от 27.06.2019 г., по гр.д. №20476/2018 г.
на Софийски районен съд, 168 състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу Д.И.П. осъдителни искове с правно основание
чл.264 КТ за разликата над сумата от 24,76 лв. до пълния претендиран
размер от 120,00 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за
положен труд през официалните празници – 01.05.2015 г. и 06.05.2015 г., и с
правно основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.1 КТ за
сумата от 86,40 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за
извънреден труд, положен в периода 04.04.2015 г. –
21.05.2015 г. за 24 работни дни, в които не се включват почивните и официалните
празници, и в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу А.Л.А.
- С.осъдителни искове с правно основание чл.264 КТ за разликата над сумата от 16,50
лв. до пълния претендиран размер от 80,00 лв.,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен труд през
официалните празници – 01.05.2015 г. и 06.05.2015 г., и с правно основание
чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.1 КТ за сумата от 57,60 лв.,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен
в периода 04.04.2015 г. – 21.05.2015 г. за 24 работни
дни, в които не се включват почивните и официалните празници, като ищецът е
осъден да заплати на ответниците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно първоинстанционният
съд не е отчел всички събрани по делото доказателства, както и че по делото не
е доказано твърдението на ответниците за спазване
сумарното отчитане на работното време, респ., че въобще такова отчитане е било
въведено. Поддържа, че първоинстанционният съд е
нарушил диспозитивното начало, като не е върнал
исковата молба като нередовна. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемите Д.И.П. и А.Л.А. - С.в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорват жалбата и молят решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират
разноски.
Предмет на настоящото въззивно
производство е и определение на СРС, постановено на 14.02.2020 г., с което
решението е изменено в частта за разноските, като ищецът е осъдена да заплати
на ответниците разноски, съразмерно с отхвърлената
част от исковете, както и е оставено без уважение искането и за изменение на
решението в частта за разноските – за неприсъждане на такива на ответниците, сторени при предходното разглеждане на делото.
Това определение е обжалвано от ищеца с частна жалба, в която е посочено, че на
ответниците не следва да се присъждат разноски за
предходното разглеждане на делото, доколкото това производство не е приключило
със съдебен акт, определящ отхвърлената част от исковете, както и че на двамата
ответници не се дължат отделни разноски. Жалбоподателят моли определението на
СРС да бъде отменено, като на ответниците не се
присъждат разноски, направени в производството при предходното разглеждане на
делото.
Ответниците по жалбата Д.И.П. и А.Л.А. - С.в законоустановения едноседмичен
срок оспорват частната жалба.
Решението не е обжалвано от ответниците
в частта, в която предявените искове с правно основание чл.264 КТ са уважени до
посочените по-горе размери, поради което решението е влязло в законна сила в
тази му част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно
е твърдението на въззивника за нарушение на диспозитивното начало – произнасянето по нередовна искова
молба не води до нарушение на диспозитивното начало,
въведено в чл.6 ГПК, а до недопустимост на постановеното решение, каквато също
не е налице – исковата молба, по която е образувано първоинстанционното
производство, отговаря на изискванията за редовност по ГПК.
Решението е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Предявени
са при условията на обективно и субективно съединяване искове с правно
основание чл.264 КТ – за заплащане на възнаграждение за работа през дните на официалните
празници, и с правно основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.1 КТ – за заплащане на възнаграждение за положен
извънреден труд.
Наличието не трудово правоотношение
между страните не е спорно по делото и е установено от събраните доказателства.
Спорът е съсредоточен върху това, дали е въведено сумирано изчисляване на
работното време, респ. дали
ищецът е изпълнявал трудовите си задължения извън
уговореното работно време и през дните на официални празници.
Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.2 ГПК,
работодателят може да установи сумирано изчисляване на работното време –
седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде повече
от 6 мес. Максималната продължителност на
работната смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12
часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа,
а за работниците и служителите с намалено работно време - до 1 час над
намаленото им работно време /чл.142 ал.4 КТ/. Когато нормата работно
време за същия период е превишена, ще бъде налице извънреден труд. При сумарно
определеното работно време също следва да се осигуряват задължителните междинни
и седмични почивки. Работникът има право на непрекъсната междудневна
почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа /чл. 152 КТ/. При сумирано изчисляване на работното време непрекъснатата седмична
почивка е не по-малко от 36 часа /чл.153
ал.2 КТ/. Следователно, когато нормата работно време за въведения период на
сумирано изчисляване на работното време, е превишена ще бъде налице извънреден
труд. Положеният труд в събота и неделя не се явява извънреден, ако по график
се пада на дадения работник или служител да бъде на работа през тези дни /решение
№759 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр.д. №1361/2009 г., IV ГО/.
В
конкретния случай от представената по делото заповед №2/31.03.2015 г. се
установява, че работодателят е въвел сумирано изчисляване на работното време
/месечно/, като е определено отчетния период да бъде 3 мес.,
както правилно е приел и първоинстанционният съд.
От
приетото по делото заключение на ССчЕ и от разпита на
вещото лице се установява, че за процесния период
ищецът има 237 бр. отработени часове при 240 бр. при 8 часа работно време, т.е.
няма положен извънреден труд, а размерът на положения и незаплатен труд през
официални празници за 01.05.2015 г. и 06.05.2015 г. е 41,26 лв. Настоящият
съдебен състав кредитира изцяло заключението на ССчЕ
като обосновано и компетентно изготвено, базирано на събраните по делото
доказателства, поради което следва.
С оглед изложеното, следва де
приеме, че ищецът не е полагал извънреден труд през процесния
преиод, както е приел и СРС, т.е. въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният съд се е
съобразил с разпоредбите на материалния закон и със събраните по делото
доказателства, които доказателства е обсъдил в тяхната цялост, противно на
изложеното от въззивника във въззивната
жалба. Представените съдебни решения по НАХД по описа на Районен съд – Балчик
не могат да установят наличието на положен от ищеца и незаплатен извънреден
труд и същите не обвързват гражданския съд относно такава констатация в рамките
на проведеното административно-наказателно производство. По отношение на
незаплатения
труд през официални празници за 01.05.2015 г. и 06.05.2015 г. искът е
основателен до размера на сумата от 41,26 лв., както е приел и първоинстанционният съд.
Поради изложеното и
поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена в срок,
като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК
ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска, а съгласно чл.78 ал.4 ГПК ответникът
има право на разноски и при прекратяване на делото. Доколкото в глава двадесета
на ГПК – „Въззивно обжалване“ не са установени
специални правила за присъждане на разноските, претенциите на спорещите страни
за направените пред въззивния съд разноски следва да
бъдат разглеждани според правилата, установени в чл.78 ГПК, както и с оглед
разпоредбата на чл.81 ГПК, съгласно която във всеки акт, с който приключва
делото във съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.
Следва да се има предвид обаче, че разпоредбата на чл.81 ГПК, уреждаща общото
правило, изключение от което е установено в чл.294 ал.2 ГПК с оглед двуфазния
характер на касационното производство, касае само правомощието на съответната
инстанция да се произнесе по искането за разноски с оглед изхода на правния спор
и в рамките, очертани от установените в чл.78 ГПК правила. В случая въззивния съд решение по възз.гр.д.
№********** г. по описа на СГС е обезсилено решението на първоинстанционния
съд и делото е върнато на Софийски районен съд за ново разглеждане, т.е. налице
са предвидените в чл.78 ал.3 и 4 ГПК хипотези – спорът вече е решен по същество
при новото разглеждане на делото, предмет и на настоящето въззивно
производство и в този случай ответниците имат правото
на разноски съобразно с отхвърлената част от исковете, както за настоящето
производство, така и за предходното разглеждане на делото, както е правилно е
приел и СРС.
При
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд, обжалваното определение е
правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от по 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на
заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение
е неоснователно. По делото са представени договори за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и Адв. дружество „Кинкин и
партньори“, според които всеки едни от двамата ответници
е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от
по 600,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението
до предвидения в същата наредба минимален размер. Договорените по настоящето дело
адвокатски възнаграждения надвишават този минимален размер, изчислен съобразно
чл.7 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с
оглед на фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде намалени до
минималния размер или до сумата от по 360,00 лв. с ДДС.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №152468/27.06.2019 г., постановено по гр.д. №20476/2018
г. по описа на СРС, ГО, 168 състав, в
обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №41639/14.02.2020 г., постановено по гр.д. №20476/2018 г. по описа
на Софийския районен съд, ГО, 168 състав.
ОСЪЖДА З.Ю.С., ЕГН **********, съдебен
адрес: *** - чрез адв. Х.Б., да заплати на Д.И.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чред адв. Н.Р., и А.Л.А. – С., ЕГН **********, съдебен
адрес: *** – чред адв. Н.Р.,
на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от по
360,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.