Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 22.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАЯ Д.А
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 9396 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 343760/20.02.2018 г., постановено по
гр.д. № 58482/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 73 състав, е признато за
незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на И.Д.К.,
извършено със заповед от 25.08.2016 г., издадена от законния представител на
„ДКЦ **-София“ ЕООД;
на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищцата И.К. е била възстановена на
предишната работа „санитар“ по трудовия договор от 24.04.2015 г. и
допълнителното споразумение към него от 05.02.2016 г., сключен с „ДКЦ **-София“ ЕООД;
ответникът „ДКЦ **-София“ ЕООД е осъден да заплати на И.К. на основание чл. 344, ал. 1,
т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 2540, 64 лв., представляваща обезщетение
за оставането й без работа през период от шест месеца, считано от 25.08.2016 г.
поради уволнението й.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника „ДКЦ **-София“ ЕООД чрез надлежно упълномощен процесуален
представител адв. В., с която първоинстанционното решение се обжалва в цялост.
Поддържа се, че в частта, в която районният съд се е произнесъл по иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на предишната работа,
решението е недопустимо, тъй като ищцата не е предявила такъв иск. По отношение
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ се твърди, че същият не
е следвало да бъде уважаван, тъй като по делото не е бил доказан фактът на
оставане на ищцата без работа. Освен това извършеното уволнение не било
незаконно, тъй като е била съкратена единствената щатна бройка „санитар“ в
Клиничната лаборатория. Твърди се, че ищцата не е уведомила работодателя за
това, че й е бил разрешен отпуск поради нетрудоспособност и че й е бил издаден
болничен лист, с оглед на което тя не се ползва от предварителната закрила по
чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Според въззивника районният съд не е взел предвид
преводното нареждане, представено с отговора на исковата молба, за извършено
плащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за времето, през което е останала
без работа, но за не повече от един месец в размер на 423, 44 лв., която не е
била приспадната от присъденото с решението обезщетение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищцата.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 3, вр. чл. 225 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно, но е частично недопустимо
в частта, в която районният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на предишната работа, тъй като ищцата не
е предявила такъв иск. С исковата молба И.К. е поискала районният съд да се
произнесе с решение, с което да признае уволнението й за незаконосъобразно и да
го отмени, и да осъди ответника да й заплати обезщетение за оставане без работа
за шест месеца в периода от 25.08.2016 г. до 25.02.2017 г. в размер на 2540, 64
лв., ведно със законната лихва от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Исковата молба не съдържа претенция за възстановяване на
предишната работа, следователно районният съд се е произнесъл по непредявен
иск. С оглед на това обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, в
която на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищцата И.К. е била възстановена на
предишната работа „санитар“ по трудовия договор от 24.04.2015 г. и
допълнителното споразумение към него от 05.02.2016 г., сключен с „ДКЦ **-София“ ЕООД.
В останалата част обжалваното решение е допустимо, а
разгледано по същество е неправилно по следните съображения.
От събраните по делото доказателства се установява, а и
между страните не се спори, че на 24.04.2015 г. ищцата и ответното дружество са
сключили трудов договор № 92 за длъжността „санитар“ с място на работа
„клинична лаборатория“ и срок на изпитване шест месеца – до 27.10.2015 г.
включително и с месечно възнаграждение в размер на 390 лв. С допълнително
споразумение № 34 от 05.02.2016 г. страните са уговорили трудово възнаграждение
в размер на 423, 44 лв.
На 25.08.2016 г. на ищцата е бил издаден болничен лист №
Е20166403046 за периода от 23.08.2016 г. до 30.08.2016 г., като три от дните са
били в болничен режим, а пет в свободен.
На същата дата управителят на ответното дружество е
издал две заповеди. Със заповед № 216/25.08.2016 г. е изменил щатното
разписание поради финансова необходимост като е съкратил един брой длъжност
„санитар“ в клинична лаборатория, считано от 25.08.2016 г. Със заповед №
217/25.08.2016 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ е прекратил трудовото
правоотношение с И.К. поради съкращаване в щата на длъжността „санитар“ в
Клинична лаборатория със заповед № 216. Със същата заповед е било разпоредено
на ищцата да се изплатят обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на едно
брутно трудово възнаграждение за неспазен срок на предизвестието и на основание
чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за един ден неизползван платен годишен отпуск за
2015 г. и 16 дни за 2016 г. за периода 01.01.2016 г. – 25.08.2016 г. Между
страните не е спорно, че тези обезщетения са били изплатени, за което по делото
са представени преводно нареждане и фиш на л. 21 и л. 22 от първоинстанционното
производство.
Със заповед № 261/29.09.2016 г. управителят на „ДКЦ **-София“ ЕООД е
наредил на И.К. да бъде изплатено обезщетение на основание чл. 222, ал. 1 КТ
„за това, че е останала без работа за периода от датата на съкращаването й до
един месец след това“. Съгласно приложеното на л. 24 преводно нареждане на
24.10.2016 г. на ищцата е била изплатена сумата от 350, 98 лв. с основание
„заплата за месец 09/2016“. На л. 25 е приложен и фиш за същата сума.
От приетото заключение на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, се установява, че размерът на брутното трудово
възнаграждение на ищцата за месец юли 2016 г., който е последният пълен
отработен месец в „ДКЦ **-София“ ЕООД, е 423, 44 лв., а общият размер на
обезщетението за оставане без работа за период от шест месеца се равнява на
2540, 64 лв.
В съдебното заседание, проведено на 12.06.2017 г.,
ищцата е представила в оригинал трудовата си книжка, като съдът е констатирал,
че в нея не е записано тя да е започнала работа при друг работодател.
От разпита на свидетелката А.С., майка на ищцата, се
установява, че на И.К. й се наложило да отиде до ИСУЛ поради здравословен
проблем. Тъй като директорът на „ДКЦ **-София“ ЕООД бил в отпуск, тя попитала неговия заместник
г-н Д.дали може да отиде в болничното заседание и той й разрешил. На 23.08.2016
г. ищцата е постъпила в ИСУЛ, на 24.08. й била извършена съответната
манипулация и на 25.08. я изписали. На същата дата ищцата трябвало да се яви
пред ТЕЛК, тъй като била претърпяла операция на щитовидната жлеза. Свидетелката
отишла вместо нея при работодателя, за да й занесе болничния лист. На място й
казали, че трябвало да го занесе в касата, но там отказали да й го приемат.
Отишла при секретарката и тя й казала, че ищцата трябвало да се яви лично. И.К.
отишла по-късно същия ден лично и тогава й връчили заповедта за уволнение, в
която пишело, че длъжността й е била съкратена.
По делото е разпитана и свидетелката Д.М., която работи
в ответното дружество като секретар. В първия работен ден след отпуск през
месец август 2016 г. управителят я помолил да се обади на ищцата и да я покани
в кабинета му. Ищцата дошла след около половин час и тогава управителят й
връчил заповедта. Седмицата след прекратяването на трудовия договор майката на
ищцата донесла болничния лист, някъде около 30.08.2016 г. Според свидетелката
след 25.08.2016 г. в ДКЦ няма длъжност „санитар“, като тя не знае дали е бил
извършен подбор за тази длъжност.
При така установеното от фактическа страна въззивният
съд достигна до следните правни изводи.
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ.
Основанието, на което е прекратено трудовото
правоотношение на ищцата, е поради съкращаване на щата по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. В исковата молба са развити два основни довода. Първият от тях е, че не е
налице реално съкращаване на щата, тъй като в една поликлиника не може реално
да отпадне необходимостта от санитар, а и впоследствие е бил назначен друг
работник на същата длъжност. А вторият основен довод е свързан с твърдението,
че към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата се е ползвала от
закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като е била започнала ползването на
разрешен отпуск поради
временна неработоспособност.
В тежест на ответното дружество е да докаже
законосъобразното прекратяване не трудовото правоотношение на посоченото
основание. Изискванията
за законност на уволнението поради съкращаване на щата са следните:
1. да е
налице премахване, считано от един определен момент за в бъдеще, на отделни
длъжности от утвърдения общ брой на работниците или служителите в предприятието
или учреждението поради преустановяване на съответстващите им трудови функции; 2. съкращаването да е реално, т.е.
съответната трудова функция действително да се премахва, а не само да се
променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване характера на
извършваната работа; 3. да е налице към момента на уволнението – датата на уволнението трябва да съвпада или да следва
датата, на която е извършено реалното фактическо съкращаване и 4. да е извършено по
съответния ред и от компетенния орган. В разглеждания случай с исковата
молба е въведено като основание за незаконосъобразност на извършеното уволнение
липсата на реално съкращаване на щата.
С приложената по
делото заповед № 216 от 25.08.2016 г. управителят на ответното дружество е
изменил щатното разписание поради финансова необходимост, като е съкратил един
брой длъжност „санитар“ в клинична лаборатория, считано от 25.08.2016 г. В
заповедта е посочено още, че длъжностите за санитар от седем стават шест. Законността на уволнението
в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ не се свързва по необходимост само с наличието на утвърдено
ново щатно разписание, а е меродавно установяването на съществуването на
материалноправното основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Съкращаването на щата означава
намаляване, премахване за в бъдеще на отделни бройки от утвърдения общ брой на
работниците и служителите, каквото е налице в конкретния случай. Причините за това
могат да бъдат най-различни и наличието им се преценява от работодателя или от
компетентния за утвърждаването на щатното разписание орган. Промяната на
щатните бройки е въпрос на целесъобразност за работодателя и не подлежи на
съдебен контрол, като суверенно негово право е да променя щата както прецени. Това, което е от значение, е
съкращаването
на съответна щатна бройка да е извършено от лицето или органа, който има право да
извършва промени в щатното разписание и да е реално – да има фактическо (реално) премахване на трудовите
задължения, които включва процесната длъжност, каквото в частност е и осъществено, както се
установява от цитираната по-горе заповед. С оглед на това въззивният съд
намира, че е налице реално съкращаване на щата.
Настоящият съдебен състав намира, че неправилно
районният съд е приел, че уволнението е незаконно, тъй като работодателят е
следвало да извърши подбор по чл. 329 КТ. Такова основание за
незаконосъобразност на уволнението не е въведено от ищцата и нейния процесуален
представител. В решение № 404 от 6.01.2014
г. на ВКС по гр. д. № 1968/2013 г., IV г. о. изрично е указано, че съдът не следи служебно за това
извършен ли е подбор и не може да проверява служебно неговата законност. Ако
уволнението се оспорва поради неизпълнение на задължението за извършване на
подбор или поради ненадлежното му извършване, съдът е длъжен да провери
извършен ли е подбор с участието на всички надлежни лица според законовите
критерии и въз основа на действителни качества на участниците. Ако
работодателят е упражнил правото си на подбор и
уволнението се оспорва поради ненадлежното му извършване, съдът е длъжен да
провери участвали ли са в подбора всички работници или служители, чиято
длъжност се съкращава и работниците или служителите, чиито длъжности са променени
и извършен ли подборът според законовите критерии и въз основа на действителни
качества на участниците. В конкретния случай обаче с исковата молба не е
въведено изобщо оплакване във връзка с подбора – нито че такъв е следвало да
бъде извършен, нито че е бил извършен, но ненадлежно, поради което този въпрос
не подлежи на изследване служебно от съда. В същия смисъл е и решение № 205 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2012 г., IV г. о., съгласно което изводът, че в производството по
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът следва да се произнесе
служебно по всички предпоставки за упражняване правото на работодателя за уволнение
по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ и че съдебната проверка не се
изчерпва с основанията за незаконност, въведени с исковата молба, е в
противоречие със съдопроизводствените правила. Съдът не
може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са
наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска - предявеният иск не
може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а въззивният
съд се произнася само по въпросите във въззивната жалба. Съгласно решение № 171 от 17.09.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 2813/2017 г. при
оспорване на уволнението съдът не може да се позовава и
да обосновава решението си на основания за незаконността на уволнението, които
не са наведени надлежно от страна на работника.
На следващо място въззивният съд не споделя извода на
районния съд, че процесното уволнение е извършено в нарушение на чл. 333, ал.
1, т. 4 КТ по следните съображения. Съгласно
константната съдебна практика предварителната закрила по чл. 333, ал.
1, т. 4 КТ е приложима в случаите, когато служителят е започнал
ползването на разрешен отпуск. Ако служителят се е явил на работа и не е
съобщил за заболяване или разрешен отпуск по болест, работодателят няма
задължение да вземе предварително разрешение за уволнението. Работникът следва
да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го
ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения –
в този смисъл решение № 155 от 20.04.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 6897/2014 г., IV г. о. Той трябва да е уведомил работодателя за разрешения му
отпуск. В същия смисъл са и решение № 122 от
10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4477/2013 г., IV г. о., решение № 63 от 31.03.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1728/2009 г., IV г. о., решение № 197 от
9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 661/2010 г., IV г. о., решение
№ 437 от 20.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1594/2010 г., IV г. о., решение № 182 от 18.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1220/2011 г., III г. о. и решение № 468 от
10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о., като в последното цитирано
решение дори е посочено, че в случаите, когато работникът или служителят
недобросъвестно укрие обстоятелството, че ползва разрешения му отпуск като не
изпълни задължението си по чл. 9, ал. 2
от Наредбата за медицинската експертиза да представи болничния лист
до два работни дни от издаването му, то закрилата се изключва. В тежест на
работника е да докаже, че към датата на връчване на заповедта за уволнение е
започнал да ползва разрешения му отпуск, както и че е уведомил работодателя за
това обстоятелство, при положение, че работодателят оспорва това да е така,
какъвто е и настоящият случай - решение
№ 94 от 4.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2011 г., III г. о.
Настоящият съдебен състав приема за основателно
възражението във въззивната жалба, че ищцата не е доказала при условията на
пълно и главно доказване да е уведомила работодателя за обстоятелството, че
ползва разрешен отпуск поради временна неработоспособност съгласно изискването
на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза. По делото не се спори,
че на 25.08.2016 г. на ищцата е бил издаден болничен лист за временна
неработоспособност от УМБАЛ „Царица
Йоанна – ИСУЛ“ ЕАД с диагноза „доброкачествено новообразувание на фаринкс,
неуточнен“. С болничния лист на ищцата е разрешено ползването на отпуск за осем
дни в периода 23.08.2016 г. – 30.08.2016 г., от които три дни при болничен
режим и пет дни при свободен режим. По отношение на обстоятелството дали към
датата на връчване на заповедта за уволнение – 25.08.2016 г, ищцата е била
уведомила работодателя, че ползва разрешен отпуск поради временна неработоспособност,
са налице показанията на двете разпитани свидетелки С.и М., които се изключват
взаимно, като и двете свидетелки са еднакво заинтересовани от изхода на спора –
едната е майка на ищцата, а другата е служител в ответното дружество. Според
показанията на свидетелката С.за отсъствието си на 23.08. и 24.08. ищцата е
уведомила заместника на директора г-н Д.. На 25.08.2016 г. С.отишла да занесе
болничния лист, но секретарката й казала, че И.К. трябва да отиде лично. Ищцата
се явила по-късно същия ден на работа, за да представи болничния лист, когато й
връчили заповедта за уволнение. От показанията на свидетелката М. се
установява, че управителят я помолил да се обади на ищцата и да я покани в
кабинета му. И.К. се явила след половин час и тогава й била връчена заповедта
за уволнение, като майка й донесла болничния лист следващата седмица, може би
на 30.08.2016 г. При липсата на ангажирани други доказателства за момента, в
който ищцата е уведомила работодателя за ползването на разрешения й отпуск и
наличието единствено на показанията на двете свидетелки, които взаимно се
изключват, настоящият съдебен състав намира, че ищцата не е доказала при
условията на пълно и главно доказване, че към момента на връчване на заповедта
за уволнение тя е била уведомила работодателя, че ползва разрешен отпуск поради
временна неработоспособност, като в тази връзка отчете и обстоятелството, че
болничният лист е издаден в същия ден, в който е връчена и заповедта за
уволнение. С оглед на това ищцата следва да понесе неблагоприятните последици
от разпределението на доказателствената тежест, като следва да се приеме, че по
делото не е доказано към момента на връчване на уволнителната заповед И.К. да
се е ползвала от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
предявеният иск по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен, тъй като
уволнението не е незаконосъобразно на основанията, посочени от ищцата в
исковата молба. Следователно обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е бил уважен.
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ
Настоящият съдебен състав намира, че неправилно районният
съд е уважил този иск, тъй като право на обезщетение по чл. 225 КТ възниква,
когато уволнението бъде признато за незаконно. С оглед отхвърлянето на иска по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на предявените от ищцата основания за
незаконосъобразност на уволнението, на отхвърляне подлежи и претенцията й по
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ за присъждане на обезщетение в размер на
2 540, 64 лв. за периода 25.08.2016 г. – 25.02.2017 г., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба до изплащането на сумата.
По изложените съображения обжалваното решение следва да
бъде отменено и в частта, в която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ
е бил уважен. Решението следва да бъде отменено и в частите, в които „ДКЦ **-София“ ЕООД е
осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на И.К. 1000 лв. разноски за
първоинстанционното производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да
заплати по сметка на СРС 261, 62 лв. държавна такса и 200 лв. разноски за
първоинстанционното производство.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищцата следва да бъде осъдена да заплати на „ДКЦ **-София“ ЕООД направените от нея
разноски за първоинстанционното производство в размер на 500 лв. адвокатско
възнаграждение, платено в брой съобразно направеното отбелязване в приложения
на гърба на л. 26 договор за правна помощ и съдействие. В полза на ответното
дружество следва да бъдат присъдени и направените във въззивното производство
разноски в размер на 630, 81 лв., която сума представлява сбор от платеното в
брой адвокатско възнаграждение от 500 лв. съгласно приложения на л. 8 договор
за правна помощ и съдействие и 130, 81 лв. внесена държавна такса по сметка на
СГС.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение
може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 343760/20.02.2018 г., постановено по
гр.д. № 58482/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 73 състав, в частта,
в която ищцата И.Д.К., ЕГН **********, с адрес: ***, е възстановена на основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на предишната работа „санитар“ по трудовия договор,
сключен на 24.04.2015 г. с ответника „ДКЦ **-София“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, и допълнително споразумение от 05.02.2016
г.
ОТМЕНЯ
решение № 343760/20.02.2018 г., постановено по
гр.д. № 58482/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 73 състав, в частта,
в която е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на И.Д.К., извършено със заповед от 25.08.2016 г., издадена от
законния представител на „ДКЦ **-София“ ЕООД, в частта, в която ответникът „ДКЦ **-София“ ЕООД е
осъден да заплати на И.К. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 2540, 64 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за оставането й без работа през период от шест месеца, считано от 25.08.2016 г.
поради уволнението й, както и в частта, в която ответникът „ДКЦ **-София“ ЕООД е
осъден да заплати на И.К. 1000 лв. разноски за първоинстанционното
производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на
СРС 261, 62 лв. държавна такса и 200 лв. разноски за първоинстанционното
производство, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от И.Д.К., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „ДКЦ **-София“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на И.Д.К.,
извършено със заповед от 25.08.2016 г., издадена от законния представител на
„ДКЦ **-София“ ЕООД,
и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на
„ДКЦ **-София“ ЕООД
да заплати на И.Д.К. сумата от 2540, 64 лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за оставането й без работа през период от шест месеца, считано от
25.08.2016 г. поради уволнението й.
ОСЪЖДА
И.Д.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „ДКЦ **-София“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство в размер на 500 лв. платено
адвокатско възнаграждение и разноски за въззивното производство в размер на
630, 81 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.