Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 23.01.2024 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети юни през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА
МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на
секретар Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева
в.гр.д. № 11149 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 132495/25.06.2020 г., постановено по гр.д. № 68734 по описа за 2019
г. на СРС, II ГО,
78
състав, районният съд е отхвърлил
предявените от ищеца „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ЕДНОЛИЧНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „Б.В.И.Г.ЕАД
срещу ответника Л.Н.Н. установителни искове за признаване дължимостта на сумата
за главница в размер на 3848,33 лева и за лихва в размер на 60,93 лева.
В
срока за обжалване ищецът е депозирал въззивна жалба срещу решението на СРС в
цялост. Направени са твърдения, че съдебният акт е неправилен поради нарушение
на материалния закон. Посочва се, че фактическият състав на регресния иск по
чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ изисквал установяването, че виновният водач е
напуснал мястото на настъпване на ПТП преди идването на органите за контрол на
движение по пътищата, когато посещението им е задължително по закон. Твърди се,
че процесният случай касаел ПТП само с имуществени вреди, поради което за
водачите в произшествието възниквали задължения по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б“
и б. „в“ от ЗДвП в зависимост от това дали са постигнали съгласие относно
обстоятелствата, свързани с ПТП-то. В чл. 125 от ЗДвП били посочени случаите на
задължително посещение от органите на реда, като според чл. 125, т. 7 от ЗДвП
посещението било задължително, когато между участниците в произшествието имало
разногласие относно обстоятелствата, свързани с него. Твърди се, че с
причиняването на вредите на още два автомобила и напускането на инцидента преди
идването на органите на реда ответницата нарушила задълженията си по чл. 123,
ал. 1, т. 3, б. „а“, „б“ и „в“ от ЗДвП. Твърди се липса на постигнато съгласие
между водачите на увредените автомобили, тъй като в протоколите, съставени след
идването на органите на реда, било отразено, че по данни на свидетел – очевидец
виновният водач след ПТП е паркирал МПС-то си, напуснал го е, което е дало
възможност на котролният орган както да констатира този факт, така и да опише
вредите. Посочено е, че са налице основанията по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ и
исковите претенции следва да бъдат уважени. Направено е искане за отмяна на
решението на СРС, уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство – Л.Н.Н.. В отговора въззиваемата е оспорила
основателността на депозираната жалба. Посочила е, че твърдение за наличие на
разногласие между участниците в ПТП е заявено от ищеца за пръв път във
въззивната жалба. Посочва се, че по делото не били доказани хипотезите по чл.
125 от ЗДвП или наличието на разногласие между участниците относно
обстоятелствата около инцидента. Поддържа се, че решението на първата инстанция
било валидно, правилно и законосъобразно, като е направено искане за
потвърждаването му.
В открито съдебно
заседание само въззиваемата се е явила лично, като е преповторила накратко
съображенията си и исканията си към съда.
Софийски градски съд,
след като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК с обективно
съединени искове по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ за сумата в размер на 3848,33
лева и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 60,93 лева, за които е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 20.09.2019 г. по
ч.гр.д. № 48299 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 78 състав. В атакуваното решение
първоинстанционният съд е отхвърлил исковете с доводите, че в разпоредбата на
чл. 125 от ЗДвП законодателят изчерпателно е посочил хипотезите на задължително
посещение на органите на реда на място на произшествие след настъпило ПТП, като
процесният случай не се доказвало да е сред тях, поради което е приел, че и
претенцията по главния иск, а оттам – по акцесорния, се явяват неоснователни.
В обстоятелствената
част на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба
ищецът е изложил идентични твърдения относно времето, мястото, механизма на
процесното ПТП и причинените вследствие на него щети. Като твърдения относно
ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл. 500, ал. 1, т. 3 от ГПК
ищецът само е посочил, че ответникът се явява виновен водач за ПТП-то, а съгласно
посочената разпоредба застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на виновния водач има право да получи от застрахования платено
обезщетение, когато последният е напуснал мястото на настъпване на ПТП преди
идването на органите за контрол на движение по пътищата. В хода на
производството пред районния съд ищецът не е развивал твърдения за наличието на
хипотезата на чл. 125, т. 7 от ЗДвП (или която и да е от другите хипотези по
чл. 125 от ЗДвП), а именно за наличие на разногласие между участниците в процесното произшествие относно обстоятелствата,
свързани с него, обусловило необходимостта от посещение на място на органите на
реда, а оттам и на задължение по чл. 123, ал. 3, б. „в“ от ЗДвП зна ответницата.
Твърдения в посочения смисъл за пръв път са били направени във въззивната
жалба. За пръв път в жалбата са наведени твърдения и за неспазване от
ответницата на задълженията по чл. чл. 123, ал. 3, б. „а“ и „б“ от ЗДвП.
Релевирането на твърдения
в посочения смисъл за пръв път едва пред въззивния съд под формата на оспорване
правилността на обжалвания акт съдът счита за недопустимо. Направените нови
фактически твърдения във връзка с това оспорване разширяват спорния предмет,
което се явява недопустимо на етап въззивно обжалване предвид преклузиите в
гражданския процес и ограниченията, визирани в разпоредбата на чл. 266 от ГПК.
Следва да се отбележи, че това са и единствените развити в жалбата доводи за
ангажиране на отговорността на ответницата по реда на чл. 500, ал. 1, т. 3 от ГПК и неправилност на съдебното решение. В останалата част жалбата не визира
други пороци относно правилността на обжалвания акт. Предвид изложеното съдът
счита, че визираните в жалбата възражения за неправилност на решението се
явяват преклудирани и съдът не следва да ги обсъжда. Предвид липсата на други
непреклудирани доводи за неправилност на първоинстанционното решение, същото
следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход от спора
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия се дължат разноски, но такива
не са били претендирани.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 132495/25.06.2020 г., постановено по гр.д. № 68734 по описа за 2019
г. на СРС, II ГО,
78
състав.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.