№ 13990
гр. София, 15.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседА.е на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Д.СТ.В
при участието на секретаря И.Д.К
като разгледа докладваното от Д.СТ.В Гражданско дело № 20221110171249
по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основА.е чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и
отмяна на дисциплинарното уволнение на И. Б. К., обективирано в Заповед № 1/08.12.2022г.
на управителя на работодателя „П“ ООД.
Ищецът твърди, че с ответника били стрА. по трудово правоотношение, по силата на
което заемал длъжността „сервитьор“ в „П“ ООД, с място на работа: гр. София, ж. к. „М 3“,
ул. „Р Д“, до бл. ...., и което било прекратено поради дисциплинарното му уволнение,
обективирано в издадената от управителя на дружеството Заповед № 1/08.12.2022г., връчена
му на 08.12.2022г. Счита оспорената заповед за незаконосъобразна, тъй като същата не била
мотивирана в нужната степен- липсвали данни относно начина на извършване на вмененото
на ищеца нарушение, както и относно наличието на причинна връзка между негово
поведение и сочения в заповедта вредоносен резултат- установено неотчитане на парични
средства в касата на заведението, като подчертава в тази връзка, че само по себе си
обстоятелството, че е бил на смяна в дните, за които се твърди да са констатирА. липси в
касата на заведението, не означава, че именно той е отговорен за това, тъй като на смяна са
били едновременно петима души. Наред с това, поддържа, че изложените в заповедта
твърдения за присвоени суми от сметки на клиенти са неверни, като изяснява, че е
обективно невъзможно клиентът да плати по- голяма сума от маркираната в касовия бон,
който му се предоставя. По второто вменено му с оспорената заповед нарушение на
трудовата дисциплина- неявяване на работа след 14.10.2022г., заявява, че е бил
възпрепятстван да се яви на работа след 13.10.2022г., тъй като в проведен на тази дата
телефонен разговор между жена му Г. К.а и управителя на дружеството В В, последният й
забрА.л двамата с И. да пристъпват на територията на ресторант „П“. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва иска, поддържайки, че е спазил всички изисквА.я за
формална законосъобразност на оспорената заповед- същата е издадена в предвидените за
това в нормата на чл. 194, ал. 1 КТ срокове, след като на служителя е предоставена
възможност да даде обяснения по случая, като е мотивирана в достатъчна степен, тъй като
съдържа подробно описА.е на вменените на ищеца две нарушения на трудовата
дисциплина. Излага подробни фактически и логически съждения, от които счита, че се
1
установява реалното извършване на описА.те в заповедта за уволнение нарушения. Изяснява
в тази връзка, че ищецът изпълнявал функциите на „главен сервитьор“ в гостилница „П“ в
гр. София, ж. к. „М 3“, където двамата със съпругата му Г. К.а работили винаги в една
смяна. Тъврди, че двамата, заедно със служителката Б Д, били в основата на практика при
обслужване на клиенти на заведението на същите да не се предоставя касов бон, същите да
заплащат сметката си по реалните цени в менюто, след което сервитьорът да генерира касов
бон на значително по- ниска стойност от реалната, използвайки възможността на
софтуерната програма, с която работи, да начисли отстъпка, без да е налице основА.е за
това, и като резултат стойността на отстъпката, реално заплатена от клиента, да не се отчита
в касата, а да се задържа от служителя. Изяснява в тази връзка, че независимо колко
сервитьори работили на смяна, парите се събирали от двама сервитьори- Г. К.а в едната
смяна, и Б Д- в другата, като за тази цел останалите сервитьори им предавали парите от
сметките, които те прибирали в чантичка на кръста си и в края на деня отчитали, заедно с И.
К.. Допълва, че И. К. „е в основата на създаването на тази практика и той е прикривал
същата, в края на деня е прибирал, заедно със съпругата си Г. К.а, стойността на
начислените отстъпки, като не е споделял за случващото се на управителя.“ Изтъква във
връзка с доводите на ищеца, касаещи второто описано в оспорената заповед нарушение-
неявяване на работа в периода от 13.10.2022г. до 31.10.2022г., че по този въпрос позицията
на ищеца е различна пред различните институции, като изяснява, че, противно на
изложеното в исковата молба, не е провеждал телефонен разговор в описА.я в нея смисъл и
не е заплашвал или изисквал каквото и да е от И. и съпругата му. Поддържа изложеното в
заповедта за уволнение, че И. К. не се е явявал на работа на посочените в нея дати, което се
установявало от съставените в тази връзка нарочни протоколи за неявяване на работа.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази наведените от стрА.те конкретни доводи, събрА.те по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от
правна страна:
По иска с правно основА.е чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от него момент и по силата на заповедта, която оспорва.
Във връзка с твърдението в исковата молба, че след 14.10.2022г. служителят е бил
възпрепятстван да се яви на работа поради поведение на управителя на ответното дружество
процесуално задължение на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е заявил готовност на 14.10.2022г. или в някой от дните след тази дата,
включени в периода на нарушението, да престира работната си сила в полза на
работодателя, като се яви в заведението, в което е работил като сервитьор.
По иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказА.е тежестта да докаже
законосъобразното упражняване на потестативното право да санкционира виновно
нарушилия трудовата дисциплина работник или служител е на работодателя. Именно той
следва при условията на пълно и главно доказване- съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
ГПК, да установи, че са спазени формалните изисквА.я за законосъобразност на наказА.ето,
изводими от императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, а именно: че за
налагане на наказА.ето е издадена мотивирана писмена заповед, която съдържа достатъчно
индивидуализиращи белези на нарушението и нарушителя и е надлежно връчена на
провинилия се служител, че на последния е предоставена възможност да се защити срещу
твърденията на наказващия орган, като даде своите писмени или устни обяснения по случая
и ангажира доказателства във връзка с него, че са спазени сроковете за налагане на
наказА.ето. Едва след установяване на формалната законосъобразност на акта работодателят
2
следва да докаже реалното извършване на описаното в него виновно и противоправно
деяние, както и че видът на наказА.ето е определен съобразно критериите на чл. 189, ал. 1
КТ.
Между стрА.те не е спорно, а и се установява от надлежно приобщените и неоспорени
писмени доказателства- трудов договор № 00173/24.08.2021г. и заповед № 1/08.12.2022г. на
управителя на „П“ ООД, че помежду им е съществувало трудово правоотношение, по силата
на което ищецът е заемал длъжността „сервитьор“ в ответното дружество, като е работил в
гостилиница „П“, находяща се в гр. София, ж. к. „М 3“, до бл. ...., и което правоотношение
било прекратено с връчване на 08.12.2022г. на ищеца на оспорваната в настоящото
производство заповед- арг. от нормата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, на основА.е чл. 330, ал. 2, т.
6 КТ- поради наложено на служителя дисциплинарно наказА.е „уволнение“.
Ищецът не е оспорил, че при налагане на процесното наказА.е работодателят е спазил
изисквА.ята на императивните разпоредби на чл. 193 и чл. 194 КТ, предвиждащи
преклузивни срокове за налагане на наказА.ето- двумесечен от открИ.ето на нарушението и
едногодишен от извършването му, както и задължение на субекта на работодателска власт
да даде възможност на служителя да депозира своите обяснения във връзка с вменените
нарушения, както и да представи доказателства, като за пълнота следва да се изясни, че тези
обстоятелства с правно значение се установяват от наличните по делото данни, касаещи
периода на извършване на вменените нарушения на трудовата дисциплина и датата на
налагане на наказА.ето, и от представената с отговора на исковата молба покана за даване на
писмени обяснения, адресирана до И. К. и връчена лично на него.
Установява се от съдържА.ето на атакуваната заповед за уволнение, че трудовото
правоотношение с ищеца е прекратено поради допуснати две групи дисциплинарни
нарушения: неявяване на работа в периода от 13.10.2022г. до 31.10.2022г. и неотчитане на
парични средства в касата на заведението в период и на дати, на които И. К. е бил на работа,
вследствие начисляване на големи отстъпки на клиенти на заведението. Във връзка със
заявения с исковата молба изричен довод в тази насока настоящият съдебен състав намира,
че оспорената уволнителна заповед, касаеща нарушението на трудовата дисциплина,
описано като неотчитане на средства в касата на гостилницата, не отговаря на
императивното изискване на нормата на чл. 195, ал. 1 КТ за мотивираност. Това е така,
доколкото, макар и формално заповедта да съдържа подробни данни за вмененото
нарушение, от съдържА.ето и формулировките в нея не става ясно какво конкретно
поведение се твърди да е осъществил ищецът, с което да е нарушил трудовата дисциплина.
Дисциплинарното нарушение представлява деяние- действие или бездействие, което се
индивидуализира чрез деец (субект), съществени признаци на деянието от обективна страна,
времето и мястото на извършването му. Прави впечатление, че в заповедта за
дисциплинарно уволнение се използват безсубектни изречения- „ползва се практика да се
издава касов бон на клиенти за сума, която е многократно по- ниска“, „във фискалния бон се
въвежда отстъпка“, „начислената отстъпка не е отчитана в касата на фимрата“, „въвеждА.
са големи отстъпки“, „така стойността на отстъпката не е била прибирана в касата на
фирмата“, като единственото вменено конкретно и лично на наказА.я служител поведение
съгласно заповедта е, че на датите, на които са установени неотчетени средства в касата,
същият е бил на смяна като сервитьор и е получил средства от клиенти. Следователно,
съществува неяснота в изложението на фактите в уволнителната заповед по въпроса какво
конкретно е сторил или допуснал да бъде сторено И. К.- дали той самият е имал задължение
да събира пари от сметките на клиентите, които впоследствие не е отчитал, или е допускал
това да бъде извършено от негови колеги при вменено му задължение да контролира
дейността на същите. Неясно е и по какъв начин се е достигнало до неотчитане (отново
неясно съгласно заповедта от кого) на средства в касата на заведението и „прибирането“
(получаването) им от ищеца, доколкото се твърди на клиентите да са издавА. фискални
бонове за по- малки суми, т. е. не е изяснен мехА.змът, чрез който се е достигнало до
3
сочения резултат, а още по- малко участието и конкретният принос на ищеца в него. Следва
да се изясни, че част от така установените от съда неясноти, съдържащи се в уволнителната
заповед, са отстранени с отговора на исковата молба, в който работодателят значително по-
ясно описва конкретно поведение на ищеца, както и сочената с отговора като установена от
него „схема“ за неотчитане на получени от клиенти парични средства. Това, обаче, по
никакъв начин не е годно да сА.ра недостатъците на уволнителната заповед в обсъжданата
част, доколкото се касае за неспазване на императивно изискване за формална
законосъобразност на заповедта за уволнение. Съобразно нормата на чл. 195, ал. 1 КТ и
трайно установената практика на касационната инстанция по приложението й, вкл.
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 162 от 13.07.2016 г. на ВКС по гр. д. №
67/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 377/26.10.2011 г. по гр. д. № 1962/2010 г. на IV г. о.,
решение № 322/7.11.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г. на III г. о. на ВКС, решение № 152 от
8.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 677/2017 г., III г. о., ГК, заповедта, с която се налага
дисциплинарно наказА.е, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни
съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на
извършването му. Важното е от съдържА.ето на заповедта да следва несъмненият извод за
същността на фактическото основА.е, поради което е прекратено трудовото
правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере
причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да
извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно.
Задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с
оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказА.ето, за преценка на срока
по чл. 194 КТ и за осигуряване на възможност на работника или служителя да се защити
ефективно чрез индивидуализиране на нарушението по начин, който не буди съмнение
относно съществените му белези от обективна и субективна страна. Тази
индивидуализация е от съществено значение и за съда, който само в рамките на
посоченото дисциплинарно нарушение може да изследва подлежащите на доказване
факти и вземе решение за законосъобразността на уволнението.
В случая, по изложените вече съображения, касаещи съдържА.ето на уволнителната
заповед относно неотчитането на средства в касата на дружеството, за настоящия съдебен
състав съществува неяснота какво конкретно се твърди да е извършил, респ. да не е
извършил ищецът, така че да се достигне до установените разминавА.я и липси в оборота на
заведението. Такава яснота възниква въз основа на изложеното от работодателя в отговора
на исковата молба, в който е описано конкретно поведение конкретно на И. К. и се изяснява
начинът, по който се е достиганло до конататираната от работодателя имуществена вреда.
Това поведение, обаче, не е описано в уволнителната заповед, поради което и не подлежи на
установяване в хода на настоящото производство.
По изложените фактически и правни съображения съдът приема, че в коментираната
част процесната заповед за налагане дисциплинарно наказА.е не покрива изискването за
мотивираност, въведено с нормата на чл. 195, ал. 1 КТ. Това, обаче, не важи за второто
вменено със заповедта нарушение на трудовата дисцплина- неявяване на работа в периода от
13.10 до 31.10.2022г., доколкото за него в заповедта са изложени всички изискуеми съгласно
закона и практиката по приложението му обективни и субективни признаци, годни да
обезпечат възможността да служителя да узнае за какво нарушение на трудовата дисциплина
е санкциониран, респ. на съда да извърши преценка за неговото действително
осъществяване въз основа на приобщената доказателствена съвкупност.
Така, в оспорения акт за прекратяване на процесната трудовоправна връзка се твърди,
че в периода от 13.10.2022г. до 31.10.2022г. И. Б. К. не се е явявал на работа в гостилница
„П“, находяща се в гр. София, ж. к. „М 3“, до бл. ...., на ул. „Ген. Р Д“. Ищецът в исковата
молба не е оспорил, че в посочения период е следвало да се явява на работа, както и
твърдението, че фактически не го е сторил, доколкото единственият довод, с който оспорва
4
уволнителната заповед в тази й част касае причината за неявяване на работа, а именно
проведен от съпругата му телефонен разговор с управителя на заведението, в който
последният забрА.л на И. и Г. К.и да пристъпват територията на ресторант „П“. В това
оспорване на практика имплицитно се съдържа признА.е на неизгоден за страната факт с
правно значение- че служителят действително не се е явявал да работи в ресторанта,
въпреки че е бил длъжен да го стори, което признА.е намира опора в приобщените като
писмени доказателства и неоспорени протоколи за неявяване на работа на датите 14.10,
15.10 и от 17.10 до 21.10.2022г., вкл. на ищеца, съставени от управителя на ответното
дружество и подписА. от други служители на същото в качеството им на свидетели.
Необоснован е заявеният с исковата молба довод, че служителят е бил възпрепятстван да
престира работна си сила след 14.10.2022г., доколкото за да е налице подобно
възпрепятстване от страна на работодателя, т. нар. недопускане до работа, е необходимо, но
и достатъчно служителят поне веднъж да се е явил на работа, да е изявил готовност за работа
(така решение № 105 от 12.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1897/2009 г., IV г. о., ГК, решение
№ 613 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2009 г., IV г. о., ГК), което в случая с оглед
естеството и същността на трудовата функиця на длъжността му- сервитьор, би могло да
бъде изпълнено единствено чрез явяване на уговореното място на работа- гостилница „П“ в
ж. к. „М“, което не е сторено. Без да се е явил, за да престира работната си сила в полза на
субекта на работодателска власт в ден, в който е бил длъжен да го стори, ищецът не би
могъл да се възприеме като недопуснат до работа, като изводът в този смисъл не би бил
опроверган дори и да се приеме, че проведеният между Г. К.а и управителя на ответника
телефонен разговор е имал соченото в исковата молба съдържА.е, доколкото същият е израз
на междуличностните отношения между стрА.те и неспособността им да уредят същите, а и
доколкото каквото и да е съдържА.ето му, правно, а и житейски (обективно) невъзможно е
същият да попречи на служител да изпълнява задълженията си, след като последният не е
мА.фестирал готовност да го направи.
Ето защо, съдът намира за доказано извършването на второто описано в процесната
заповед нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, което доколкото се
изразява в неизпълнение на основното задължение на служителя да се явява на работа
навреме и в състояние, което позволява изпълнението на задълженията му- арг. чл. 126, т. 1
и т. 2 КТ, съдът намира за тежко (вкл. в процесния случай, доколкото се касае за неявяване
през повече от два последователни работни за ищеца дни) до степен, че само по себе си да
обоснове налагане на най- тежкото дисциплинарно наказА.е по чл. 188, т. 3 КТ- уволнение,
арг. за което е и разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
По изложените мотиви оспореното уволнение се явява законосъобразно, поради което
предявеният конститутивен иск за признаването му за незаконно и за неговата отмяна следва
да бъде отхвърлен.
При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция на основА.е разпоредбата
на чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от 1850.00 лева,
включваща заплатените от него адвокатско възнаграждение и депозит за възнагарждение на
вещото лице, извършило съдебно- счетоводната експертиза по делото.
Доколкото претенцията на ищеца подлежи на отхвърляне, сторените от него разноски
следва да останат за негова сметка- така, както са извършени.
По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС не следва да бъде присъждана
държавна такса за разглеждане на предявения иск.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основА.е чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно
и отмяна на дисциплинарното уволнение на И. Б. К., ЕГН **********, обективирано в
Заповед № 1/08.12.2022г. на управителя на работодателя „П“ ООД, ЕИК ...........
ОСЪЖДА на основА.е чл. 78, ал. 3 ГПК И. Б. К., ЕГН **********, да заплати на „П“
ООД, ЕИК .........., сумата от 1850.00 лева, представляваща разноски за настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на стрА.те.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6