РЕШЕНИЕ
№ 1832/13.10.2021г.
гр. Пловдив, 13.10.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в публично съдебно заседание на тридесети септември,
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието
на прокурора Калоян Димитров, като разгледа докладваното от съдия Методиева
касационно административно - наказателно дело № 1548 по описа на съда за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.63 ал.1 от Закона за административните
нарушения и наказания /ЗАНН/ и глава дванадесета
от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател Четвърто районно управление към ОД на МВР Пловдив
обжалва чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт П. Решение № 465 от
21.04.2021 г., постановено по АНД № 1594/21.04.2021 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, 22 н.с. С обжалваното решение е отменено Наказателно постановление №
НП -686/2018 от 16.07.2018 г., с което на Х.Ц.Ц. с ЕГН ********** от гр. Пловдив
е било наложено административно наказание глоба от 50 лева на основание чл.80,
т.5 от ЗБЛД за нарушение по чл.6 от ЗБЛД.
С жалбата се прави искане за отмяна на решението на РС Пловдив като
неправилно и необосновано. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и се
прави възражение срещу размера на евентуално претендирано от жалбоподателя
адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призован жалбоподателят
не е изпратил представител.
Ответникът по касационната жалба – Х.Ц., чрез процесуалния си представител
в съдебното заседание адв. Р., моли да се отхвърли касационната жалба и да се
присъди адвокатско възнаграждение.
Прокурорът от ОП – Пловдив Димитров моли първоинстанционното решение да се
отмени и касационната жалба да бъде уважена.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във
връзка с наведените в жалбата основания, съобразно с нормата на чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по
първоинстанционното съдебно производство, за която решението е неблагоприятно,
поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Районен съд - Пловдив, след като е провел пълно и всестранно разследване по
делото, е възприел за установена описаната в обжалваното решение фактическа
обстановка, която се възприема и от настоящия съд, поради което и е ненужно да
се повтаря. Съдът, постановил оспореното решение е направил извод относно
недоказаност на описаното в наказателното постановление нарушение със събраните
по делото доказателства, включително извършеният разпит на актосъставителя, в
който е посочил, да липсва каквато и да било конкретика. Освен това,
първоинстанционният съд е посочил в решението си и че в акта и наказателното
постановление били описани фактически обстоятелства, при които се твърди да е
извършено нарушението, но липсвало описание на същото, както и че не било
налице отразяване на задължителен реквизит от съдържанието на наказателното
постановление, като в него не бил посочен ЕГН на нарушителя. Районният съд е
заключил и че при издаването на наказателното постановление са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, като е посочена само правната
квалификация на нарушението, без да става ясно за нарушителя какво нарушение му
се вменява и освен това, липсата на посочен ЕГН води до невъзможност по
категоричен начин да се установи кое е лицето, което е извършило нарушението.
Настоящият съдебен състав, макар да не възприема като правилни част от
направените от районния съд констатации и изводи въз основа на тях, все пак
счита, че като краен резултат решението на РС Пловдив се явява правилно.
Видно е от съдържанието на описателната /мотивна/ част на наказателното
постановление, че там се съдържат, както
имена, така и ЕГН и адрес на нарушителя, които в достатъчна степен го
индивидуализират, поради което и тези заключения на първоинстанционния съд не
са обосновани, както се сочи и в касационната жалба. Не е налице и съществена
неяснота относно това какво именно поведение е имал Ц. на датата на нарушението
и какво именно нарушение е осъществил със същото, доколкото ЗБЛД в разпоредбата
на чл.6 сочи, че гражданите имат задължението при поискване от
компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостоверят своята
самоличност, а съгласно ЗМВР полицейските служители имат право да
извършват проверка на самоличността на лица, именно чрез изискване на документи
за самоличност. В тази насока и от извършеното текстово описание става
ясно какво именно нарушение се твърди да е извършил ответникът по касация Ц..
Според настоящата съдебна инстанция, нарушението не е останало и недоказано,
като в тази връзка, макар и да не е посочил конкретни съображения в тази
насока, разпитаният актосъставител е потвърдил изрично отразените от него
констатации по акта, който, видно е, е подписан без възражения от
жалбоподателя, впрочем неоспорил нарушението и пред съда. Касационният състав
обаче, в отлика от първоинстанционния съд, намира, че макар нарушението да е
отразено по АУАН и наказателното постановление, то липсва необходимият обем от
фактически обстоятелства по неговото извършване и такива не са могли да бъдат
установени и чрез разпита на свидетеля, от които да може да се направи извод
относно тежестта на конкретното нарушение, както и дали същото не съставлява
маловажен случай, каквито доводи е навел жалбоподателят пред районния съд. В
тази насока не е ясно от описанието по АУАН и наказателното постановление дали
е бил налице конкретен повод за осъществяване на полицейската проверка на
нарушителя, или се касае до рутинна такава, доколкото, ако проверката е била
свързана с например с установяване на данни за извършено престъпление, или
предотвратяване или разкриване на такова, то затрудняването ѝ чрез
непредставяне на документ за самоличност би било нарушение с по-висока степен
на обществена опасност. Освен това, не е ясно и каква е била причината за
описаната невъзможност на нарушителя да представи документ за самоличност,
доколкото тя може да се дължи, както на това, че същият не носи такъв докемент,
така и на това, че изобщо не притежава такъв, но и непритежаването на документ
за самоличност към конкретен момент също може да се дължи на различни причини –
лицето е загубило личните си документи, или те са му били отнети в резултат на
престъпление, или не е направило изобщо постъпки за издаване на личен документ,
или е направило такива, но все още документът му не е изготвен и т.н., все
обстоятелства, които имат значение за определяне степента на обществена
опасност на конкретното непредставяне на документи при проверка от полицейски
служител за удостоверяване на самоличност. Ето защо и при липса на такива
обстоятелства в наказателното постановление практически не е възможно да се
извърши контрол за законосъобразност на преценката относно това дали
конкретният случай не разкрива белезите на маловажен и защо на нарушителя е
наложено наказание именно в посочения размер, като се има предвид, че
разпоредбата на чл.80 предвижда глоби в широк диапазон.
Предвид
посоченото и при установената действителна необоснованост на наказателното
постановление конкретно досежно преценката на наказващия орган относно
необходимост от прилагане на наказание глоба, вместо предупреждаване на
нарушителя, съдът счита, че крайният извод на първоинстанционния съд за отмяна
на наказателното постановление се явява правилно направен. С оглед изложеното,
настоящият касационен състав приема, че решението на РС Пловдив, с което се отменя процесното наказателно
постановление, следва да се остави в сила като законосъобразно постановено.
При извършената служебно проверка от страна на настоящия съд по
реда на чл.218, ал.2 от АПК също не се установяват основания за отмяна на
обжалваното съдебно решение, като същото е валидно, допустимо и съответстващо
на материалния закон.
С оглед посочения изход от спора, ще следва на ответника по касация да се
присъдят поисканите разноски, направени в касационната инстанция за един
адвокат. Видно е от представения договор за правна защита и съдействие, че
процесуалното представителство на адвоката е уговорено при условията на чл.38,
ал.1, т.3 от ЗА. Ето защо и съдът на основание чл.38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.18,
ал.2, вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и съобразно с чл.63, ал.3 от ЗАНН, счита, че следва да определи
такова в размер на 300 лева, в която връзка и да осъди жалбоподателя по
настоящото дело да заплати сумата на ответната страна.
Воден от горното и на основание чл.221 ал.2 предл. първо от АПК във
връзка с чл.63, ал.1 от ЗАНН, Административен съд – Пловдив, XXIV касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№ 465 от 21.04.2021 г., постановено по АНД № 1594/2021 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, 22 н.с.
ОСЪЖДА Четвърто районно управление при ОД на МВР Пловдив, гр. Пловдив, ул.“Мали
Богдан“ № 3, да заплати на Х.Ц.Ц. с ЕГН ********** *** сумата от 300 /триста/
лева, съставляваща размер на адвокатско възнаграждение за касационната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: