Р
Е Ш Е
Н И Е №
61
гр. Пловдив, 18.04.2019 г.
Пловдивски Апелативен съд – трети граждански състав в открито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав
Председател: Вера Иванова
Членове: Елена Арнаучкова
Величка Белева
при секретаря Антоанета Калайджиева, като разгледа докладваното от съдията Белева гр.д. № 54/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
Обжалва се от ищеца по спора П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х. Решение № 326/05.10.2017 г. по гр.д. № 112/2017 г. на ОС – Х. и представляващото неразделна част от него Решение № 2/03.01.2019 г., постановено в производство по чл. 247 от ГПК, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу С.у. „ С.К. *** и О.Х. *** иск за признаване за установено че в негова полза е учредено право на управление по ЗДС върху недвижими имоти, представляващи по КК на гр. Х. Сграда с идентификатор *****.***.**.* със застроена площ 46 кв.м., едноетажна, с прездназначение – хангар, депо, гараж и Сграда с идентификатор *****.***.** със застроена площ 130 кв.м., брой етажи – един, предназначение – сграда за образование, и двете находящи се в ПИ с идентификатор *****.***.** и да бъдат осъдени ответниците да му предадат владението и ползването на сградите. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението, иска се неговата отмяна и постановяване на друго такова от въззивния съд за уважаване на иска. Претендират се направените за производството разноски.
Въззиваемите са депозирали отговори за неоснователност на жалбата.
Съдът установи следното:
Иск по чл. 108 ЗС, предявен в защита на правото на собственост на държавата от П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х. в качеството й на процесуален субституен на основание чл. 14 и следв. от ЗДС срещу О.Х. и С.у. „ С.К. ***.
Ищецът твърди че в качеството му на юридическо лице на бюджетна издръжка му е предоставено правото на управление на поземлен имот с идентификатор *****.***.** по КК на гр. Х. и построените в него девет броя сгради с идентификатори от № * до № * съгласно Акт за публична държавна собственост № ****/**.**.**** г.. Две от тези сгради - № * /заснета в КК като хангар, депо, гараж с площ 46 кв.м. / и № * / заснета като сграда за образование с площ 130 кв.м. /, се владеят и ползват от ответниците без законово основание, при това не по предназначението им – в нарушение разпоредбата на чл. 16 ал. 1 от ЗДС. Петитума е да бъде признато за установено по отношение на ответниците че в полза на ищеца е учредено право на управление върху процесните две сгради – публична държавна собственост, и да бъдат осъдени ответниците да му предадат ползването и владението върху тях.
Ответниците са депозирали отговори на исковата молба, с които оспорват иска. На първо място се поддържа възражение той да е недопустим. Според О.Х. ищецът няма надлежна процесуална легитимация да предяви иска, надлежна страна – ищец по него е единствено Държавата чрез съответния процесуален представител по чл. 31 от ГПК , като ищецът няма и надлежна представителна власт по закон. Според С.у. „ С.К. *** допустим е иск за собственост, предявен от държавно учреждение, на което е предоставено правото на управление на държавен имот – предвид разпоредбата на чл. 14 ал. 1 от ЗДС и с оглед това че ревандикационният иск е действие на обикновено управление на вещта. Но допустимостта на този иск не изключва необходимостта ищецът да докаже наличие на правен интерес от иска, а такъв в случая се възразява да е налице, като се оспорва предоставянето на твърдяното право на управление и конкретно основанието за него – АДС № ****/**.**.**** г.. Поддържа се че актовете за държавна собственост не пораждат, а само констатират права. Като така сам по себе си АДС № ****/**** г. не е основание да се приеме че имотите са публична държавна собственост, както и че правото на управление по отношение на тях е предоставено на ищеца. В тази насока се оспорва материалната му доказателствена сила и се поддържа че ищецът следва да докаже както основанието за актуването на имотите като държавни, така и основанието за твърдяното негово право на управление досежно тях и на първо място да ги посочи - доколкото в акта не са посочени. Неизлагането на обстоятелства в тази насока в исковата молба счита да обосновават извод за недопустимост на иска поради липса на активна процесуална легитимация и на правен интерес.
В случай че искът се приемe за допустим се поддържа той
да е неоснователен. В тази насока и от двамата ответници се възразява че право
на управление върху находящата се в поземления имот *****.***.** сграда № * /
масивна триетажна учебна сграда с площ 1488 кв.м. / е предоставено с решение М.С.
№ ***/**.**.**** г. на Община - Х. за нуждите на втория ответник С.у. „ С.К. ***. Съгласно това решение и въз
основа на заповед от **.**.**** г. на О.У. на област Х. е последвало предаване
на сградата през същата година. Към момента на предаването спорните сгради № *
и № * са били обособени от навеси към сграда № *, пространството под които
преустроено в пристройки към нея – функционално свързани с първия й етаж за
разширяването на находящия се там ученически стол и в този им вид и за тази цел
се ползват и понастоящем. Като така процесните сгради са без самостоятелен статут и неправилно са заснети като
самостоятелни обекти. Те са част от
сграда № *, правото на управление върху която не принадлежи на ищеца, а е
предоставено от държавата на ответната община за нуждите на ответното спортно У..
По делото се установява следното:
Първото актуване на дворното място и сградите в него като държавни е с Акт № ****/**.**.**** г. на ОбНС – Х. / л. 56 от първоинстанционното дело/. Посочено е че те са отчуждени от частни лица със Заповед № ***/*.*.**** г. на ОбНС – Х., като терена е отреден за нуждите на М.Т.. Посочено е че в него се намират две учебни сгради и 6 броя работилници, които са предоставени за оперативно управление на СПТУ „ М.Г. „ , С.С.У. и М. „ Т. Х.“, както следва: на СПТУ – първи етаж от сградата с площ 1 488 кв.м., на С. у. – втори и трети етаж от същата сграда, на М. – другата учебна сграда с площ от 1 320 кв.м. и шестте работилници с обща площ 2200 кв.м.
През 1995 г. е съставен Акт № ****/*.*.**** г. / л. 120 от първоинстанционното дело/, с който са актувани като общинска собственост на основание § 7 т. 6 от ЗМСМА, с посочен бивш собственик държавата. Описанието на терена и сградите е идентично с това по акта от 12.01.1965 г., както и предоставеното право на управление и ползване върху тях от трите училища.
С АДС № ****/**.**.**** г. / лист 48 от първоинстанционното дело / терена и сградите са актувани като държавни на основание чл. 147 от ППЗДС / приет ДВ бр. 82/27.09.1996 г., отм. ДВ бр. 78/26.09.2006 г. /. Посочени са терен – земя 27 171 кв.м. и осем броя сгради както следва: Учебна сграда с площ 1 488 кв.м.; Учебна сграда с площ 1 219 кв.м.; учебна работилница с площ 3 470 кв.м; Физкултурен салон с площ 370 кв.м.; Актова зала с площ 269 кв.м.; Топла връзка с площ 68 кв.м. и Складове, гаражи, застроени на 320 кв.м. Посочено е че правата върху тях са предоставени на М.О.Н. за нуждите на Т.М. „ С.К.М. „, като в забележка е отразено че с решение № ***/**.**.**** г. на МС учебната сграда с площ 1 488 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата се предоставя безвъзмездно за ползване на О.Х. за нуждите на ССУ „ С. К. „. Представени са заповед № ДС ** – **/**.**.**** г. на О. у. – Х. за предаването на сградите на О. – Х. и преписката по предаването – от д. на о., от о. ответното У.. Представен е още споразумителен протокол между ищеца и ответника от 19.06.2003 г. относно ползването и поддържането на терена от ответника във връзка с предоставената му сграда с Решение на МС № ***/**.**.**** г., онагледен със скица, неразделна част от протокола / лист 34 и 35 от първоинстанционното дело /.
След влизане в сила на кадастралната карта на гр. Х. и на основание чл. 71 ал. 1 от ЗДС е издаден АДС № ****/**.**.**** г., в който имотите се отразени съгласно данните по чл. 60 ал. 1 т.т. 1 – 7 от ЗКИР. Заснети са девет сгради върху поземления имот, в това число и процесните две. Отново е отразено че правото на управление е на ищеца, изключая сграда № *, право на управление върху която е на ответното спортно У. съгласно горецитираното решението на МС от 30.8.2002 г.
Назначена е по делото СТЕ, изпълнена от вещо лице Т. М.. Експертизата е изготвена след проверка на кадастралната карта, кадастрално – регулационния план на гр. Х., ободрен със заповед № ***/**** г. и изменен със заповед № ****/**** г.
Според депозираното заключение съгласно регулациите по източната и южната фасади на учебната сграда, ползвана от ответното У. и заснета сега от КК с идентификатор *****.***.**.*. са заснети навеси с ширина съответно 6, 50 м. и 3,50 м. Навесът по източната фасада е оформен след изпълнена топла връзка на ниво втори етаж между двете учебни сгради № * и № *, ползваща се от ищеца и нямаща изход към сградата на ответника. Пространството под този навес – ползващо се според споразумителния протокол от 19.6.2003 г. и скицата към него от ответника е заградено – от юг с фасадната стена на физкултурния салон, а от запад с фасадата на учебната сграда № * на ответника / на първо ниво ученически стол /. На изток и север са изградени допълнителни стени, на северната стена е монтирана метална гаражна врата. Това именно пространство под навеса с площ 46 кв.м. – приобщено към ученическия стол в сградата на ответника и ползващо се като подход за зареждане на стола , е заснето по КК като самостоятелен обект – сграда с идентификатор *****.***.**.*. Според вещото лице то не е самостоятелен обект с предназначение хангар, депо, гараж, а пристройка, функционално свързана с първо ниво / ученическия стол / на учебната сграда на спортното У. с идентификатор № *****.***.**.*. Относно сграда с идентификатор № *****.***.**. – съществувала е по план стоманобетонна козирка на южната фасада на учебната сграда на ответника № *****.***.**.*. на ниво плоча между първия и втория етаж на сградата, трайно прикрепена към терена с кръгли стоманобетонни колони. Козирката е част от основната конструкция на сградата, изпълнена с построяването й. Пространството под козирката е заградено с частичен тухлен зид и дограма с врати и прозорци и приобщено също към ученическия стол на първото ниво на сградата на ответника – за разширение на стола, и така се ползва и понастоящем. Това именно пространство е заснето като самостоятелна сграда № * площ 130 кв.м. и предназначение столова. Според експерта не е самостоятелен обект, а е функционално свързано със стола в учебната сграда на ответника. За извършените преустройства не са открити строителни разрешения и книжа. Процесните обекти са заснети като сгради за пръв път с изготвянето на кадастралната карта, няма данни да е инициирано, изготвяно и одобрявано изменение или допълнително попълване на кадастралната карта. Декларирани са и от ищеца и от ответника през 2011 г. , като и двете училища са заплащали данък за тях от декларирането и до 2017 г. – изготвянето на заключението.
Свидетелят Д. П. Х. депозира показания да е работил в ответното У. от 1977 г. до 1993 г. До 1980 г. бил преподавател по спортна подготовка, а след това – заместник директор по спортната част. И двете козирки на учебната сграда, която ползвало спортното У. били преградени с оглед нуждите на ученическия стол. Козирката към булеварда била заградена, за да се ползва пространството за зареждане на стола, както и за обособяване на кът за отпадъчна храна съгласно предписание на ХЕИ, а козирката откъм двора – за разширение на стола, тъй като площта не достигала. Според свидетеля прегражданията станали през 80 – те години, не е имало разногласия и претенции за това от страна на М., тъй като заградените пространства от терена под козирките и дотогава били ползвани от спортното У.. Разногласия не е имало и след това и конкретно до 1993 г., когато свидетелят напуснал. Прегражданията били извършени от БКС, имало строителни книжа, свидетелят контактувал и с технически ръководител. Тогава било извършено и асфалтиране на двора.
При така ангажираните доказателства първоинстанционният съд е приел иска за допустим, но неоснователен. Прието е че ищецът – при лежаща върху него доказателствена тежест, не установява да му е предоставено правото на управление върху процесните сгради и основанието на това право. Заснемането им от кадастъра и посочването им в АДС ****/**.**.**** г. не съставлява такова основание, тъй като само по себе си не създава материални права, а само ги констатира. Прието е още че тези две сгради – съгласно предназначението им – хангар, депо гараж; съответно сграда за образование, не обслужват пряко функциите на ищеца като учебно заведение. И на трето място е прието че тези сгради не са самостоятелни обекти, годни да бъдат предмет на право на собственост.Те не съществуват самостоятелно, а са пристройки към и функционално свързани със сградата на ответното У.. Прието е за неоснователно възражението на ищеца че е недопустимо статута им да се оспорва в настоящия процес по чл. 108 от ЗС с възражение, а това може да стане само чрез провеждане на производство с предмет чл. 54 ал. 2 от ЗКИР. Изложените в тази насока мотиви са при спор за собственост ответникът не само може, но е и длъжен, да заяви всички правоизключващи претендираното право на собственост възражения, в това число и за грешки и непълноти, които могат да се разглеждат и разрешават и в друго съдебно производство, а не само в такова по чл. 54 от ЗКИР – ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС, ОСГК.
Поддържа се във въззивната жалба че актовете за публична държавна собственост и в частност Акт № ****/**.**.**** г. са официални свидетелстващи документи, ползващи се с материална доказателствена сила досежно отразяванията и отбелязванията в тях. Затова доказателствената тежест при оспорването им е на оспорващата ги страна – в случая на ответниците, а не на ищеца – както неправилно указал първоинстанционния съд, възлагайки на въззивника да установява твърдяното негово право на управление върху имотите, предмет на акта и конкретно върху процесните две сгради. Правото му на управление върху тях следва пряко от акта и не е оборено от ответниците при лежаща върху тях доказателствена тежест. Напълно несъстоятелен е и извода на съда че сградите не обслужвали пряко функциите на ищеца като учебно заведение. За учебно заведение, още повече професионално У. като ищеца, несъмнено необходими са обслужващи сгради като столова / според фактическото ползване /, както и хангар и гараж – според отразеното предназначение. Поддържа се че АДС № ****/**.**.**** г. е издаден на основание чл. 71 ал. 1 от ЗДС, който постановява че при влизане в сила на КК за имотите – държавна собственост се съставят нови актове, които да са съобразени с отразените в кадастралните карти и регистри данни за имотите. Съгласно законовите изисквания кадастралната карта отразява фактическото положение на терена, поради което всички строежи - дори и незаконни, се заснемат. Затова са заснети и процесните две сгради, които не са попадали в застроената площ на сградата на ответното У. и същевременно са построени в терена – държавен ПИ с идентификатор *****.***.**, върху който ищецът е с предоставено за управление, поради което и с АДС ****/**.**.**** г. правилно е посочено че ищеца е с предоставено право на управление и върху тези сгради. В преписката по издаването на акта ответната О.Х. е представил комбинирана скица за проектиране № ****/*.*.**** г. и писмени обяснения към нея, където те са изрично посочени като самостоятелни сгради. Този факт сам по себе си обосновава – според жалбоподателя, извод че възражение на общината по делото в противна насока е не само неоснователно, но и недопустимо, тъй като цели да обори издадени от самата нея официални документи. Същите аргументи са налице и по отношение на ответното У. – доколкото то е декларирало сградите като самостоятелни още през 2011 г. и е заплащало дънъците за тях, които получавани от ответната община. Всички тези факти и установяващите ги документи изобщо не са взети предвид от първоинстанционния съд, поради което изводът му че сградите не съществуват като самостоятелни е необоснован. Счита че този извод е формиран и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – доколкото той е формиран единствено на база заключението на СТЕ, за която се настоява да е недопустима. В тази насока са изложени аргументи че не е от компетентността на вещото лице да установява има ли сграда и с какъв статут е тя, тъй като и двете понятия са правни и отговор на същите може да даде само съда на база законовите критерии, залегнали в ЗКИР и ЗУТ. Настоява да е недопустимо по пътя на оспорване чрез възражение да се твърдят и установяват непълноти и/или грешки на кадастралната карта. Съгласно чл. 54 ал. 2 от ЗКИР и задължителната съдебна практика пътят за защита на заинтеросованата страна е провеждане на административно производство или исково производство с такъв предмет. Страната която се позовава на непълноти или грешки в кадастралната карта може да ги установява само чрез предявен положителен установителен иск с такъв предмет – самостоятелен или в рамките на друг спор за собственост, но не и чрез възражение. Твърди се също че доколкото процесните две сгради са фактически съществуващи те могат да бъдат предмет на иск за право на собственост независимо от това дали са самостоятелни обекти или не, тъй като съгласно ТР № 8/23.02.2016 г. иск за реална част от недвижим имот е допустим дори ако тази част е неправилно заснета и дори изобщо не е заснета в кадастралната карта.
Настоящото въззивно разглеждане на спора е второ. С въззивно Решение № 4/9.1.2018 г. по гр.д. № 675/2017 г. на АС – Пловдив обжалваното решение е обезсилено с мотиви че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявеният иск по чл. 14 и следв. от ЗДС във вр. чл. 108 от ЗС / доколкото дадената от този съд правна квалификация е чл. 14 и следв. от ЗДС във вр. чл. 62 от ЗС /, при нередовна искова молба – не било посочено правното основание, на което държавата е собственик на процесните сгради и тъй като в диспозитива на обжалваното решение са посочени само страните, но не и предявеното за защита материално право, като делото върнато на ОС – Х. за ново разглеждане, след изискване на уточнения на исковата молба.
С Решение № 193 от 18.12.2018 г.по гр.д. № 1494/2018 г. на ВКС, I г.о. въззивно решение № 4/9.1.2018 г. е отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прието е че исковата молба / първоначална и допълнителна / не страда от нередовности, сочи на иск с правното основание 108 от ЗС, предявен от ищеца в качеството му на процесуален субституент с предоставено право на управление по чл. 14 и следв. от ЗДС и този именно иск е бил разгледан с обжалваното решение, като погрешно посочената в него правна квалификация чл. 62 от ЗС е основание за неправилност, а не за неговата недопустимост. Не е основание за недопустимост и съответно за обезсилване на обжалваното решение и непосочването в диспозитива на същото на имотите, предмет на търсената защита. Касае се за несъответствие между мотиви / в които тези имоти са посочени с всички индивидуализиращи го белези / и диспозитив, което съставлява допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка и тя следва да бъде поправена от него по реда на чл. 247 от ГПК. Същата – при настоящото въззивно произцводство, е вече отстранена с постановеното на това основание допълнително решение № 2/03.01.2019 г. на окръжния съд.
Относно допустимостта – за която съдът следи служебно във всеки етап на производството, исковете са допустими и правилно са разгледани по същество. Съгласно трайно установената съдебна практика – в който смисъл и горецитираното отменителното решение на ВКС по настоящия спор, с предоставяне на управлението върху имота публичното тяло – субект на това му предоставено право се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация и може да брани това право чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползването на имота. Държавата е обвързана от процуалните действия на учрежденията, на които е предоставено имуществото, предмет на правния спор и без неин орган да е конституиран като контролираща страна по делото – доколкото й с ГПК от 2007 г. институтът на контролиращата страна не е възприет. Държавата като титуляр на правото на собственост може да участва в производството по делото при условията на чл. 226 ал. 2 от ГПК.
С оглед така възприетото разрешение неоснователно е възражението на ответната О.Х. за недопустимост на предявените претенции поради липса на активна процесуална легитимация за въззивника – ищец. Неоснователно е и възражението за недопустимост на втория ответник – въззиваемото С.у. „ С.К. ***, поради липса на правен интерес за ищеца, тъй като АДС № ****/**.**.**** г. - на който единствено основава заявеното свое право на управление върху процесните сгради, сам по себе си не съставлява основание, пораждащо това право, а само го констатира. Принадлежността на спорното право на управление е въпрос по основателността на иска.
След влизане в сила на ЗДС / приет ДВ бр.44/1996 г., в сила от 01.06.1996 г. / теренът и сградите в него на основание чл. 147 от ППЗДС /приет ДВ бр.82/27.09.1996 г., отм. ДВ бр. 78/26.9.2006 г./ са актувани като държавни с АДС № ****/**.**.**** г.. Посочено е че правото на управление върху тях е предоставено на въззивника – ищец, изключая учебната сграда с площ от 1 488 кв.м., управлението върху която съгласно решение на МС № 591 от 30.08.2002 г. е предоставено безвъзмездно на О.Х. за нуждите на спортното У. „ С. К. „ – сградата, ведно с общите й части. В този акт – както и в предходните горецитирани актове от 1965 г. и 1995 г., са индивидуализирани само двете учебни сгради / с настоящи идентификатори № * и № * /, останалите в терена са посочени като работилници, складове и гаражи с обща застроена площ.
Подробно индивидуализация на сградите е направена за пръв път с АДС № ****/**.**.**** г., издаден след влизане в сила на кадастралната карта и на основание чл. 71 ал. 1 от ЗС. Индивидуализирани са девет броя сгради – в това число и процесните две под № 4 и № 6. Отново е посочено че учебна сграда № 5 е предоставена безвъзмездно на общината за нуждите на спортното У. с решение на МС № ***/**** г. , останалите сгради и терена – на ищеца.
Спор за собственост между държавата и общината няма, няма спор и относно предоставеното на въззиваемото спортно У. управление и ползване на сграда № *. Спорът е дали на въззивника – ищец принадлежи предоставено от държавата право на управление върху терена и останалите сгради в него и конкретно процесните две – според отразеното в акта.
Актовете за държавна собственост – както правилно поддържа въззивника, са официални документи, ползващи се с обвързваща материална доказателствена сила относно отразяванията и отбелязванията в тях, поради което при оспорване на тази материална доказателствена сила доказателствената тежест е на оспорващата страна, в случая на ответниците. Оспорването не бе доказано от тях по отношение на терена и сградите с идентификатори №№ *, *, *, *, * и * – които и извън предмета на спора. По отношение обаче на процесните две сгради №№ * и * оспорването досежно принадлежността на правото на управление и ползване за ищеца е успешно проведено. Безспорно установено е от заключението на СТЕ и показанията на разпитания свидетел, че тези две сгради са възникнали през 80 – те години като пристройки към и функционално свързани с предоставената през 2002 г. на ответниците сграда № * и конкретно към първия й етаж – ученически стол за разширяването му, инкорпорирани са към същия и се ползват с това предназначение и понастоящем. Неоснователно е поддържаното че експертизата е недопустима, тъй като поставените към нея въпроси и в частност въпроса самостоятелни сгради ли са процесните две са извън компетентността й, тъй като понятията сграда и статут на съществуваща сграда били правни и от компетентността единствено на съда. Действително дали процесните две сгради, заснети от кадастралната карта и отразени в нея със самостоятелни идентификатори, са отделни, самостоятелни обекти на правото на собственост е правен въпрос, но разрешаването му е в зависимост от установяването на правнорелевентните за отговора на този въпрос факти и обстоятелства, предмет на експертизата – технически и други параметри относно възникването, ползването им, техническата и функционална свързаност с други сгради и конкретно със сграда № *. Според дадения от вещото лице отговор на тези въпроси следва извод че без значение законни или не, процесните сгради № № * и * нямат самостоятелно съществуване, не съставляват отделни, самостоятелни обекти, годни да бъдат предмет на правото на собственост и съответно на управление и този извод не се променя от издадената от ответната община скица № 1317/21.6.2011 г., нито от факта че те са декларирани от ответното У. пред Д. МДТ към общината и съответно са заплащани данъци за тях. Като приращения към сграда № 5 те следват собственическия статут на тази сграда, а не на дворното място - както неправилно поддържа въззивника. Неоснователно е възражението му че е недопустимо оспорването на кадастралната карта в този смисъл по пътя на възражение, съответно че оспорването на самостоятелния статут на процесните сгради можело да се стане само чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР в отделно или в същото исково производство. Както правилно е приел първоинстанционният съд оспорването и установяването на статута на процесните постройки в настоящото производство е допустимо чрез така предявеното правоизключващо възражение на ответниците, което те не само могат, но са и длъжни да заявят предвид разпоредбата на чл. 131, чл. 143 ал. 3 и 147 от ГПК.
С оглед така изложените мотиви отхвърлянето на исковете е като краен резултат – правилно. Както се каза по горе въпреки погрешно дадената правна квалификация – чл. 62 от ЗС, първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по предявения иск за собственост, поради което не е налице основание за обезсилване на решението. Но неправилната правна квалификация на исковете - посочена и в диспозитива, го опорочава до степен на пеправилност, поради което съдебният акт ще бъде отменен и ще бъде постановен друг за отхвърляне на исковете като такива с правно основание чл. 108 ЗС във вр. чл. 14 и следв. от ЗДС.
С оглед този резултат на ответниците се дължат и се присъждат всички направените от тях разноски. Същите за ответното У. са в общ размер 3 800 лв., както следва: за първоинстанционния съд - 1 900 лв. / адвокатски хонорар 1 500 лв. и 400 лв. възнаграждение за СТЕ /, за първото въззивно разглеждане – 1 000 лв. адвокатско възнаграждение, за касационното – 600 лв. възнаграждение за един адвокат и за настоящото въззивно производство – 300 лв. възнаграждение за един адвокат. Ответникът О.Х. не е направил разноски за производството, но претендира юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция в минимален размер. Молбата е основателна и следва да се уважи, като размера съдът определя на 400 лв. / 100 лв. минимум – съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, за всяка инстанция/.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И
Отменя изцяло Решение № 326/05.10.2017 г. по гр.д. № 112/2017 г. на Окръжен Съд – Х. и представляващото неразделна част от него Решение № 2/03.01.2019 г., постановено в производство по чл. 247 от ГПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
Отхвърля исковете по чл. 108 от ЗС, предявени от ищеца П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х., ЕИК ********* в качеството й на процесуален субституент по чл. 14 и следв. от ЗДС срещу ответниците О.Х. ЕИК ********* и С.у. „ С.К. ***, Булстат ********* за признаване за установено че на ищеца П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х. е предоставено от Д. правото на управление върху две сгради – публична държавна собственост, а именно: Сграда с идентификатор *****.***.**.* с площ 46 кв.м., едноетажна, с предназначение – хангар, депо, гараж и Сграда с идентификатор *****.***.** с площ 130 кв.м., едноетажна, предназначение сграда за образование – и двете находящи се в поземлен имот *****.***.** по кадастралната карта на гр. Х., одобрена със Заповед № РД – ** – **/**.**.**** г. на изпълнителния директор на АГКК и за осъждането на О.Х. и С.у. „ С.К. *** да предадат на ищеца владението и ползването на сградите.
Осъжда П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х., ЕИК ********* да заплати на С.у. „ С.К. ***, Булстат ********* деловодни разноски за производството в общ размер от 3 800 / три хиляди и осемстотин / лева.
Осъжда П.Г.М. „ С.К.М. „ – гр. Х., ЕИК ********* да заплати на О.Х. ЕИК ********* юрисконсулстско възнаграждение за производството в общ размер на 400 / четиристотин / лева.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: Членове: