№ 977
гр. София, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20231000501248 по описа за 2023 година
при участието на секретар Ваня Илиянова, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по гр. дело 1248/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, Гражданско
отделение, 1 с-в е образувано по допустима въззивна жалба на Т. Л. Б. чрез адв. А. Т. срещу
решение 2705 от 10.10.2022 г. на СГС, ГО 11 състав по гр.д. 10174/2021 г., с което
жалбоподателката – ответник по иска е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 143,
ал. 1 ЗЗД сумата от 28 000 лева – регресно вземане за заплатени от ищеца в качеството му на
поръчител по договор за поръчителство от 04.06.2010 г. суми по договор за ипотечен кредит
от 04.06.2010 г., сключен между Б. и „Инвестбанк“ АД (правоприемник на ТБ „Виктория“
АД, с предишно наименование „Емпорики банк – България“ ЕАД) ведно със законната лихва
от 12.08.2021 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86 ЗЗД 8532, 22 лева лихва за
забава пот 12.08.2018 г. до 12.08.2021 г.
Излагат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че не са
налице предпоставки за уважаване на иска и решението следва да бъде отменено.
Подаден е отговор от Д. К. Б. чрез адвокат В. Х., в който въззивната жалба се оспорва.
Страните не са направили доказателствени искания и въззивният съд не е събирал нови
доказателства.
В съдебно заседание жалбоподателката лично, а ответникът по жалбата – чрез своя
процесуален представител, поддържат тезите си.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
Софийски градски съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86 ЗЗД. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че фактическият
състав, регламентиран в чл. 143, ал.1 от ЗЗД, се е осъществил и ищецът – ответник по
въззивната жалба, има право да получи платеното от него в полза на кредитора заедно с
1
лихвата за забава от ответницата, сега въззивен жалбоподател.
Искът по чл. 143, ал. 1 от ЗЗД има за предмет регресните права на поръчителя, платил
задължението на главния длъжник. Предпоставките, за да бъде уважен този иск, са следните:
наличие на действително задължение, обезпечено с поръчителство; длъжникът да не е
изпълнил главния дълг; същият този дълг да е платен от поръчителя; поръчителят да е
уведомил длъжника за изпълнението.
Пред въззивния съд, предвид оплакванията в жалбата, са спорни всички предпоставки за
уважаване на иска. Не е спорно дали претендираните вземания са погасени по давност, тъй
като във въззивната жалба няма оплакване срещу приетото от СГС.
По отношение наличието на предпоставките за уважаване на иска въззивният съд излага
следните мотиви. Пред въззивната инстанция не е спорно, а се установява и от приложените
доказателства, че е сключен договор за ипотечен банков кредит № М 40822-10 от 04.06.2010
г., по силата на който „Емпорики банк - България“ ЕАД, чийто правоприемник е
„Инвестбанк“ АД, е предоставила на ответника Т. Л. Б. ипотечен кредит в размер на 40 000
евро. За обезпечаване на всички задължения на кредитополучателя Б. ищецът Д. К. Б. се е
задължил да отговаря като поръчител съгласно договор за поръчителство от същата дата-
04.06.2010 г.
Установените от първата инстанция факти не се оспорват в жалбата, поради което
въззивният съд приема следното.
Със заповед за незабавно изпълнение на СРС, 60-ти състав от 22.05.2014 г. по ч.гр.д. №
34338/2013 г. Т. Л. Б. и Д. К. Б. са осъдени солидарно да заплатят на „Инвестбанк“ АД
сумата от 39 254.55 лева - главница по договора за банков кредит, сумата от 1369.23 евро –
възнаградителна лихва за периода 04.10.2012 г. – 27.03.2013 г. и 2832.65 евро – наказателна
лихва. След подадено възражение е образувано гр.д № 12549/2014 г. на СГС, 7-ми състав, по
което е налице влязло в сила на 10.03.2016 г., с което предявените искове са отхвърлени,
поради ненастъпила предсрочна изискуемост. С нотариална покана, получена от поръчителя
Д. К. Б. на 29.03.2017 г., банката-кредитор го е уведомила, че поради забава в плащането на
месечни анюитетни вноски, падежирали в периода 04.11.2012 г. до 04.03.2016 г., с
нотариална покана от 15.03.2016 г. е обявила на кредитополучателя Т. Б. предсрочна
изискуемост на вземанията по ипотечния кредит и въпреки това, тя не ги е погасила.
Посочено е, че към 01.03.2017 г. вземанията на банката възлизат в размер на 55 231.29 евро,
от които 39 254.56 евро – главница. На 19.10.2017 г. между „ТБ „Виктория“ АД и Д. К. Б. е
подписано споразумение, в което страните, като са приели, че между банката и кредитора е
налице висящо гражданско дело по предявен установителен иск по чл. 422 ГПК за
вземанията заповед за незабавно изпълнение от 09.05.2016 г. на СРС, 119 състав по ч.гр.д. №
23285/2016 г., са се съгласили, че Д. К. Б. признава същите и се задължава да заплати на
кредитора в срок до 02.11.2017 г. сумата в размер на 28 000 лева, за погасяване на част от
главницата в размер на 27 390.99 лева и такса за управление в размер на 609.01 лева. В т.5
от споразумението банката се е съгласила да върне на поръчителя заплатената от него сума,
в случая че бъде установено с влязло в сила решение по предявения установителен иск, че
сумите по издадената заповед за изпълнение са недължими. С влязло в сила на 15.05.2018 г.
решение № 11/02.01.2018 г. по гр.д. № 7426/2016 г. по описа на СГС, І г.о., 19-ти състав е
признато за установено по предявените от „ТБ „Виктория“ АД срещу Т. Л. Б. установителни
искове по чл. 422 ГПК, че Б. дължи на банката сумата от 39254.56 евро главница по договор
за ипотечен кредит №М 40822/04.06.2010 г., сумата от 8222.30 евро – възнаградителна лихва
за периода 04.11.2013. – 25.03.2016 г. и наказателна лихва в размер на 822.38 евро за
периода 20.03.2016 г. – 25.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение от 09.05.2016 г. на СРС, 119 състав по ч.гр.д. № 23285/2016 г.
Фактът на плащането на 28 000 лева по сметка на банката-кредитор от поръчителя на
30.10.2017 г. и фактът, че плащането е за погасяване на посочения по-горе договор за банков
ипотечен кредит, не са оспорени от представителя на ответницата в първото с.з., в
съответствие с което първоинстанционният съд ги е отделил за безспорни и ненуждаещи се
от доказване. Ето защо, въззивните доводи, че не е доказано плащането, са неоснователни.
2
Не само че по делото е представено платежно нареждане за търсената главница от 28 000
лева, неоспорено от ответницата, а и нейният представител е заявил изрично, че не оспорва
плащането и че то е за погасяване на договора за ипотечен кредит, сключен между нея и
банката.
Неоснователно е възражението, черпено от чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като тази норма защитава
поръчителя в отношенията му с кредитора и е неприложим в отношенията между платилия
поръчител и длъжника.
Неоснователни са доводите, че ответницата не е била уведомена за плащането от страна на
поръчителя. Ищецът е направил разумни усилия да връчи покана на ответницата на
известните му адреси чрез нотариус. При посещение на 04.12.2017 г., 17.12.2017 г.,
08.01.2018 г. адресатът не е открит, поради което и на основание чл. 47, ал. 1 ГПК е
залепено уведомление на входната врата на 08.01.2018 г., а на 28.01.2018 г. нотариусът е
удостоверил връчването на уведомлението за плащане.
Изцяло неотносими към настоящия спор са изложените доводи, че имотът, във връзка с
който е сключен договорът за ипотечен банков кредит, е с променена собственост от 2016 г.,
а споразумението между банката и поръчителя е от 2017 г. и основанието за обслужване на
кредита било отпаднало. Без значение за дължимостта на вземанията на ответницата към
банката, както и към платилия поръчител, е кой е собственик на имота. На следващо място,
тези твърдения, дори да и бяха относими, са неоснователни поради своята недоказаност. По
делото няма никакви доказателства за собствеността на имота, за закупуването на който е
предоставен кредитът.
Законодателят не е поставил изисквания за възникването и упражняването на правата по чл.
143, ал. 1 от ЗЗД, каквито ответницата поддържа в отговора на исковата молба и във
въззивната си жалба.
С решение № 306 от 6.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 185/2014 г., IV г. о. по въпроса, по
който е допуснато касационното обжалване има ли право поръчителят по банков кредит,
който е платил предсрочно задължението по кредита, да предяви иск за цялата сума срещу
кредитополучателя, ВКС е приел следното. С договора за поръчителство поръчителят се
задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение на
кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу
длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. Длъжникът и
поръчителят отговарят солидарно пред кредитора, поради което той може да претендира
изпълнение от всеки от тях и едновременно от двамата, но няма право да получи повече от
дължимото. Когато кредиторът предяви вземането си срещу длъжника, правното положение
на поръчителя с нищо не се засяга. Когато кредиторът предяви вземането си срещу
поръчителя, поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията му, инак
той рискува да плати недължимо или в повече; а и длъжникът, ако не знае за извършеното
плащане от поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на
поръчителя да уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. Когато
поръчителят има доверие на кредитора, той плаща на свой риск (за да избегне разноските по
делото и разноските по принудителното изпълнение). Ако задължението е съществувало,
той получава регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня
на плащането. При неуведомяване длъжникът запазва единствено възраженията си срещу
кредитора - само тях той може да противопостави на платилия поръчител. Длъжникът не
получава никакви права срещу поръчителя поради неуведомяването му. Това свое решение
ВКС е аргументирал и с решение № 114 от 21.03.11 г. по гр. дело № 1143/10 г. на IV г. о. на
ВКС и решение № 229 от 10.09.12 г. по гр. дело № 452/11 г. на IV г. о. на ВКС, постановени
по реда на чл. 290 ГПК.
Посоченото решение № 114 от 21.03.11 г. по гр. дело № 1143/10 г. на IV г. о. на ВКС е
приложимо за случая, но не подкрепя тезата, поддържана във въззивната жалба, че ищецът
самоволно е извършил плащане и като е лишил длъжника от предявяване на възражения,
няма регресно вземане.
3
В случая, задължението на ответницата към банката е съществувало – няма твърдения на
ответницата и доказателства за обратното. Неуведомяването за предстоящото плащане не
лишава поръчителя от регресното му вземане за всичко, което е платил, със законната лихва
от деня на плащането, а именно 28 000 лева ведно с лихва за забава от 30.10.2017 г., както е
приел и първоинстанционният съд.
Ето защо, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора, на ответника по жалбата се дължат разноски за заплатен
адвокатски хонорар. Възражението за прекомерност е неоснователно, тъй като уговореното
и заплатено адвокатско възнаграждение от 2800 (две хиляди и осемстотин) лева съответства
на минималните размери, предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в актуалната редакция към
сключване на договора за правна защита и съдействие.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2705 от 10.10.2022 г. на СГС, ГО, 11 състав по гр.д.
10174/2021 г.
ОСЪЖДА Т. Л. Б. да заплати на Д. К. Б. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 2800 (две хиляди и осемстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС по реда и предпоставките на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4