№ 329
гр. София, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100506029 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.02.2021 год., постановено по гр.дело №52171/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 69 с-в, е отменено на основание чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ наложеното на
П. СВ. Ч. дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ със Заповед №РД-18-
112 от 25.08.2015 год. на министъра на културата на Република България и ответникът
Министерство на културата на Република България е осъден да заплати, както следва: на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 600 лв. и
по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 80 лв., представляваща държавна
такса.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
Министерство на културата. Жалбоподателят поддържа на първо място, че обжалваното
решение е недопустимо. Съгласно чл. 61, ал. 2 КТ надлежен ответник по делото бил
работодателят, а не висшестоящият орган. В случая намирали приложение разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк.дело №1/2010 год.,
ОСГК. Следователно в случая надлежен ответник по делото бил работодателят на ищеца –
Българския културен институт – Берлин, а не горестоящият му орган – Министерство на
културата – виж и § 1, т. 1 от ДР на КТ. На следващо място сочи, че първоинстанционният
съд бил приел за осъществени единствено деянията по т. 1 и 3 от процесната заповед, както
и че същите представляват дисциплинарни нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ. Безспорно
обаче било установено и нарушението по т. 4 от заповедна за безвъзмездно предоставяне на
1
помещения на Българския културен институт – Берлин без заплащане на наем и режийни
разноски. Договарянето на ползването било извършено при неспазване на
законоустановения ред – след писмено разрешение на министъра на културата или
упълномощено от него лице и въз основа на мотивиран доклад от директора на културния
институт. СРС неправилно бил приел, че това нарушение по т. 4 е неясно, а оттам и
недоказано, тъй като не са посочени конкретни събития и лица, осъществявали
безвъзмездно ползване на помещения на културния институт. Неспазването на условията за
ползване на наетите с договор помещения представлявало нарушение на основните
задължения и отговорности на директора съгласно раздел ІІІ от подписаната длъжностна
характеристика. Сключването на договори с дружи физически и юридически лица следвало
да е в рамките на дейността на културния институт и в съответствие с местните и
българските нормативни актове, какъвто не бил разглеждания случай. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че нарушението по т. 5 от заповедта не е извършено.
По делото било прието споразумение от 01.04.2015 год., сключено между Българския
културен институт – Берлин и Е.И. за провеждането на курс по рисуване в сградата на
института, за което последният бил получил сумата от 300 лв. – режийни разходи. Не бил
осъден доклада от 02.07.2015 год. на Инспектората. В случая било налице неправомерно
финансиране с публични средства на други лица, без заплащане от тяхна страна на режийни
разноски и наем. Неспазването на бюджетната дисциплина и договарянето за ползване на
помещенията, за които институтът заплащал наем с бюджетни средства, не кореспондирало
със задълженията на директора за ефективно, целесъобразно и законосъобразно разходване
на финансовите средства и целесъобразното оползотворяване и стопанисване на
имуществото на института. Макар че ищецът бил представил невярна информация в
декларация от 28.02.2015 год. по чл. 15, ал. 2, т. 1 и 2 от наредбата за дългосрочните
командировки в чужбина, нарушил бил цитираните разпоредби и бил получил недължимо
суми за командировъчни средства за сметка на бюджета на института, СРС бил формирал
изводи, че наложеното наказание е несъразмерно тежко на извършеното нарушение на
трудовата дисциплина. Обстоятелството, че ищецът сам бил открил пропуска си и бил
възстановил сумата не опровергавало противоправното му поведение. Необосновано СРС
бил приел, че същото не разкрива трайност, системност и висок интензитет. Не без значение
било обстоятелството, че нарушенията били извършени от лице, което заема длъжността
„директор“ на държавен културен институт в чужбина. Поведението на ищеца било довело
до вредни последици и неблагоприятно отражение върху цялостната дейност на
работодателя. Директорът на български културен институт в чужбина носел
административно-наказателна отговорност и контролирал и отговарял за ефективното,
целесъобразно и законосъобразно разходване на финансови средства и бюджета на
института. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата П. СВ. Ч. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че надлежен ответник по делото било Министерство на културата,
тъй като Българският културен институт – Берлин не бил правосубектен. Останалите
2
изложени във въззивната жалба оплаквания били неоснователни.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. При
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд констатира, че същото е
недопустимо, поради следните съображения:
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за
правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно
възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът
/служителят/ и работодателят. Спорът за законността на наложеното на ищеца
дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ е трудов и засяга правната сфера
както на работника, който го предявява в защита на своите права, така и на работодателя.
Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено
трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието
„работодател“ и това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както
и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие,
учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и
други подобни, което самостоятелно наема работници или служители по трудово
правоотношение. Според чл. 61, ал. 2 КТ, за длъжности, определени в закон или акт на
Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя
орган. В тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е
съответната длъжност. Разпоредбата регламентира специфични хипотези на делегиране по
закон на работодателска власт, при които волеизявлението по възникването или
прекратяването на трудово правоотношение изхожда от различен от работодателя орган,
като изключение от общото правило на чл. 61, ал. 1 КТ, но обвързващо самия работодател,
т.е. този, в предприятието на който работникът или служителят полага труд. Надлежен
ответник по иск за отмяна на дисциплинарно наказание, предявен от работник или
служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2 КТ, е
работодателят, а не горестоящия спрямо него орган – в който смисъл са и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2010 год., ОСГК.
Законът за закрила и развитие на културата /ЗЗРК/ регламентира различните видове
културни институти, а именно: държавни – чл. 5, регионални – чл. 9 и общински – чл. 8.
3
Държавните културни институти са: държавни културни институти във ведомства, извън
Министерство на културата – чл. 6 ЗЗРК; държавни културни институти с национално
значение – чл. 7 ЗЗРК; училища по изкуствата и училища по културата – чл. 13 ЗЗРК и
български културни институти в чужбина – чл. 17 ЗЗРК. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЗРК, всички
държавни културни институти са юридически лица на бюджетна издръжка, какъвто статут
има и Българският културен институт – Берлин. Последният се представлява от директор,
чието правоотношение е трудово и възниква въз основа на конкурс по КТ за срок от 4
години. Според чл. 5, ал. 1, т. 22 от Устройствения правилник на Министерство на културата
/действал към момента, в който се твърди, че е възникнало трудовото правоотношение
между страните/, министърът на културата сключва договори с директорите на държавни
културни институти за осъществяване на творческата им дейност, при условие че
необходимите за това средства са в рамките на разходите по бюджета на културния
институт за съответната година.
Гореизложеното дава основание на СГС да приеме, че Българският културен институт в
чужбина има качеството на работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, а отделно от
това е и самостоятелен правен субект. Сключването на трудовия договор с ищеца от
министъра на културата е в изпълнение на предоставеното му правомощие, но при
условията на чл. 61, ал. 2 КТ трудовото правоотношение е създадено с Българския културен
институт – Берлин, което го определя като надлежна /процесуално легитимирана/ страна –
ответник по иска, предмет на настоящото дело.
В разглеждания случай искът за отмяна на наложеното на ищеца дисциплинарно
наказание „предупреждение за уволнение“ е предявен срещу ненадлежен ответник –
Министерство на културата, поради което и въззвният съд намира, при съобразяване на
разясненията по т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело
№ 1/2013 год., ОСГТК, че постановеното по него решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото – върнато на СРС, който в изпълнение
на задължението си да следи служебно за процесуалната легитимация на страните по иска,
следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок нередовността на исковата молба
/противоречие между обстоятелствената част, съдържаща твърдение, което обуславя правен
интерес от търсене на защита срещу определено лице и петитум, в който се съдържа искане
за защита срещу друго лице/, чрез конституиране на надлежния ответник по предявения иск
по чл. 357, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 2 КТ /като при неизпълнение на указанието производството
по делото следва да бъде прекратено – виж и приетото в мотивите на Тълкувателно решение
№ 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2010 год., ОСГК/.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 08.02.2021 год., постановено по гр.дело №52171/2015 год.
по описа на СРС, ГО, 69 с-в.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Софийски районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5