РЕШЕНИЕ
№ 1539
гр. Плевен, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20234430102869 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Д. И. П., ЕГН **********, чрез
адв. М., срещу „***“ АД, с която иска да се прогласи за нищожна клаузата, уговорена в
чл. 4, ал. 2. от Договор за паричен заем № ***/26.02.2018 г., поради противоречие и
заобикаляне на закона, както и поради неравноправност на клаузата, и да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата от 151,40 лева, представляваща недължимо
получена сума, ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата
молба до окончателно изплащане.
Ищецът основава претенциите си на твърденията, че на 26.02.2018 г. е сключил с
ответното дружество Договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът
отпуснал кредит в размер на 300 лева. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Поръчителите следвало да отговарят на определени условия. В алинея втора на
клаузата, страните уговорили, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 150 лв., като неустойката следвало да се заплати от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди още, че му е начислена
сума в размер на 150лв. поради неизпълнение на изискването за предоставяне на
обезпечение в изискуемия срок, както и че погасил изцяло сумата по сключения договор
преди завеждането на исковата молба. Счита, че договорът е нищожен, тъй като не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от
ЗПК, а това водело до недействителност на цялата сделка. Счита, че с клаузата на
неустойка кредиторът стреми заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗЗП за
правото му само на лихва върху неплатената сума. Третият опорочаващ клаузата факт
счита, че се изразява в това, че към ГПР по договора следвало да се добави уговорената
1
неустойка за неосигуряване на обезпечение, поради което отново се заобикаляла
императивна норма- тази на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тя била уговорена отнапред като
компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, както и че
компенсирала вредите от риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. На следващо място посочената в чл. 4.2 от неустойка противоречала на добрите
нрави, защото нямала присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна
функции. Счита, че неустоечната клауза по чл. 4 от Договора е изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,
защото задължавала потребителя при неизпълнение да заплати необосновано висока
неустойка. В заключение иска от съда да уважи предявените искове и претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват. Ответникът счита, че предявеният установителен иск е
недопустим, поради липса на правен интерес, доколкото към момента на сключване на
договора и по време на изпълнението му не е съществувал спор между страните. На
следващо място посочва, че в производството по предявения осъдителен иск ищецът
следва да докаже нищожността на съответната клауза, което обуславяло
недопустимостта на предявения установителен иск. Излага твърдения, че направеното
от ищцовата страна възражение за нищожност на целия договор е недопустимо.
Въвежда възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявения от
ищеца осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД. Релевира и доводи, че процесният договор за
паричен заем е действителен и в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7- 12 и т. 20, ал.2 от ЗПК. Преди да сключи договора за кредит, ищецът знаел, че
трябва да представи обезпечение, поради което не било налице неравновесие между
правата и задълженията на страните, и не е налице нарушение на нормата на чл. 33, ал.1
ЗПК. Счита, че неустойката не следва да се включва в ГПР, съгласно чл. 19, ал.3, т.1
ЗПК и същата не следва да се счита за нищожна. Посочва, че размерът на ГПР бил ясно
посочен в договора и същият не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва.
Твърди, че че към момента на сключване на договора, предвидената неустойка не била
дължима, т. к. нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в
договора задължения. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В с. з. ищецът поддържа исковата молба и претендира разноски.
В с. з. ответникът не се явява, но депозира писмено становище с подробни доводи
по същество.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установено от фактическа страна следното:
От събраните доказателствени средства се установява, че между „***” АД като
заемодател и Д. И. П. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по
повод на сключен Договор за паричен заем № *** от 26.02.2018 г., по силата на който
на заемателя е предоставен паричен заем в размер на 300 лв., при отразен в договора
годишен лихвен процент - 40, 00%, годишният процент на разходите е 49.00 %.
Задължението на заемателя е да върне предоставения паричен заем на 4 вноски, по
81,35 лв. всяка. Датите на плащане на всяка от погасителни вноски са последователни –
28.03.2018 г., 27.04.2018 г., 27.05.2018 г. и 26.06.2018 г. Съобразно чл. 3 с подписването
на договора заемателят удостоверява, че е получил изцяло заемната сума в брой.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, в срок до три дни от сключването му, заемателят
следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в
размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния
срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки
от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен
2
размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева; да работят на безсрочен трудов
договор; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит,
включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е
със статус не по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, чл. 4, ал. 2 от договора регламентира задължението на длъжника да
заплати на кредитора неустойка в размер на 151,40 лв., разсрочено, като към размера на
всяка от вноските се добавя тази за неустойката.
От представената от ответника справка /л.52/ се установява, че ищецът е погасил
общо 476,80 лв. по договора за паричен заем № ***/26.02.2018 г.
От приетото по делото заключение на назначената ССчЕ се установява, че ищцата
е усвоила предоставената заемна сума в размер на 300 лв., и е погасила по договор за
паричен заем № ***/26.02.2018 г. сумата от 476,80 лв., състояща се от 300 лв. главница,
25,40 лв. договорна лихва за периода от 26.02.2018 г. до 26.06.2018 г. и 151,40 лв.,
неустойка за периода от 26.02.2018 г. до 26.06.2018 г., с което кредитът е погасен.
Установява се още, че посочения в договора ГПР включва главницата и лихвата по
договора. При включване на неустойката се получава дължима погасителна вноска в
размер на 119,20 лв., а ГПР в размер на 969,30 %.
Горната фактическа обстановка безспорно се установи от събраните по делото
писмени доказателствени средства и заключение на ССчЕ. Съдът дава пълна вяра на
събраните и анализирани писмени доказателствени средства, тъй като са
последователни, вътрешнологични и непротиворечиви.
Съдът кредитира заключението на съдебносчетоводната експертиза, тъй като
същото е обективно, пълно, обосновано и изготвено от компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД , вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. т. 5 от ЗПП, и чл. 55 от
ЗЗД, които са процесуално допустими. Доводът на ответника за недопустимост на
предявените искове, е неоснователен, тъй като правният интерес от предявяване на
положителен установителен иск продължава да съществува с предявяване на
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Ищецът избира вида и обема на своята
защита съгласно чл. 6 от ГПК, като в конкретния случай иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е
обусловен от този по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21от ЗПК, тъй като установяване на
факта на „изначална липса на основание“, част от предмет на иска по чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД, е предпоставен от основателността на някои от исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Съдът намира за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно
облигационно правоотношение, по силата на което ответникът като заемодател, е
предоставил на ищеца като заемател сумата в размер на 300 лв. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9
ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Основанията за нищожност на клаузата за неустойка, на които ищецът се позовава
3
/ заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави чрез клаузата за неустойка и
неравноправност на същата/ са изрично предвидени в чл. 21 от ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр.
трето от ЗЗД, и чл. 143, т. 5 от ЗПП. Налице е първото от посочените основания за
нищожност на клаузата за неустойка, поради заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, както и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Оспорената клауза за неустойка, уговорена в чл. 4.
1, вр. чл. 4.2 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури в три дневен срок
едно измежду две изрично посочения обезпечение – две физически лица – поръчители,
при многобройни за тях изисквания, или банкова гаранция в размер на на усвоената
сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на
това задължение от страна на заемателя поражда в негова тежест парично задължение
към заемодателя, определено като неустойка в размер от 151, 40 лв. Цитираните клаузи
от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Освен това изначално
определените изисквания в клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора, за потребителя са на
практика неосъществими за него в кратък срок, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и
дължимата възнаградителна лихва или поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. При това положение е
видно, че кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане,
което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва т. н. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му
е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би надхвърлил
позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в самата клауза от договора,
самият кредитор изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение”, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от
дължимата сума за „неустойка“. Това прави и явно очакването, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита/§1, т.
1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. В конкретния случай, в т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49, 00 %, но
същият не съответства на действителния процент на разходите, който от заключението
на вещото се установява, че е 969,30 %. При тази разлика от посочения в договора и
действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. Следователно уговорената клауза за неустойка
целенасочено заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ако договорът
съдържа действителния размер на ГПР, то клаузата щеше да е изначално нищожна на
основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на
чл. 4, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 2, т. 8 от Договор за предоставяне на паричен заем № *** от
26.02.2018 г. следва да бъде прогласена за нищожна.
Съдът не следва да разглежда останалите искове за нищожност на клаузата за
неустойка, тъй като не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за тяхното
разглеждане, а именно отхвърляне на иска по чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от
4
ЗПК за заобикаляне на императивните норми. Следва обаче да бъде допълнено, че
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна
и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1
от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата
цялост. Съдът обаче е ограничен от рамките на диспозитивното начало, а именно
произнасяне само по иска за нищожност на клаузата в чл. 4 от договора.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
Безспорно се установи от представената справка и заключение на ССчЕ, че в
изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
ответника сума в общ размер от 476,80 лв. Съобразно изводът за основателност на иска
по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, то извършеното от ищеца плащане на сумата
от 151,40 лв., по нищожна клауза за „неустойка“ по договора за паричен заем, е дадена
при начална липса на основание, поради което подлежи, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, на връщане. Ответната страна не установи наличието на основание, по силата на
което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният кондикционен
осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 151,40 лв.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.05.2923 г. до окончателното й погашение.
Въведеното от ответника правопогасяващото възражение по чл. 110 от ЗЗД за
изтекла 5-годишна погасителна давност на всички парични вземания, произтичащи от
договора за потребителски кредит, е неоснователно. Уговореното между страните
връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части с определен краен срок-падеж за изпълнение на главното
задължение. Това разбиране споделя и настоящия съдебен състав, който намира, че то
съответства на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД и възприетото в ТР от 21.01.2022 г. по т. д.
№ 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС разбиране. Нито задължението на заемодателят за
предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на
части - чл. 66 от ЗЗД. Поради това приложима по отношение на задължението за
връщане на заем е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита/ Решение № 50173/13.10.2022 г. по к.
Гр. д. № 4674/2021 г. ГК, на ВКС/, вкл. и при плащане на части при начална липса на
основание. В разглеждания случай това, означава, че предявеният иск е подаден преди
5
изтичане на 5-годишната давност, тъй като последната погасителна вноска е на
26.06.2018 г.(когато е платена и последната вноска, част от която е вземането по
нищожната клауза), а исковата молба е предявена на 22.05.2023 г.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, и чл. 55, ал. 1, пр.първо от ЗЗД. В рамките на настоящото
производство, на ищеца е предоставена правна услуги от ЕАД „М.“, като съобразно
Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ
и чл. 2, ал. 5 и§ 2а от посочената наредба, дължимото адвокатско възнаграждение е общ
размер на 960 лв. – по 480 лв. с ДДС за двата предявени обективно съединени иска.
Независимо от това, настоящият съдебен състав следва да съобрази възприетото в
Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, и в
които е направен общия извод, че националната юрисдикция не е задължена да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба №
1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да определя възнаграждение под минимума,
определен с такъв акт, тъй като това ограничаване "би могло да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за потребителя на адвокатска
услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството, която при
неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на адвокатския
хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни
принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на
сторените разноски/ в този смисъл е и практиката, обективирана в Определение
№1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/. Настоящият
съдебен състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не следва да
зачита посочения в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на адвокатско
възнаграждение.
С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, е
прието, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели
и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се
осигури изпълнението на тези легитимни цели. В разглеждания случай съдът следва да
прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата
отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до
правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да
понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита
по делото. Производството по делото е приключило след провеждане на две открити
съдебни заседание, на които страните не са присъствали, нито техните процесуални
представители, като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, изцяло
представени от ответника, и заключение, което е анализирало същите. Процесуалният
представител на ищеца не е ангажирал други доказателства, а единствено е подал
писмени становища за двете съдебни заседание. При това положение, съдът намира, че
делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседание.
При определяне на справедливия размер и при съобразяване на изложеното по-
6
горе относно липсата на сложност на спора и на легитимните цели, настоящият съдебен
състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на
100 лв. с включено ДДС, за всеки един от предявените искове/ всеки от които на
стойност 151,40 лв./ или общо 200 лв. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и
сторените от ищеца разноски в размер на 110 лв., държавна такса за предявените искове
и издадени съдебни удостоверения, и 250 лв. депозит за вещо лице.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за предоставяне на паричен заем
№ *** от 26.02.2018 г.., сключен между Д. И. П., ЕГН ********** като заемател и
„***” АД, ЕИК *** като заемодател, поради заобикаляне на забраната посоченият в
договора годишен процент на раздходите да не надвишава повече от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Г. Т., да заплати на Д. И. П., ЕГН **********, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сума в размер от 151,40 лв., представляваща недължимо платена
сума за неустойка предвидена с нищожната клауза, уговорена в чл. 4, ал. 2 от Договор
за паричен заем № *** от 26.02.2018 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
/22.05.2023 г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Г. Т., да заплати на Еднолично Адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ ***, сума в размер на 200 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на Д. И. П. безплатно представителство в настоящото
производство, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, по
предявените два обективно съединени иска.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Г. Т., да заплати на Д. И. П., ЕГН **********, с постоянен адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 360 лева, представляваща
сторени съдебни разноски за държавна такса и депозит за съдебносчетоводна
експертиза.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7