Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер Година 29.04.2020
Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ Р. ХII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и шести
февруари Година 2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 5797 по описа за 2019 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 432 КЗ и чл.
86 ЗЗД.
Ищецът
Х.И.И. твърди в исковата си молба, че между страните било налице влязло в сила
решение № 1098/25.10.2018 г. по гр.д. № 815/2018 г. на СтPC, с което ответникът
бил осъден да му заплати сумата от 1000 лева, като част от дължимо му се
застрахователно обезщетение в размер на 3277.21 лева, за причинени имуществени
вреди на собствения му л.а. марка „-”, модел „-”, с рег. № -, изразяващи се в
повреди на решетка в предна броня - средна и дясна част, фар допълнителен
десен, фар десен, ксенон, адаптивен, подкалник пр.д. пвц, калник пр. десен,
букса фар допълнителен, кора - пвц, под фар доп.десен, настъпили в резултат на
реализирано на 02.11.2017 г. ПТП - паркиране на паркинг в гр. С., причинено по
вина на водача на лек л.а. м.„-", модел „-", с рег. № -, застрахован
по договор за гражданска отговорност при ответника, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 13.02.2018 г. до изплащането й. Искът му бил предявен,
като частичен, за сумата от 1000 лева. По делото била назначена и
автотехническа експертиза, която определила размера на настъпилата за ищеца
вреда, подлежаща на обезщетяване, в размер на 3277.21 лева. Остатъкът от
дължимото му се за нея застрахователно обезщетение, след постановеното решение
на Р., било 2277.21 лева. Върху същото му се дължала и законна/мораторна лихва
от увреждането на 02.11.2017 г. до изплащането на вземането или до завеждане на
исковата молба в случай, че била претендирана с нея. Последната не била
претендирана по гр.д. № 815/2018 г. на Р.. В случая размерът й бил, както
следвало: върху сумата от 3277.21 лева, за периода от 02.11.2017 до 13.02.2018
г., 94.67 лева лихва. За сумата от 1000 лева, законната/мораторна лихва била
претендирана, считано от завеждане на иска, с исковата му молба, подадена на
13.02.2018 г. пред Р., като му била присъдена и с цитираното решение. Към
момента дължимата се върху остатъка от вземането му в размер на 2277.21 лева
законна/мораторна лихва, считано от 13.02.2018 г. до подаването на настоящата
му искова молба, била в размер, както следвало: върху 2277.21 лева за периода
от 13.02.2018 до 31.10.2019 г. - 395.97 лева. Към момента плащане от страна на
ответника нямало, както на остатъка от главницата, така и на лихвите. За ищеца бил налице правен интерес да предяви
процесните искове. Искането по същество е да се осъди ответника да заплати на
ищеца по посочената в исковата му молба банкова сметка, ***.21 лева за главница
от съдебно предявена останала част от дължимо му се застрахователно обезщетение
по договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите,
за причинените му от застрахования при посоченото ПТП имуществени горепосочени
вреди, с 395.97 лева мораторна лихва от 13.02.2018 г. до 31.10.2019 г., с 94.67
лева мораторна лихва за забава от 02.11.2017 г. до 13.02.2018 г. в плащането на
застрахователното обезщетение от 3277.21 лева по същия договор, и законна лихва
върху главницата от 04.11.2019 г. до изплащането й, както и сторените по делото
разноски.
Ответникът З. заема становище за недопустимост на прекия
иск, за завеждане на който не бил дал повод, и неоснователност на иска за лихва
от увреждането, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в
подадения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща
представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на
страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение
за спорното право, намери за установено следното:
С
влязлото в сила на 27.03.2019 г. решение № 1098/25.10.2018
г. по приложеното гр.д. № 815 по описа за 2018 г. на Старозагорския районен
съд, е уважен изцяло предявеният от ищеца против ответника частичен пряк
иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1000 лева, представляваща част от
дължимо му се застрахователно обезщетение в общ размер на 3277.21 лева, за причинени имуществени вреди на собствения му л.а. марка „-”,
модел „-”, с рег. № -, изразяващи се в повреди на решетка в предна броня –
средна и дясна част, фар допълнителен десен, фар десен, ксенон, адаптивен,
подкалник пр.д. пвц, калник пр.десен, букса фар допълнителен, кора – пвц, под
фар доп.десен, настъпили в резултат на реализирано на 02.11.2017
г. ПТП – паркиране на паркинг в гр. С., причинено по вина на водача на л.а.
м. „-", модел „-", с рег.№ -, застрахован по договор за гражданска
отговорност при ответника, ведно със законната лихва, считано от 13.02.2018 г.
до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по делото.
Според
т. 2 на ТР 3/2016 на ОСГТК на ВКС, обективните предели на силата на пресъдено
нещо на това решение обхващат основанието на иска, индивидуализирано
посредством горепосочените, правопораждащи го факти /юридическите факти, от
които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и
съдържанието му до признатия размер от 1000 лева на спорното субективно
материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са
едни и същи, както за частичния иск, така и за предявения по делото иск за
останалата част от същото вземане, те се ползват от последиците на силата на
пресъдено нещо при разглеждане на този иск за останалата част от вземането. В
случаите, когато предмет на последващият иск за съдебна защита е разликата (остатъка)
от вземането, какъвто е предявеният по делото пряк иск по чл. 432 КЗ, се касае
до същото субективно материално право/вземане, но в останалия му обем, незаявен
с предявения по приложеното гр.д. № 815/2018 г. СтРС частичен иск. С двата иска
обаче се претендира едно и също вземане, но в различен обем/части. Поради това,
поради правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено
нещо на решението по гр.д. № 815/2018 г. СтРС, е недопустимо в настоящия,
последващ исков процес за остатъка от същото вземане, да се спори относно
основанието и правната му квалификация. След като със сила на пресъдено нещо е
установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасеното
парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то
е недопустимо в настоящия, последващ исков процес за остатъка/разликата до
пълния му размер, да се пререшава въпроса дали същото правоотношение е
възникнало, нито каква е правната му квалификация. Според същото ТР, аргумент
за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение гр.д.
№ 815/2018 г. СтРС, съдът се е произнесъл не само за размера на вземането, но и
относно основанието му (какво представлява и от какво произтича), предвид
изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво
постановява съдът по съществото на спора, и с оглед силата на пресъдено нещо на
диспозитива съобразно постановките на т. 18 на ТР 1-2001-ОСГК. След като с
влязлото в сила решение по гр.д. № 815/2018 г. СтРС, с което е уважен
предявеният от ищеца против ответника частичен иск по чл. 432 КЗ, са установени
фактите, релевантни за съществуването на претендираното право/вземане, макар и
заявено в частичен обем /размер/ от 1000 лева, то позоваването в настоящия, последващ
процес по предявения иск за разликата до пълния му размер, произтичащо от
същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на същото право или
опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването
му, е преклудирано. Формираната сила на пресъдено нещо на решението по
частичния иск относно основанието, преклудира правоизключващите и
правоунищожаващите възражения срещу правопораждащите правно релевантни факти,
относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от
което произтича спорното право. Само правопогасяващите възражения за останалата
част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която
не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност,
чрез плащане, прихващане или по друг начин посочен в закона. Правоотлагащите
възражения за останалата част от вземането също не се преклудират, защото е
възможно да се твърдят факти, които отлагат неговата изискуемост. В този смисъл,
ответникът не може в настоящия процес да разполага и с други защитни средства,
нерелевирани при разглеждането на частичния иск по гр.д.
№ 815/2018 г. СтРС (т. 2 на ТР 3/2016 на ОСГТК).
Изложеното
налага извода, че с оглед правоустановяващото и преклудиращото действие на
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 1098/25.10.2018 г. по
приложеното гр.д. № 815 по описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд, с което е уважен изцяло предявеният от ищеца
против ответника частичен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за същото спорно
вземане, е недопустимо в настоящият, последващ исков процес за остатъка от същото
това вземане, да се спори относно основанието/правопораждащият го фактически
състав по чл. 432, ал. 1, във вр. с чл. 477, ал. 1 и чл. 493, ал. 1, т. 2 КЗ и правната
му квалификация. Допустими са само правопогасяващи (за плащане, прихващане, подновяване,
давност или други посочени в ЗЗД) и правоотлагащи (за изискуемостта й)
възражения за този предявен по делото остатък от 2277.21 лева от същото
вземане, каквито по делото не са заявени от ответника. А понеже не само
причиненото виновно и противоправно от застрахования деликвент ПТП и неговият
механизъм, но и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между същото
и настъпилите от същото имуществени горепосочени вреди, и техният вид и размер,
е част от фактическият състав на признатото с този частичен пряк иск вземане,
то в случая по делото е недопустимо да бъдат пререшавани тези въпроси, както за
установеният с това влязло в сила решение между страните механизъм на
процесното ПТП на 02.11.2017 г. (дата, място и начин на настъпването/причиняването
му) и участниците в него, респективно виновния му причинител и увредено лице, така
и за причинените в пряка причинна връзка от същото ПТП имуществени вреди на л.а.
на ищеца от застраховалият гражданската си отговорност за същите при ответния
застраховател деликвент, както и техния размер, така, както са посочени това влязло
в сила решение по
гр.д. № 815/2018 г. СтРС (т. 2 на ТР 3/2016 на ОСГТК). Поради това въз основа
на същото решение съдът намери за несъмнено установено по делото, че в пряка
причинна връзка от настъпилото на 02.11.2017 г. в гр. С. процесно ПТП, причинено
виновно и противоправно от водача на л.а. с марка и модел „- -", с рег.№ -
– Д.Т., застрахован при ответника по действащия към тази дата договор за задължителна
„гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със собственика на този
автомобил, са причинени следните имуществени вреди на собствения на ищеца л.а.
марка „-”, модел „-”, с рег. № -, изразяващи се в повреди на решетка в предна
броня – средна и дясна част, фар допълнителен десен, фар десен, ксенон,
адаптивен, подкалник пр.д. пвц, калник пр.десен, букса фар допълнителен, кора –
пвц, под фар доп.десен, чиято пазарна стойност към момента на ПТП е 3277.21
лева.
Поради
това съдът не възприема, като противоречащо на това влязло в сила решение, както
т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно автотехническа –
експертиза, в която вещото лице, въпреки същото, е заключило, че тези вреди не били
в пряка причинна връзка с механизма на процесното ПТП така, както е описан в
двустранния констативен протокол за ПТП 02.11.2017 г., така и т. 2 на същото
заключение, в която вещото лице, въпреки същото решение, основано на неговото
заключение по приложеното гр.д. № 815/2018 г. на СтРС, е заключило, че размера
на тези вреди по пазарни цени към ПТП бил 3257.21 лева, а само на посочените в
т. 5-7 от калкулацията му - 2721.20 лева (л. 29-30).
Страните
не спорят, а е и установено със силата на пресъдено нещо на същото решение, че
причинилият процесното ПТП виновен деликвент Д.Т., управлявал при същото лекият
автомобил „- -" с рег.№ -, е бил застрахован по валидно сключената между собственика му и ответника, с полица № BG11/117002805694, задължителна
застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, за управляваното от
него при това ПТП горепосочено МПС, с което е причинил на ищеца посочените имуществени
вреди. Според чл. 477, ал. 1 и 2 КЗ, обект на тази застраховка е гражданската
отговорност на застрахованите (в случая на водача на причинилият процесното ПТП
л.а., за който е налице валидно сключен с посочената полица застрахователен
договор за такава застраховка), за причинените на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, за
които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Срокът на действие
на тази застраховка е от 21.10.2017 г. до 20.10.2018 г. и в рамките му е
настъпило на 02.11.2017 г. процесното ПТП. Причинените на ищеца в случая от виновния
застрахован при същото ПТП горепосочени имуществени вреди, са свързани с управлявания
от последния при това ПТП горепосочен л.а., с който същите са причинени в срока
на действие на тази застраховка. Следователно. Гражданската му отговорност по
чл. 45 ЗЗД за обезвредата им спрямо увредения ищец, е била покрита от същата
застраховка, респективно от ответника, който е застраховател по същата (чл. 493,
ал. 1, т. 2 и 5 КЗ).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният от ищеца пряк
иск по чл. 432, ал. 1, във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ за неприсъдената му с уважения
с влязлото в сила решение по гр.д. № 815/2018 г. на СтРС частичен иск от 1000 лева – останала част
от 2277.21 лева от дължимото му се от ответника застрахователно обезщетение от
3277.21 лева за обезвреда на причинените му при процесното ПТП от застрахования
му причинител имуществени вреди, е основателен и следва да се уважи. По делото
се установи от същото влязло в сила решение, че застрахованият при ответника - Д.Т.
е причинил виновно и противоправно, при управление на горепосочения л.а. „- -"
с рег.№ -, процесното ПТП на 02.11.2017 г. в С., като в пряка причинна връзка
от същото му виновно и противоправно деяние, е настъпило това ПТП по смисъла на
§1, т. 47 от ДР на ППЗДвП и са причинени на ищеца горепосочените имуществени
вреди, изразяващи се в увредените при същото части на собствения му горепосочен
л.а., посочени в същото решение, чиято действителна стойност към момента на
причиняването им при това ПТП е 3277.21 лева, видно от същото решение. За обезвредата
им, застрахованият при ответника - Д.Т., като техен виновен причинител/деликвент,
носи гражданска отговорност да заплати на ищеца обезщетение в същия размер, за
да ги поправи (чл. 45 и чл. 51, ал. 1 ЗЗД). Тази му деликтна отговорност е била
покрита от ответника, като застраховател по сключения горепосочен договор за
задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, действал
към датата на процесното ПТП (493, ал. 1, т. 2 и 5 КЗ). При това положение, увреденият
при същото ищец има право да получи обезщетението за причинените му при същото ПТП
горепосочени имуществени вреди пряко от ответника, като застраховал тази отговорност
на причинилият ги горепосочен застрахован (чл. 432, във вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ).
С влязлото в сила решение по гр.д. № 815/2018 г. на СтРС,
част от 1000 лева от дължимото се от ответника за обезщетяване на тези вреди
застрахователно обезщетение, е присъдено на ищеца със законната лихва върху
същата част от това обезщетение от 13.02.2018 г. до изплащането й. Ето защо
съдът намери, че предявеният от ищеца против ответника пряк иск за останалата
част от 2277.21 лева от същото обезщетение, е доказан напълно по основание и
размер и следва да се уважи, заедно с акцесорното нему искане за присъждане и
на законна лихва върху тази останала част от подаване в съда на исковата молба за
същата част на 04.11.2019 г., до изплащането й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
По
отношение на акцесорните искове за мораторни/законни лихви съдът съобрази, че в
задължителната си практика ВКС приема, че в хипотезата на пряк иск от
увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, в
застрахователната сума по чл. 429 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) се включва и дължимото
от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от
уведомяване на застрахователя, респективно предявяване на претенцията от
увреденото лице пред него, а не и от момента на увреждането (Р 128-2020-I
т.о.). Поради това, предявеният по делото иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на такава лихва от 94.67 лева за забава в плащането на пълния
размер на дължимото се от ответника застрахователно обезщетение от 3277.21 лева,
за периода от датата на увреждането на 02.11.2017 г. до предявяване на
13.02.2018 г. на частичния иск на ищеца по приложеното гр.д. № 815/2018 г. на
СтРС, се явява основателен само до сумата от 91.03 лева и за част от този исков
период от 06.11.2017 г. до 13.02.2018 г., до който следва да бъде уважен, като
основателен, а в останалата му част отхвърлен, като неоснователен. А предявеният
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на такава лихва от 395.97 лева за забава
в плащането на претендираната по делото останала част от 2277.21 лева от същото
застрахователно обезщетение от 3277.21 лева, за периода от 13.02.2018 г. до
посочената от ищеца в исковата му молба по-ранна дата 31.10.2019 г. от тази на 04.11.2019
г., на която е предявил същата в съда по делото, се явява основателен за същия
период, но до сумата от 395.95 лева, до която следва да бъде и уважен, като
основателен, а в останалата му част, над същата, до претендираната с този иск по-голяма
от 395.97 лева, отхвърлен, като неоснователен.
Процесното
ПТП е настъпило на 02.11.2017 г. Ищецът е заявил писмена претенция пред ответния
застраховател на 06.11.2017 г. (л. 74 от прил. гр.д. № 815/2018 г. на СтРС). С
оглед приетото от ВКС в горепосочената му практика разрешение, за периода от
датата на деликта на 02.11.2017 г. до предявяване на претенцията пред ответния застраховател
на 06.11.2017 г., законна лихва за забава върху обезщетението за претърпените
от ищеца вреди се дължи от застрахования -деликвент на основание чл. 86 ЗЗД, но
не се покрива от застрахователното обезщетение, дължимо от ответния застраховател
на основание застрахователния договор (Р 128-2020-I
т.о.). Поради това искът за заплащане на такава лихва върху обезщетението от
3277.21 лева, за периода от 02.11.2017 г. до 06.11.2017 г., се явява
неоснователен и следва да се отхвърли в тази му част. Съгласно чл. 493, ал. 1,
т. 5 КЗ обаче, ответният застраховател следва да покрие спрямо увредения ищец
отговорността на застрахования - деликвент за дължимата лихва за забава върху
това обезщетение от датата на предявяване на претенцията от увредения ищец пред
него на 06.11.2017 г., а поради отказа му, получен от ищеца на 08.12.2017 г.,
да плати това обезщетение от 3277.21 лева, му дължи и законната лихва върху същото
за собствената си забава до 13.02.2018 г., а от последната до 31.10.2019 г. –
върху непредявената по гр.д. 815/2018 г. на СтРС останала част от 2277.21 лева от
същото обезщетение (Р 128-2020-I т.о.). За тези периоди съдът сам изчисли тези
лихви в размер на законната лихва върху посочените главници и намери, че за
забавата да се плати обезщетението от 3277.21 лева за периода от 06.11.2017 г. до 13.02.2018 г., ответникът
дължи на ищеца 91.03 лева мораторна/законна лихва, а за забавата му да плати
останалата част от същото от 2277.21 лева, незаявена с частичния иск на -ищеца по
гр.д. № 815/2018 г. на СтРС, за периода от 13.02.2018 г. до посочената в
исковата му молба по-ранна дата 31.10.2019 г., ответникът му дължи
мораторна/законна лихва от 395.95 лева, до които размери и за които периоди
тези искове на ищеца следва да се уважат, като основателни, а в останалите им
части, отхвърлят, като неоснователни.
При този изход на делото, ищецът има право да му се
присъдят сторените от него разноски по същото в общ размер от 711 лева (от
които 111 лева внесена за производството д.т., 100 лева внесено възнаграждение
за вещото лице и 500 лева платено адвокатско възнаграждение), съразмерно с
уважената част от исковете или сумата от 708.52 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК). При
този изход на делото и ответникът има право да иска присъждане на сторените по
делото разноски (изчерпващи се с дължимото му се възнаграждение по чл. 78, ал.
8 ГПК в минималния размер по НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в
настоящото производство от юрисконсулт) съразмерно с отхвърлената част от
исковете, но тъй като по делото няма негово искане за присъждането им, такива
не му се присъждат с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 и чл.
78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският Р.Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З., с ЕИК Т., със седалище и адрес на управление -,
да заплати на Х.И.И., с ЕГН **********, с адрес ***, по банкова сметка ***: ***, сумата от 2277.21 лева за главница от съдебно предявена
останала част от дължимо му се застрахователно обезщетение по чл. 432, ал. 1, във
вр. с чл. 498, ал. 3 КЗ за причинени му виновно имуществени вреди при ПТП на 02.11.2017
г. в гр. С. от застрахованото трето лице Д.Т. Т. по сключен със застрахователна
полица № BG/11/117002805694/21.10.2017
г. договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност” на
автомобилистите, с 395.95 лева законна лихва от 13.02.2018 г. до 31.10.2019 г.,
и законна лихва върху тази сума от 04.11.2019 г. до изплащането й, сумата от
91.03 лева за законна лихва за забава от 06.11.2017 г. до 13.02.2018 г. в
плащането на пълния размер от 3277.21 лева на същото обезщетение, както и сумата
от 708.52 лева за разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете, КАТО
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Х.И.И., против З., искове за законни
лихви В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно над сумите от 395.95 лева и 91.03 лева до
претендираните 395.97 лева и 94.67 лева, и за периода от 02.11.2017 г. до
06.11.2017 г.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: