Р Е Ш
Е Н И Е №
гр.ЛОВЕЧ, 22.02.2021 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански
състав в публично съдебно заседание на девети февруари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
секретар Марина Филипова, като разгледа докладваното от съдия Константинова в.гр. дело № 647
по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 43 от 15.04.2020 година, постановено по
гр.дело № 603 по описа за 2017 година, Луковитският районен съд е
признал за установено по предявения от „Панацея“ ООД, ЕИК ********, срещу С.П.С. с ЕГН **********
установителен иск по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, вр. с чл. 485 ТЗ, че С.П.С. дължи
на „Панацея“ ООД, сумата от 10 800 лева по запис на заповед, издаден на
27.06.2016 г. в полза на „Панацея“ ООД, платим на падеж: 30.09.2016 г.,
авалиран на 27.06.2016 г. с поръчителството на С.П.С., без разноски и без
протест, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението– 14.08.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, за които е
издадена Заповед № 313 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 22.08.2017 г. по ч.гр.д. № 429/
С Определение №
260019 от 09.10.2020 година Луковитският районен съд е оставил без уважение
молба вх. № 2177 от 28.05.2020 г., подадена от адв. Г.Б.,
процесуален представител на „Панацея” ООД - ищец по гр. д. № 603/ 2017г. по
описа на Районен съд гр.Луковит, за изменение на Решение № 43 от 15.04.2020 г.
в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като неоснователна.
Против решението е подадена въззивна жалба от С.П.С., с която обжалва решението
като неправилно и незаконосъобразно.
Поддържа изцяло изложението си в
отговора на исковата молба.Твърди, че процесният запис на заповед е
недействителен (нищожен), тъй като не съдържа всички изискуеми законови
реквизити, съгласно изискванията на чл.535 ТЗ.
Позовава се на чл.536, ал.1 ТЗ и поддържа,
че в процесния запис на заповед е посочено само името на населеното място
(гр.Севлиево) като място на плащане (по аргумент от чл.536, ал.3 ТЗ), което не
е достатъчно да удовлетвори законовите изисквания за реквизит на менителничния
ефект и тази непълнота не можа да бъде преодоляна по правилата на чл.536, ар.3
и ал.4 ТЗ.
На следващо място изтъква, че в
представения запис на заповед, издаден на 27.06.2016 г. от фирма „Агропродукт
Стойкови” стои само подписът на физическото лице С.П.С., в лично качество, като
авалист а не фигурира подпис на управителя и едноличния собственик на фирмата-
издател, който към този момент е Д. П.С.. Посочва, че не е установено в хода на
делото, същият да му е давал представителна власт да сключва сделки от името на
фирмата и да поема задължения. С оглед на това поддържа, че записът на заповед
е нищожен, поради липса на форма, поради което и на основание чл.485, ал.2 ТЗ
задължението му като авалист също е недействително.
Моли,да бъде
отменено изцяло решението на РС Луковит и да се отхвърли предявения иск, като
му бъдат присъдени и разноските по делото.
Подадено е и допълнение към
въззивната жалба, в което са изложени оплаквания за допуснати от съда
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на
съдебния акт. Счита, че съдът не е обсъдил всички твърдения и доказателства,
отнасящи се до правнозначими за основателността на исковете факти и не е изложил
своите правни изводи, посочвайки изрично въз основа на какви доказателства ги е
направил. Отново повтаря твърденията си за
недействителност (нищожност) на издадения запис на заповед.
В писмен отговор на въззивната жалба, ищецът, чрез пълномощника си- адвокат Г.Б.
оспорва изцяло въззивната жалба и моли да бъде потвърдено решението на
Луковитския районен съд като правилно и законосъобразно. Излага подробни
съображения за неоснователност на твърденията на въззивника. По отношение на
оплакването в допълнението на въззивната жалба счита, че подобно възражение не
е правено до настоящия момент, поради което е настъпила преклузия по силата на
чл.133 във вр. с чл.131, ал.2,т.5 ГПК.
С.П.С. е обжалвал и определението
на РС, постановено по реда на чл.248 ГПК, като твърди, че по делото липсват
доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение. В отговора си ищецът
излага съображения за неоснователност на частната жалба.
В
съдебно заседание въззивникът се
представлява от адвокат Й.П. от ВТАК, който поддържа жалбата и моли да бъде
уважена, а въззиваемият – от адвокат И. У., преупълномощен от адв.Г.Б., който
изразява становище за законосъобразност на постановения съдебен акт и представя
писмени бележки по делото в указания срок.
Въззивното
производство е допустимо, тъй като
срокът по чл.259, ал.1 от ГПК за обжалване на решението е спазен.
Решението
на Луковитския районен съд е валидно,
тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност и е допустимо, поради което спорът следва да
бъде разгледан по същество.
Ищецът
„ПАНАЦЕЯ” ООД е предявил срещу Д. П.С. иск за установяване на вземане за сумата
10 800.00 лева, основано на запис на заповед, издаден на 27.06.2016 г. от
„Агропродукт Стойкови” ЕООД, авалиран от ответника, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 14.08.2017 г. и до изплащането ѝ.
Ответникът
е оспорил иска.
От
събраните по делото писмени доказателства, от преценката на становището на
страните, в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, въззивният съд приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
На 27.06.2016 година търговецът „Агропродукт Стойкови”ЕООД, ЕИК ********, седалище и
адрес на управление********е издал запис на заповед
за сумата от 10 800 лева, с падеж 30.10.2016г., авалиран на 27.06.2016г. от
ответника С.П.С..
Поради неплащане на задължението, ищецът подал до Луковитския
районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и в
производството по ч.гр.дело № 429/
След подадено в срок възражение от длъжника, съдът указал на
заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от
съобщението.
В отговора на исковата молба ответникът е навел възражения за
нередовност на менителничния документ, както и за съществуване на търговски правоотношения
между ищеца и издателя на записа на заповед, по повод на които е подписан.
След указания на
съда, ищецът е депозирал по делото молба с вх. № 97/ 08.01.2019г. от която се
установява, че менителничният ефект е издаден за обезпечение на задължението на
дружеството „Агропродукт
Стойкови”ЕООД , в качеството му на купувач по договор
за доставка на семена за посев от 02.02.2016 г. Договорът е приет като
доказателство по делото. Според ищеца, той е изпълнил задължението си, като е
доставил на купувача 40 броя торби семена слънчоглед P64LE25 на 22.03.2016 г.,
съгласно протокол № 2123/ 22.03.2016 г.В съответствие с изискването на чл.10 от
договора, доставчикът е издал на купувача Фактура № **********/ 23.03.2016 г.
на стойност 10 800 лв. с падеж 30.09.2016 г. В чл.16 от договора за доставка на семена за посев е
посочено изрично, че вземанията на доставчика, възникнали от продажбата на този
договор се обезпечават със запис на заповед, надлежно издаден от купувача в
полза на доставчика.
По делото е допусната
и приета съдебно-счетоводна експертиза, която е изготвена от експерт след
проверка на счетоводните документи при двете търговски дружества и извършена
справка в ТД на НАП-В.Търново. Установено е, че фактура №**********/23.03.2016 г.
на стойност 10 800 лв. с падеж 30.09.2016 г. е осчетоводена и при двете
дружества, като счетоводствата им са водени редовно. Фактурата е отразена в
дневника за покупки на „Агропродукт Стойкови” ЕООД с право на пълен данъчен кредит
за м.март
При така изложените факти съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК във
вр. с чл.415,ал.1 ГПК– за съществуване
на вземането, предмет на ч.гр.дело № 429/2017 година на Луковитския районен
съд, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК.
В производството по чл.422 от ГПК в тежест на ищеца
е да докаже наличието на правен интерес
от предявяване на иска и факта, от който произтича вземането му.
Правният
интерес на ищеца от предявяване на иска се установява от доказателствата,
приложени към ч.гр.дело № 429/2017 година
на РС-Луковит и спазването на срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което искът е допустим.
В това производство
съдът установява дали вземането съществува в размера, за който е издаден изпълнителният лист и дали е изискуемо-
чл.154 ал.1 от ГПК. Тъй
като ищецът основава искането си за издаване на заповед за изпълнение на
документ по чл.417 т.9 от ГПК- запис на заповед, съдът следва да провери
формалната редовност от външна страна на записа за заповед, послужил като
основание за издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист и неговата автентичност.
Представените
от страните доказателства сочат, че правопораждащите вземането факти следва да
се изследват на плоскостта на едно каузално правоотношение, по повод на което е
издаден менителничния ефект и в каквато насока ответникът е изложил възражения
в отговора на исковата молба. Страните не спорят, че на 02.02.2016 г. в
гр.Севлиево между „Панацея”ООД и „Агропродукт Стойкови” ЕООД е подписан договор
за доставка на семена за посев, по
силата на който „Панацея”ООД като доставчик се задължил да достави на
„Агропродукт Стойкови”ЕООД семена за посев с цел търговия за засяване на
собствени селскостопански площи. Няма спор, че записът на заповед е издаден от
купувача по договора като обезпечение на вземането на доставчика.
От
заключението на вещото лице, прието от съда и неоспорено от страните, се
установява, че за
извършена от ищеца доставка на семена на „Агропродукт Стойкови” ЕООД е издадена фактура №**********/ 23.03.2016 г. на стойност
10 800 лв. Фактурата е подписана от съставителя и от Д. П.С.- адресат. Приложен
е протокол за консигнация № 2123 от
22.03.2016 г., в който като приемащ в с.Дерманци на 40 бр. торби слънчоглед
P64LE25 на стойност 10 800 лева, е вписан: П. П., който се е и подписал.
Наличните документи в счетоводството на двете дружества отразяват извършването
на доставката, т.е. потвърждава се твърдението на ищеца, че той е изпълнил
задължението си по договора, което поражда и задължението на купувача по този
договор да извърши плащане в срока и по начина, посочен в чл.11 и чл.14 от
договора. В чл.11 изрично е уговорено, че заплащането на закупените семена за
посев се осъществява само и единствено по банков път, по посочена от доставчика
банкова сметка. ***шен банков превод за стойността на фактурираната доставка.
Ето защо следва да се направи извода, че задължението на „Агропродукт
Стойкови” ЕООД към „Панацея”ООД по процесната фактура съществува.
Настоящият въззивен състав приема, че между
„Панацея”ООД и „Агропродукт Стойкови” ЕООД е възникнало валидно менителнично
правоотношение по процесния запис на заповед,
който е авалиран от ответника -поръчителя С.П.С..
В практиката си (решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по
т.д.№ 213/2010 г. на ІІ т.к.,ТК) Върховният касационен съд на РБ приема, че
задължението на менителничния поръчител има самостоятелен и неакцесорен
характер, поради което той не може да противопостави на приносителя на
менителничния ефект възраженията, които е могъл да му противопостави самият
хонорат, включително и личните такива, които произтичат от каузалното
правоотношение, по което той не е страна. Това следва от изричната разпоредба
на чл.485 ал.2 от ГПК, според която задължението на поръчителя е действително и
когато задължението, за което е дадено е недействително поради каквато и да е
причина. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения, в това число и
лични такива във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя в
само в хипотезата, когато авалистът е страна по него. Когато страни по
каузалното правоотношение са само приносителя и хонората, свързаните с него
относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста
на приносителя само, ако последният е бил недобросъвестен или е извършил
злоупотреба с право - извод който произтича от систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл.8 ЗЗД, чл.63 ал.1 ЗЗД, чл.289,чл.465 и чл.485 ал.2 от ТЗ.
Безпорно е в настоящото
производство, че страни по каузалното правоотношение, послужило за издаване на
процесния запис на заповед са издателя - „Агропродукт Стойкови” ЕООД и хонората
„Панацея”ООД и че ответникът С.П.С. не е страна по този договор, а само
менителничен поръчител. За да се възползва от възможността да се позове на
възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, ответникът следва да е изложил
твърдения и да е установил недобросъвестността на приносителя на записа на
заповед - „Панацея”ООД или злоупотреба с право от негова страна.
В настоящия случай
ответникът не доказа, че ищецът е действал недобросъвестно, обратното е
вярно- „Панацея”ООД е изрядната страна по
договора за доставка, сключен с хонората.
Съгласно чл.485, ал.1 и 2 ТЗ поръчителят отговаря
както лицето, за което е поръчителствал и задължението му е действително и
когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било
причина, освен поради недостатък във формата.
В
настоящият случай е спазена предвидената в закона форма. Видно от приложения по ч.гр.дело № 429/2017 на РС
оригинал на запис на заповед от 27.06.2016 г. същият е редовен от външна страна
и съдържа всички изискуеми по чл.535 от ТЗ реквизити, а именно: наименование
запис на заповед, безусловно обещание за заплащане на описаната в него парична
сума – 10 800 лева (изписана цифром и словом), името на лицето, на
което трябва да се плати- „Панацея”ООД, ЕИК
********, седалище и адрес на управление гр.****, дата и място на издаването –
27.06.2016 г., гр.Севлиево, подпис на издателя – С.С. с печат на „Агропродукт
Стойкови” ЕООД и авалиста – С.П.С., ЕГН **********, с адрес *** и падеж:
30.09.2016 г. Не се оспорва и автентичността му.
Неоснователно
е оплакването във въззивната жалба за недействителност (нищожност) на записа на
заповед, поради липса на реквизитите, визирани в чл.535 ТЗ. Според въззивника
част от тези реквизити са „място на плащане” и „място на издаване”, и
посочването само на гр.Севлиево, без конкретен адрес, опорочава менителничния
ефект. Следва да се посочи, че в записа на запис е вписано седалището на
„Панацея” като място на плащане, както и ЕИК на търговеца, което
индивидуализира в максимална степен кому и къде следва да се изпълни. Уточнено
е, че сумата е платима в лева по банкова сметка, ***. Посочената от районния
съд съдебна практика в тази връзка е категорична, че приравняването на мястото
на издаване и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на
заповед, означава, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са
въведени изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на
съответното селище (Р № 21 от 04.07.2014 г. по т.д.№ 1348/2013 г. ВСК). В
случая в записа на заповед е вписан и пълният адрес на издателя, което допуска
и приложимостта на разпоредбата на чл.536, ал.3 ГПК.
Във
въззивната жалба са наведени твърдения за недействителност на записа на заповед
и поради това, че на мястото на издателя
„Агропродукт Стойкови”ЕООД не фигурира подпис на управителя и едноличен
собственик на фирмата, който към този момент е Д. П.С.. Въззивникът отрича да е
бил упълномощаван от действителния управител да сключва сделки и да поема задължения
от името на фирмата.Това възражение, макар и несвоевременно въведено, е също
неоснователно с оглед разпоредбата на чл.301 ТЗ, според която когато едно лице
действа от името на търговеца без представителна власт, се смята, че търговецът
потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. В
защитата си пълномощникът на въззиваемия правилно е посочил, че дори представляващият „Агропродукт
Стойкови”ЕООД- Д. П.С. да не е знаел за подписания запис на заповед, то
подадената от него молба с вх.№2497/12.06.2019 г. за встъпване в процеса като
трето лице-помагач на страната на ответника, дава основание да се направи
извода, че е наясно с предмета на делото, респ.че не се противопоставя на
действията на С.П.С..
Както
беше посочено по-горе, задължението на менителничния поръчител има самостоятелен и неакцесорен
характер, поради което той не може да противопостави на приносителя на
менителничния ефект възраженията, които е могъл да му противопостави самият
хонорат. А според императивната норма на чл.26,ал.2 ГПК освен в предвидените от
закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Следователно
ответникът не може да черпи права, въвеждайки възражения, които може да прави
единствено носителят на тези права- представляващият Агропродукт
Стойкови”ЕООД.
С оглед изложеното, решението
на Луковитския районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено, като на основание чл.272 ГПК препраща и към мотивите на обжалваното
решение.
Относно
подадената частна жалба от С.П.С. срещу определение № 260019/09.10.2020 г. по
гр.д.№ 603/2017 г. на Луковитския районен съд в частта, с която се потвърждава
решение № 43/15.04.2020 г. по гр.д.№ 603/2017 г. на РС Луковит в частта за
разноските, съдът приема следното:
Съгласно
чл.78, ал.1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника
съразмерно с уважената част от иск. В заповедното производство разноските на заявителя
представляват последица от уважаване на заявлението.
В случая Луковитският районен съд, постановявайки
решението си по съществото на спора, се е произнесъл и относно разноските на
страните, като е уважил възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Посоченото адвокатско възнаграждение за заповедното
производство в размер на 1440.00 лева е намалено на 620 лева, а претендираното
от пълномощника на ищеца в исковото производство възнаграждение от 2049.60 лева
е намалено до 854 лева, съгласно чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималния размер на адвокатските възнаграждения. Съдът е присъдил на ищеца
изцяло направените по делото разноски за държавни такси и вещо лице.
В срока по чл.248, ал.1 ГПК е постъпила молба с вх.№
2177/28.05.2020 г.от адв. Г.Б., процесуален представител на „Панацея” ООД с
искане да бъде изменено
първоинстанционното решение в частта за разноските, като в полза на ищеца бъдат
присъдени в пълен размер претендираните от него разноски за адв.възнаграждение
за двете производства.
За
молбата по чл.248 ГПК е уведомен ответникът, който в подадения отговор (вх.№
2515/16.06.2020 г.) е изразил становище за неоснователност на молбата.
С
Определение № 260019/09.10.2020 г. по гр.д.№ 603/2017 г. Луковитският районен
съд е оставил без уважение молбата на пълномощника на ищеца за изменение на
решението в частта за разноските.
Настоящият
въззивен състав приема, че частната жалба на С.П. С. срещу посоченото определение на РС Луковит
е неоснователна, тъй като то е постановено по молба на насрещната страна, а
ответникът не е подавал такава. В т.11 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013
г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК се приема, че „макар и акцесорна,
претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което
следва, също като него, да бъде заявено до
приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция”. С оглед на това
присъдените от РС разноски не могат да бъдат изменяни по молба на ответника.
С
оглед изхода на процеса и на основание чл.78, ал.1 ГПК,ответникът дължи на
ищеца разноски по делото за настоящата инстанция, но съдът счита, че липсват
доказателства за реално плащане на адвокатското възнаграждение.
Представено
е от страна на ищеца Адвокатско
пълномощно и договор за правна помощ от 28.08.2020 година, сключен между
„Панацея”ООД, представлявано от Драгомир Георгиев Балджгиев и Адвокатско
дружество „Б. и партньори”, представлявано от Г.В.Б., в който е вписано: „платено и получено на ръка
възнаграждение за представителство пред съда в размер на 2049.60 лева с ДДС, за
което е настоящия договор. Посочената сума е определена съгласно Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения.”
В т.1 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението и в договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
В тази връзка следва да бъде съобразено и решение № 175 от 26.01.2017 г. на ВКС по н.д.№ 783/2016 г. на ІІІ н.о., в което, позовавайки се и на ТР № 6/2013 г., ВКС приема, че въпреки липсата на препращане в ЗА към разпоредбите на ЗСч, в посочената част ЗСч е приложим, доколкото в националното законодателство липсват разпоредби, уреждащи въпроса за документалната обосновка на извършеното плащане. В решението е направена препратка и към решения на ЕСПЧ за нарушения по ЕКПЧОС, и е формиран извод, че: „съдът не може да пренебрегне решаването на въпроса доколко претендиран за присъждане размер на адвокатско възнаграждение като дължими разноски е надлежно обоснован и доказан”.
Документалната обоснованост на всяка сключена от търговските дружества сделка, следва да е съобразена с особените завишени изисквания на ЗСч. и ЗДДС, които съдържат норми от публичен характер, за спазването на които съдът следи служебно. Съгласно чл.113, ал.1 ЗДДС всяка данъчно задължено лице- доставчик е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане преди това, а Адвокатското дружество, регистрирано по ЗДДС е длъжно да издаде фактура. Такава няма представена по делото.Извън случаите на регистрирани по ЗДДС лица, адвокатът е длъжен да издава документ, отговарящ на изискванията на чл.7, ал.1 ЗСч. за получените от него доходи ( на осн. чл.9, ал.2 ЗДДФЛ) и един от тези документи е разписката в договора за правна защита и съдействие от адвокатски кочан, защото съдържа необходимите реквизити на първичен счетоводен документ. В настоящия случай договорът между „Панацея” ООД и Адв.дружество е валиден, но не е сключен по утвърдения образец, което не е доказателство за съда, че сумата е реално платена. Макар да е вписано, че сумата е внесена в брой, не е посочено къде е внесена, не е представена нито фактура, нито касов бон, поради което съдът приема, че този договор не може да представлява доказателство за платено възнаграждение.
Воден от гореизложените мотиви и на основание чл.272
от ГПК, Ловешкият окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 43 от 15.04.2020 година и Определение № 260019/09.10.2020 година,,
постановени по гр.дело № 603 по описа за 2017 година на Луковитския районен съд.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ПАНАЦЕЯ”ООД, ЕИК ******** за
присъждане на разноски по делото за въззивната инстанция, включващи 2049.60
лева адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,
ал.3,т.1, пр.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: