Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 25.05.2023
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети март през две
хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Анелия Янева
мл. съдия Бетина Бошнакова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10073 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 15.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 36093/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, по предявени от „П.К.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ******/ установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.9, ал.1 ЗПК
вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Т.П.К. /ЕГН **********/ дължи
на „П.К.Б.“ ЕООД /ЕИК ******/ сумата 454.10 лв.- главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 23.02.2015 г., ведно със
законната лихва от 14.08.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата 160.70 лв.-
неустойка, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на
07.09.2017 г. по гр.д.№ 55774/ 2017 г. на СРС, 85 състав. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ответницата Т.К. е осъдена да заплати на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД сумата 450 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 75 лв.- разноски за
заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от Т.П.К. /ответница по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на исковете като неоснователни.
Въззиваемата
страна „П.К.Б.“ ЕООД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92,
ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, а по същество неправилно и следва да бъде отменено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ищецът „П.К.Б.“ ЕООД и ответницата Т.П.К.
са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен на 23.02.2015 г. договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ /под № **********/,
представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона
за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи
условия. По силата на този договор „П.К.Б.“ ЕООД предоставило
възмездно в заем на ответницата Т.К.
сумата
500 лева за срок от 9 месеца, а последната се задължила да върне заетата сума,
ведно с възнаградителна лихва, на 9 равни месечни вноски от по 65.51 лева
всяка, платими на посочените в погасителния план към договора дати, като
падежът на първата погасителна вноска е определен на 4.04.2015 г., а падежът на
последната- на 4.12.2015 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран
годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41.17 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в
размер на 49.88 %, като общата подлежаща на връщане от ответницата- кредито-получател
сума, посочена в приложения кредитен договор, възлиза на 589.59 лв., от които
сумата 500 лв.- главница /размер на потребителския заем/, и остатъкът от 89.59
лв.- договорна /възнаградителна/ лихва. Според представеното от ищеца преводно
нареждане от 23.02.2015 г. заемната сума е преведена по сметка на кредитополучателя
К., като направеното в този смисъл от представителя й по чл.47 ГПК възражение,
вкл. и с оглед извършените от К. погашения по кредита, се явява неоснователно.
От
страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на приложения
договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни
последици. Предвид установеното по делото обстоятелство, че е получила посочените
в процесния договор заемни средства, насрещното задължение на ответницата да
погасява вноските по договора за кредит безспорно също е възникнало.
Според
фактическите твърдения на ищеца, независимо, че от страна на К. били направени
пет вноски по кредита, същата останала задължена за претендираната по делото
главница от 454.10 лв., като предвид изпадането й в забава при условията на
чл.12.3 от ОУ към договора, същият бил автоматично прекратен на 16.06.2015 г., вследствие
на което ответницата дължи плащането и на неустойка „за обезщетение на вреди
поради настъпилото разваляне на договора, платима еднократно“ в размер на
160.70 лв.
Анализът
на събраните по делото доказателства не може да обоснове извод на въззивния съд,
че ответницата К. е неизправна страна по сключения с „П.К.Б.“ ЕООД договор за
потребителски кредит и дължи плащане на неизплатена част от дълга по кредита,
възлизаща на 454.10 лв.- главница. Това е така, тъй като към датата на подаване
на исковата молба по делото вземането за главницата по кредита е било погасено
чрез плащане, поради което и неправилно е признато за дължимо с обжалваното
решение. Видно от приложеното от ищеца извлечение от сметка от 30.05.2018 г.
/л.38 от делото на СРС/, кредито-получателят К. е изплатила на кредитодателя
общо сумата 601.15 лв. /117.25 х 5 + 14.90 лв./ преди подаване на заявлението
по чл.410 ГПК, поради което и независимо от забавата при плащане на част от
погасителните вноски, целият главничен дълг, възлизащ на 500 лв., е бил
погасен.
Недължимо
платена е договорна /възнаградителна/ лихва по кредита, възлизаща на 89.59 лв.
/според посоченото в процесния договор/, тъй като съдържащата се в процесния
кредитен договор клауза за възнаградителна лихва е нищожна и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане
на посочената сума от ответницата- кредитополучател. Предвид договорения размер
от 41.17 %- годишен лихвен процент /ГЛП/, посочената договорна клауза
противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът
следи служебно. При констатиране свръх-прекомерност на уговорена престация по
договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази
противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и
дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/
10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018
г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице,
когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 9 месеца, с главница от
500 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 %, възлизаща на 89.59 лв. за
срока на действие на договора, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е
определена на 589.59 лв. общо. Размерът на уговорената между страните по
кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено
по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила
задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна,
поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 41.17 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали
искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита
на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен
принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7,
ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При
горните съображения искът за сумата 454.10 лв.- главница по договор за
потребителски кредит, чиято дължимост е призната с обжалваното решение, се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението в тази част като
неправилно следва да бъде отменено.
Неоснователна
е и претенцията на ищеца за признаване дължимостта на акцесорно вземане от
160.70 лв., претендирано като договорна неустойка по чл.12.3 от ОУ на процесния
договор. По изложените по- горе съображения нищожна- като накърняваща добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД, се явява и договорната клауза,
предвиждаща заплащането на неустойка „за обезщетение на вреди поради
настъпилото разваляне на договора, платима еднократно“, възлизаща на „35 % от
остатъчния размер на главницата по погасителен план“. Искът за посочената сума,
чиято дължимост е призната
с обжалваното решение, като неоснователен също следва да бъде отхвърлен, а
решението в тази част като неправилно също следва да бъде отменено.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение, което е неправилно, следва изцяло да
бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на
исковете като неоснователни и недоказани. На отмяна, при този изход на спора,
подлежи решението и в частта относно присъдените на ищеца разноски за
заповедното и исковото производства.
Право
на разноски за въззивното производство- съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК,
има въззивницата, от която не са сторени разноски по делото. На основание
чл.78, ал.6 ГПК въззиваемото дружество дължи да заплати по сметка на СГС сумата
50 лв.- държавна такса за въззивното обжалване.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 15.04.2019
г., постановено по гр. дело № 36093/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО,
85 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ******/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено, че Т.П.К. /ЕГН **********/ дължи на „П.К.Б.“ ЕООД /ЕИК ******/ сумата 454.10 лв.- главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 23.02.2015 г., ведно със
законната лихва от 14.08.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата 160.70
лв.- договорна неустойка, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК на 07.09.2017 г. по гр.д.№ 55774/ 2017 г. на СРС, 85 състав, като
неоснователни.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ******/ да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 50 лв. /петдесет лева/- държавна
такса за въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.