РЕШЕНИЕ
№ 980
гр. Пловдив, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501129 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на Д. П. Ц. с ЕГН ********** против
решение № 260107/31.01.2022 г., постановено по гр.д. № 11440/2019 г. на Районен съд -
Пловдив, V гр. състав, с което е признато за установено, че същият дължи на Я. Г. Б. с
ЕГН ********** сумата от 4 800 евро - незаплатен остатък от задължение по запис на
заповед, цялото в размер на 5 300 евро, издаден на 01.03.2016 година от ответника Ц. в
гр. ***с падеж на вземането 10.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
14.07.2016 година до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 9986/2016 г. на Районен съд - Пловдив. Във въззивната жалба се поддържа
оплакването, че решението на районния съд е неправилно и незаконосъобразно.
Поддържа се, че неправилно не са кредитирани свидетелските показания, което е
довело до незаконосъобразност при постановяване на решението. Поддържа се и, че
неправилно е приложена разпоредбата на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД, като не е взето предвид,
че част от задължението е платено и неправилно бил формиран изводът, че адв. Г.П. не
е имал правомощия да получава суми от името на ищеца. Моли се за отмяна на
решението на районния съд, като се иска да се постанови друго решение по същество, с
което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемият Я.Б., чрез пълномощника му адв. Г.П. оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Прави искане за потвърждаване на решението. Претендира
разноски.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
1
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо
право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна
по следните съображения:
Предявен е иск по чл.422 от ГПК, с правно основание чл. 535 ТЗ.
Ищецът Я.Б. е основал иска си на твърдението, че въз основа на запис на
заповед от 01.03.2016 г. ответникът Д.Ц. е поел задължението да му заплати сумата от
5 300 евро в срок до 10.03.2016 г., както и че след настъпването на падежа неизплатена
е останала сумата от 4 800 евро.
С отговора си на исковата молба ответникът Д.Ц. е оспорил иска с
възражението, че е заплатил изцяло задълженията си по издадения запис на заповед,
като на 10.03.2016 г. е заплатил сумата от 4800 евро по записа на заповед на
пълномощника на ищеца адв. Г.П., а на 14.05.2016 г. отново на адв.Г.П. е заплатил
сумата от 500 евро по същия запис на заповед, за което от страна на адв. П. били
издадени разписки от посочените дати. Това е единственото правопогасяващо
възражение, направено от ответника, като в негова подкрепа същият е представил
разписка от 10.03.2016г. подписана от адв. Г.П. като пълномощник на ищеца за
връщане на сумата от 4800 евро и разписка от 14.05.2016г. за връщане на сумата от 500
евро, подписана от адв. Г.П. като пълномощник на ищеца.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 9986/2016 г. на Районен съд – Пловдив, за
вземането си в размер от 4 800 евро, дължими като незаплатен остатък от задължение
по запис на заповед, цялото в размер на 5 300 евро, издаден на 01.03.2016 г. от Д.Ц. в
гр. ***и с падеж на вземането - 10.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
14.07.2016 година до окончателното изплащане, ищецът Я.Б. се е снабдил със заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист срещу ответника. Срещу тази заповед за незабавно изпълнение от
страна на ответника Д.Ц. е подадено възражение на 18.04.2019 г. Пред настоящата
инстанция не се поддържат възражения за недопустимост не иска поради късно
подаване на възражението. Видно от изпратеното по ч.гр.д. № 9986/2016 г. писмо от
ЧСИ С.Т. и ПДИ, изпратена до длъжника по изп.д. № 2018830040040 ведно със
заповедта, заповед за изпълнение № 5802/15.07.2016 г. е била връчена на Д.Ц. на
08.04.2019 г. Липсват данни за редовно връчване на заповедта преди тази дата, поради
което съдът приема, че възражението на длъжника е постъпило в срока по чл.414 от
ГПК. Предявеният тук установителен иск е постъпил в съда в срока по чл. 415 от ГПК,
поради което същият е процесуално допустим.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК регламентираща правомощията на
въззивната инстанция, въззивния съд се произнася служебно по валидността на
постановеното от първата инстанция решение, а по допустимостта - в обжалваната му
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Правомощията
на въззивния съд за проверка на правилността на решението са ограничени до
заявените в жалбите доводи. Предметните предели на въззивното производство се
определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор,
пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в законните срокове
въззивни жалби /първоначална и насрещна/ и отговори на същите. /В този смисъл е и
Решение № 405 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1740/2011 г., решение от 14.07.2011
г. по гр. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II г. о., решение от 3.07.2012 г. по т. д. № 444/2011 г.
на ВКС, решение от 05.12.2011 г. по т. д. № 567/2011 г. на ВКС, решение от 25.09.2012
г. по гр. д. № 1626/2011 г. на ВКС/.
Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013
2
г. на ОСГТК, забраната за служебна проверка на правилността на първоинстанционния
акт не намира приложение само, когато възиввният съд следи за правилното
приложение на императивна материалноправна норма, или когато следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца.
Постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо, като
същото не е постановено при нарушение на императивна материалноправна норма.
Пред настоящата инстанция не се оспорват следните фактически
констатации и правни изводи, направени от първоинстанционния съд:
Че представеният в производството пред заповедния съд запис на заповед е
редовен от външна страна, съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане на ищеца срещу длъжника, както и че двете
разписки, за които ответникът твърди, че удостоверяват надлежно погашение на дълга
по процесния запис на заповед не са съставени от адв. Г.П., посочен като лице, приело
изпълнението и поради това са неистински - неавтентични и не удостоверяват плащане
на задължението по менителничния ефект.
Последният извод първоинстанционният съд е направил въз основа на
заключенията по няколко назначени графологични експертизи – две единични и една
тройна, чиято задача е била да се изследват ръкописният текст и подписа върху
разписките.
Единственото правопогасяващо възражение, направено от ответника по
делото е, че е заплатил изцяло задълженията си по издадения запис на заповед на
пълномощника на ищеца адв. Г.П., за което от негова страна са били издадени
признатите за неистински разписки.
В жалбата се поддържа, че пълното изпълнение на задължението е доказано
със събраните по делото свидетелски показания. Налице е обаче забрана за
установяване с гласни доказателства на погасяването на установени с писмен акт
парични задължения - чл.164, ал.1, т.4 ГПК. За установяване на плащането на
претендираната с иска част от задължението по записа на заповед са допустими само
писмени доказателства, а допуснатите и събрани по искане на ответника свидетелски
показания за установяване на обстоятелствата за извършеното плащане на исковата
сума са недопустими, след като не е налице изрично съгласие на страните за допускане
на свидетелите в тази хипотеза, съгласно чл. 164, ал. 2 от ГПК. Ето защо събраните
пред РС свидетелски показания не следва да се обсъждат, като плащането на сумата
въз основа на тях не може да се докаже, дори и по косвен път, за което се домогва
жалбоподателя в жалбата си.
Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав възприема и извода
на районния съд относно това, че освен, че разписките са неавтентични, по делото не
са представени и доказателства относно това адв. П. да е бил овластен да приеме
изпълнението на задължението на ответника по процесния запис на заповед от името
на ищеца, както и че кредиторът не е потвърждавал плащане, извършено на адв. П..
Съдът възприема изцяло изводите на първоинстанционния съд в решението
му, намира за ненужно да ги преповтаря и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите му.
Предвид изложеното, съдът приема, че поради недоказване от страна на
ответника да е погасил задължението си по записа на заповед, то предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ е основателен и като такъв следва
да се уважи. Следва да се установи дължимостта на сумата от 4800 евро, ведно със
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда /
3
14.07.2016г. / до окончателното й заплащане.
Решението на районният съд, с което искът е уважен, е правилно и като
такова ще се потвърди.
Предвид неоснователността на жалбата, жалбоподателят ще бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски,
които се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение от 500 лв., видно от
представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл.272 от ГПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260107/31.01.2022 г., постановено по гр.д. №
11440/2019 г. на Районен съд - Пловдив, V гр. състав.
ОСЪЖДА Д. П. Ц. с ЕГН ********** да заплати на Я. Г. Б. с ЕГН
********** сумата от 500 /петстотин/ лв., представляваща сторени разноски във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4