О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр.
Перник, 11.02.2019 г.
ОКРЪЖЕН
СЪД ПЕРНИК, Гражданска колегия, в закрито заседание на 11.02.2019 г., IІI-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман
Николов
като
разгледа докладваното от съдия Николов в.ч.гр.д. № 36 по описа за 2019 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по
реда чл. 413, ал. 1 от ГПК.
Производството е образувано
частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
ЕООД, чрез пълномощник ю. к. А. срещу разпореждане от 27.11.2018 г. по ч. гр. д. 08260 по описа на РС
Перник 3-ти с-в за 2018 г., с което е отхвърлено искане за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК за заявено задължение за неустойка по договор за кредит, придобити от
заявителя с цесия. Жалбоподателят твърди, че в заявлението е посочил
претендираните вземания в съответствие с изисквания за редовност по чл. 410,
ал. 2 ГПК и това е било достатъчно за уважаване на искането му за снабдяване с
изпълнителното основание. Сочи, че извън формалната проверка на твърденията на
кредитора, съдът не следва да преценява наличието на спор по материалните
права, тъй като такъв следва да очертае длъжника, ако упражни възражението си
след издаване на заповедта. Изтъква, че както е посочено в т. 12 на Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, отхвърлената от съда неустойка е начислена вследствие на неизпълнение
на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на
обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената
неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като
обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са
пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която
кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени
загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би
си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви
и такси). Счита, че ако длъжникът добросъвестно е бил изпълнил поетото
договорно задължение и е бил предоставил такава гаранция, то кредиторът е щял
да е събрал вземането си и е нямала да търпи посочените по-горе вреди. В тази
връзка посочва, че съгласно чл.
92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се
доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне
основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва
следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е уговорена. Счита, че изложеното до тук е налице,
поради което смята, че неустоечните задължения са валидно възникнали. Посочва
TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, в което
върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако
единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия
случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция.
Излага, че в същото Тълкувателно решение се възприема, че неустойката не може
да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема
съдът в обжалваното Разпореждане. Навежда доводи, че въпросът за накърняването
на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез
комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при
отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник
сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Счита, че дори и съдът да приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер. С доводи за необосновани изводи на
първоинстанционния съд и незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка
по реда на чл. 410 ГПК, жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането
да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да постанови издаване на заповед
за всички заявени от кредитора суми. Претендира и за определяне на разноски в
полза на кредитора за това въззивно производство.
Въззивната частна жалба вх. № 34408 от 19.12.2018 г. е подадена в срок, по пощата с клеймо от 17.12.2018 г., считано от уведомяването на заявителя за
постановения частичен отказ. Изявлението е на надлежна страна – заявител срещу
подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е процесуално
допустимо, на осн. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в
минимален размер е внесена.
Окръжен съд Перник, с оглед наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния
съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за
обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане до съда, макар да
не се решава спор за материално право, съответното приложение на чл. 270 ГПК
възлага на въззивната инстанция и служебна проверка за действителност,
допустимост и редовност на заявлението, в рамките на правомощията на заповедния
съд
(т. 1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било
образувано по молба на заявителя срещу физическо лице – потребител с адрес в
седалището на сезирания съд. Компетентният районен съд е сезиран с формуляр по
чл. 410 ГПК. Съответно на това сезиране разпореждането на първоинстанционния
съд кореспондира на акт по чл. 413, ал. 2 ГПК и е действително и допустимо.
Обжалваният акт е
произнесен по заявление, в което е претендирана претенция, формирана от пет отделни вземания, начислени като задължения по
договор за кредит: главница от 300 лв., договорна лихва за ползване на кредита до
упражняване на правота на кредитора на предсрочна изискуемост в размер на 30.65 лв., неустойка за
неизпълнение в размер на 182 лв., разходи за
извънсъдебно събиране в размер на 45 лв.
и законна лихва в размер на 18.99 лв.
Твърденията
на заявителя, несъмнено достатъчно индивидуализират вземанията. Съгласно чл. 633
от ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС)
решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер относно тълкуването на
нормите на общностното право. С Решение на Съда от 14.06.2012 г. по дело
C-618/10 е дадено задължително тълкуване на реципираната в националното ни
законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата не допуска правна
уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда, в който и да е
етап на производството, макар да е установил всички необходими за това правни и
фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на
клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този смисъл са и
решенията по дела
С-473/00, С-137/08 и С-415/11.
Следователно, следва да се приеме, че съдът, разглеждащ заповедното
производство, е длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника
- потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със
заявлението вземане не произтича от неравноправна клауза и ако такава клауза
бъде констатирана следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си в хода на общото исково производство,
което гарантира състезателност и равнопоставеност на двете страни.
Така обоснованите от
заявителя по основание претенции пораждат служебно задължение на съда да
приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен характер на
задълженията. Жалбоподателят правилно възприема същността на заповедното
производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени
от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното
приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с
изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски
договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се
оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
пораждането на задълженията от сключени с потребител договори изисква служебен
контрол. Адекватната защита на правата на потребителите налага на съда да
изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за
потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл
е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните
значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя
защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС,
Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС, I г. о.) като израз на вложения смисъл в общоевропейския
стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по
дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В тези случаи за да
бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът
следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния
характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако
потребителя изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната
услуга ще бъде освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като
търговец в преддоговорния процес по установяване на параметрите на
правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на
жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на насрещната
страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на
заявените права принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на потребителската
закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна
тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради
неинформираност на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял
без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради
разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния случай именно мотивите на съда да
откаже издаването на заповедта за вземанията, породени от клаузи за които са
очертани фактически твърдения попадащи в хипотези на ограничения за кредитора,
представляват обявяването на приложимите императивни правила, изключващи
безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство. Заявяването
на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона (схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на
последиците на сделката с обществения ред на правовата държава) и съответно се
санкционира на осн. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Така мотивирания отказ е
основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред (чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК) за да бъде установена безспорност на валидността на
клаузите в полза на кредитора с участието на надлежно информирания от съд
потребител.
Съдът приема, че
претенцията на заявителя за заплащане на сумата 182 лв. – неустойка за
неизпълнение на задължение е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Неустойката съставлява установена отговорност на длъжника за неизпълнение на
задълженията си и в казуса, предвид твърденията на заявителя, се касае за
договорна неустойка. Една от целите на неустойката по чл. 92 от ЗЗД е да гарантира точното изпълнение на задължението. С оглед уговорения
размер, неустойката мотивира длъжника да изпълни точно и качествено.
Същевременно тя обуславя и заплащане на обезщетение на кредитора без доказване
на вредите за него. Настоящата инстанция обаче съобрази, че страните са
уговорили неустойка за непредоставяне на поръчителство от длъжника в три дневен
срок след просрочие на дълга и намира, че по естеството си тази сума не
съставлява неустойка. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредитора би бил лишен при неизпълнение, а произтича от
неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника. Нейното заплащане не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Следователно
при действие на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК процесния
договор в частта за неустойката е нищожен.
В заключение въззивният
състав достига до изводи изцяло съвпадащи с мотивите на обжалваното
разпореждане. Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
Разноски във въззивното
производство за неоснователно обжалване не се определят.
По изложените съображения и на осн. чл. 278 ГПК, съставът на Окръжен съд Перник
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане 27.11.2018 г. по ч. гр. д. 08260 по описа на РС
Перник 3-ти с-в за 2018 г., с което е отхвърлено искане за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК за заявено задължение за неустойка по договор за кредит придобити
от заявителя с цесия.
РАЗНОСКИ не се определят.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.