№ 82
гр. Велико Търново, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500089 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 426/ 14.12.2021 г. по Гр. д. № 32/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен
съдът е признал за установено, че Д. Г. Г. и Ю. А. Г. дължат солидарно на „Юробанк
България“ АД в качеството й на правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, по
договор за кредит № 661/ 2006 г. от 06.11.2006 г. и анексите към него следните парични
суми: 75 000 евро – непогасена главница по договора, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 24.07.2012 г. до окончателното изплащане, 2 478.94 евро –
непогасена възнаградителна лихва за периода от 30.08.2011 г. до 29.12.2011 г. и 8
413.02 евро – наказателна лихва за забава /неустойка/ за периода от 30.12.2011 г. до
23.07.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.417 ГПК по Ч.гр.д.№ 4281/ 2012 г. по описа на РС Плевен.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от назначения на ответниците Д.
Г. Г. и Ю. А. Г. особен процесуален представител адв. М. А.. Счита постановеното
решение за неправилно и незаконосъобразно. Вземането на Банката останало
недоказано предвид непредставяне от нея на погасителни планове с уговорки между
страните за вида, елементите, размера и падежа на всяка погасителна месечна вноска,
което направило невъзможно вещото лице да даде информирано и обосновано мнение
относно просрочие или надвнасяне на суми към датите на предоговаряне на условията
по договора. Съдът неправилно приел, че Банката имала право едностранно да
1
промени лихвения процент по договора. Такава промяна била допустима само при
предварително съобщаване на условията, при които тя настъпва, и била обусловена от
публично достъпни обективни показатели, а в случая това не било така, при което
включената в договора клауза за едностранна промяна попадала в потребителската
защита. Неправилно съдът приел, че Банката е уведомила ответниците за начина на
промяна на лихвените проценти чрез представяне по общодостъпен начин на
методологията си за определянето им. Липсвало надлежно прието и съобщено на
длъжниците решение за изменение на лихвения процент по договора и съдът следвало
да съобрази заключението на вещото лице, че те са надвнесли сума в размер на
4 091.80 евро, плащайки лихва в по-висок размер от първоначално договорения. Моли
решението да бъде отменено.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „Юробанк
България“ АД, която заема становище за нейната неоснователност. Заявената от
Банката искова претенция била доказана по основание и размер от събраните по делото
доказателства и ОС – Плевен изследвал в цялост фактическата обстановка, като
достигнал до законосъобразни изводи за основателност на иска. Моли решението да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени
документи и експертиза – по делото са установени като обективни факти от
действителността релевантните за спора обстоятелства, изложени в исковата молба,
като страните не спорят възприетата от съда фактическа обстановка и настоящата
инстанция не намира за необходимо да я преповтаря детайлно.
Между „Г. и Б“ ООД и Банка „ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД, чийто правоприемник
е „Юробанк България“ АД, е сключен договор за кредит № 661/2006 от 06.11.2006 г.
Преди сключването му на 13.10.2006 г. дружеството е поискало отпускане на кредитна
линия в размер на 75 000 евро за срок от 12 месеца. По силата на договора Банката е
2
отпуснала на дружеството целеви кредит в размер на 75 000 евро за погасяване на
задълженията му към „Българска пощенска банка“ АД, като е договорено връщането
на кредита да стане в срок не по-късно от 30.10.2007 г. Договорена е годишна лихва
върху главницата, формирана като сбор от БЛП на Банката и надбавка 3.5 %, платима
ежемесечно на падежа, който не е посочен в договора, с право на Банката едностранно
да променя лихвения процент. Договорена в чл.7 ал.1 от договора е наказателна лихва
– неустойка при забава в плащане на главница и/ или лихва независимо от причината
за това в размер на договорената възнаградителна лихва и надбавка 10 %. С
последователни анекси от 29.10.2007 г., 30.12.2008 г., 10.11.2009 г. и 01.11.2010 г.
страните са удължавали срока за ползване и погасяване на кредита и съгласно
последния анекс срокът е до 30.12.2011 г. При подписването на анексите дружеството
– кредитополучател е представлявано от Д.Г. и К. Б., които видно от вписванията в
ТРРЮЛНЦ са били съдружници в дружеството до края на 2010 г. С анекса от 2009 г.
страните са договорили обезпечение – поръчителство на пет лица, сред които и
жалбоподателите Д. Г. Г. и Ю. А. Г., управител на кредитополучателя „Г. и Б“ ЕООД.
С анекса от 01.11.2010 г. Д. и Ю.Г.и са се задължили да отговарят за задълженията на
кредитополучателя вече като солидарни длъжници. Поради неизпълнение
задълженията на кредитополучателя и солидарните длъжници да върнат дадения
кредит ведно с дължимите лихви Банката се е снабдила срещу тях със заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 3681/09.10.2012 г. и изп. лист по ч.гр.д. №
4281/2012 г. по описа на РС – Плевен. От приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че кредитополучателят не е извършвал никакви погашения
по главницата в размер на 75 000 евро, погасил е задълженията си за възнаградителна
лихва до 30.08.2011 г., след което е преустановил плащанията и към изтичане срока на
договора е останала дължима възнаградителна лихва с падежи 30.09.2011 г., 30.10.2011
г., 30.11.2011 г. и 30.12.2011 г. в общ размер 2 478.94 евро. Поради неплащане на
лихвата на сочените падежи, Банката е начислила наказателна лихва по чл.7 ал.1 от
договора в размер на 8 413.02 евро. За да извърши изчисленията на заплатената и
дължима лихва, вещото лице е проследило и посочило в заключението си БЛП на
Банката за кредити в евро в рамките на периода на действие на договора. БЛП е
променян с решения на Изпълнителния комитет на Банката съгласно представени по
делото протоколи. Вещото лице се е запознало с Методологията за определяне на
лихвените проценти на Банката, действала до 2014 г. и е отразило факторите, влияещи
върху БЛП и по делото се установява, че тази методиката, както и действащите Общи
условия на Банката, са достъпни за потребителите, като към 10.03.2015 г. са налични на
интернет страницата на Банката. Видно от заключението, към датата на сключване на
договора БЛП е бил 4 %, т.е. договорената към него момент възнаградителна лихва е
възлизала на 7.5 % Вещото лице е изчислило, че ако за целия период на действие на
договора – до 30.12.2011 г. – се възприеме този първоначално уговорен размер на
3
възнаградителната лихва, дължимата такава по кредита би била в размер на 29 062
евро и при реално платена възнаградителна лихва в размер на 33 153.80 евро ще е
налице надвнасяне в размер на сумата 4 091.80 евро.
При така изяснената фактическа обстановка настоящата инстанция изцяло
споделя формираните от първоинстанционния съд правни изводи за основателност на
предявения от Банката иск с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.чл.430 ТЗ и на
основание чл.272 ГПК препраща към изложените от него мотиви.
Безспорно е установено наличието на валидно облигационно отношение между
Банката и ответниците – жалбоподатели пред ВТАС, основано на договор за банков
кредит, по което те са поели задължение като солидарни длъжници да отговарят
солидарно с кредитополучателя за връщане на получения кредит ведно с дължимата
възнаградителна лихва. Доказано е, че кредитополучателят е неизправна страна по
правоотношението, защото при настъпване крайния срок на договора – 30.12.2011 г.
той не е изпълнил задължението си и не е върнал никаква част от предоставения му
паричен ресурс. Въпреки обжалване на първоинстанционното решение изцяло, липсва
оспорване на претенцията за дължимост на главницата – предмет на иска – в размер на
75 000 евро, а спорът е сведен до дължимостта на претендираните възнаградителна и
наказателна лихви при направени възражения срещу валидността на клаузите, с които
те са договорени. Тези възражения са основани на разпоредбите на ЗКИ за
съдържанието на договора за кредит и тези на ЗЗП, свързани със защита правата на
потребителите при съдържащи се в сключени с тях договори неравноправни клаузи,
които не са индивидуално договорени.
По отношение възражението за допуснато нарушение на разпоредбите на ЗКИ и
по-конкретно на чл.58 ал.1 т.2 ЗКИ – за предоставяне от Банката на ясни условия по
отпусканите кредити с посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита и на чл.59 ЗКИ – за обявяване по
ясен и разбираем за клиентите начин на условията по влоговете и кредитите в
общодостъпни помещения, съдът намира същото за неоснователно. Договорът за
банков кредит отговаря на изискванията, предвидени в цитираните разпоредби.
Независимо че не е изрично посочено, от съдържанието на договора, обсъдено и с
преддоговорните отношения между страните /подаденото от дружеството искане за
отпускане на кредит/ става ясно, че се касае до договор за нереволвираща кредитна
линия – на кредитополучателя е отпуснат заем в размер на договорената сума със
задължение да я върне до фиксиран краен срок, като той има право да я върне по всяко
време изцяло или на части и за ползвания паричен ресурс дължи лихва само върху
усвоения размер. Именно по тази причина липсват погасителни планове, защото няма
уговорки между страните за погасяване на дълга на ежемесечни погасителни вноски,
4
включващи главница и лихва. Лихвата не е фиксирана в договора в точен размер, но е
определяема, защото е посочен начинът на нейното формиране: от променлива
компонента – БЛП на Банката и константна компонента – надбавка от 3.5%. Установи
се, че на общодостъпно за клиентите място – на интернет страницата на Банката – са
обявени общите условия за отпускане на кредити, методологията за определяне на
лихвените проценти по кредити до 2014 г. и действащият към конкретен времеви
момент размер на БЛП.
По материално-правния въпрос, дали физическото лице – съдлъжник по договор
за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има качество на потребител
по ЗЗП и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора, е създадена
константна практика на ВКС, израз на която са например Решение № 308/29.01.2019 г.
по т. дело № 2931/ 2017 г. на II т.о. на ВКС, Решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. №
2754/2015 г. І т. о. на ВКС, Решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. І т. о. на
ВКС. Тази практика е в съответствие със задължителната практика на СЕС,
постановена по транспонирани в ЗЗП съгласно § 13а т.9 ДР на ЗЗП разпоредби на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителски договори. Приема се, че физическо лице – съдлъжник по договор за
банков кредит с кредитополучател търговец или обезпечаващ такъв кредит, може да
има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в
договора, но само ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или
професионална дейност, като даденото обезпечение, включително поетия ангажимент
като съдлъжник, не се считат за цел извън и независимо от всяка търговска дейност
или професия, ако физическото лице има тесни професионални /функционални/ връзки
с кредитополучателя – например участва в неговото управление или има мажоритарно
участие в същото. За да установи качеството „потребител“ на съответното физическо
лице, съдът следва да съобрази обстоятелствата по делото във всеки конкретен случай.
В настоящия казус релевантни за преценката на съда са следните обстоятелства:
Кредитополучателят по процесния договор е търговско дружество; целевото
предназначение на кредита е за погасяване на друго задължение на кредитополучателя
по друг договор за кредит, като по делото не е доказано каква е била целта на
отпускането му; както жалбоподателите Г.и, така и останалите съдлъжници –
физически лица – К. Б. и В. Б. са функционално свързани с търговеца
кредитополучател, защото са съдружници в него, а Ю.Г. е и негов управител; не са
ангажирани и никакви доказателства, че при договорното си обвързване с Банката Г. е
действал извън търговското си качество като управител на дружеството, нито той и
съпругата му да са действали извън търговската дейност на самото юридическо лице,
т. е. за цели, които не са търговски. При съвкупния анализ на всички тези
обстоятелства съдът приема, че придобиването от двамата жалбоподатели на
качеството на съдлъжници към Банката е осъществено с оглед функционалната и
5
професионална обвързаност на същите с дружество – кредитополучател, поради което
те нямат качеството на потребители по смисъла на легалната дефиниция на § 13 ал.1
т.1 от ДР на ЗЗП и съответно не се ползват със защитата, установената за тези правни
субекти в глава шеста от ЗЗП. По тази причина възраженията им за нищожност на
отделни клаузи на договора за кредит – конкретно на чл.5 ал.2 и чл.7, основани на
потребителска защита, не следва да се разглеждат по същество и оплакванията им, че
окръжният съд не го е сторил, се явяват неоснователни.
Жалбоподателите са встъпили в дълга на дружеството – кредитополучател като
солидарни длъжници и са се съгласили да отговарят солидарно с него при условията на
договора, вкл. относно начина на определяне размера на дължимата възнаградителна
лихва за периода до края на срока на договора с възможност за едностранното й
изменение от Банката. Доказано е, че в рамките на срока на договора компетентен
орган на Банката е взел решения за промяна на БЛП, при което неоснователно се явява
възражението им, че при дължимост на възнаградителна лихва такава следва да се
начисли в размер на договорената при сключване на договора 7.5 %. Размерът на
дължимата лихва е изчислен от вещото лице при съобразяване на настъпилите промени
в БЛП и той съответства на заявената искова претенция. Промяната в БЛП се отразява
и на размера на договорената в чл.7 ал.1 наказателна лихва за забава – неустойка, която
е дължима в размера, установен от вещото лице и също съответстващ на
претендирания.
Изложените съображения аргументират съда да потвърди обжалваното решение
на ОС – Плевен като правилно и законосъобразно.
Банката е претендирала разноски, но не са ангажирани доказателства за
направени такива.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 426/ 14.12.2021 г. по Гр. д. № 32/ 2021 г. по описа
на ОС – Плевен.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7