Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 18.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Калина Анастасова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Мазгалов
Мл.съдия: Боряна Воденичарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №11442 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №ІІ-73-145 от 13.07.2016год., постановено по гр.дело
№17191/2012 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, са отхвърлени предявените от Р.И.Д.
и Н.В.Д. срещу В.Я.Т. искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за
установено че ответницата дължи на ищците на основание чл.55, ал.1 ЗЗД разделно
сумата от 5625 лева- обезщетение за ползване без основание на съсобствения на ищците недвижим имот в гр.София, ул.“*******,
при квоти 4/6 за първия ищец и 1/6 за втория ищец, през периода от
22.10.2010г.- 09.06.2011г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК- 09.06.2011г. до окончателното изплащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№38154/2011г. по описа на СРС, 73 състав.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищците Р.И.Д.
и Н.В.Д.. Жалбоподателите поддържат, че районният съд „тенденциозно твърди“, че
не е доказано правото им на собственост върху процесния
имот. Още в заповедното производство били представени писмени доказателства за
правото им на собственост, а съдът не им указал че това обстоятелство е спорно.
Установено било също така, че ответницата живяла в апартамента през процесния период. Молят решението на СРС да бъде отменено,
а исковете– уважени. Претендират разноски.
Ответникът
по жалбата не е подал отговор в срок. В съдебно заседание оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Не претендира разноски.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е
необходимо да се добави и следното:
В първото по делото заседание СРС с
доклада е разпределил доказателствената тежест като е
указал изрично на ищците кои релевантни за делото факти и обстоятелства следва
да установят. Противно на твърденията на ищците, нито в заповедното
производство, нито в исковото производство са представени достатъчно
доказателства за правото им на собственост върху процесния
имот. Съдът има задължение съгласно чл.146, ал.2 от ГПК да укаже на страните за
кои твърдени от тях факти не сочат доказателства, но не и да напътва страните когато
представените от тях доказателства са недостатъчни или неотносими-
съдът е арбитър, а не адвокат на някоя от страните. Същото се отнася с пълна
сила и относно твърдяното от ищците ползване на процесния
имот през процесния период от ответницата- от
събраните по делото доказателства се установява само, че ответницата някога е
живяла в имота и го е ползвала. Това обаче не е достатъчно, тъй като
ответницата е ползвала имота и като семейно жилище по време на брака си с
твърдения от ищците трети съсобственик. Не става ясно от показанията на
разпитаната в първата инстанция свидетелка дали тя не говори именно за този
период, а не за процесния. Предвид изложеното първоинстанционният съд правилно е приел, че исковете са
недоказани по основание и ги е отхвърлил изцяло.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателите
нямат право на разноски.
Ответникът по жалбата има право на
разноски, но не претендира такива.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №ІІ-73-145 от
13.07.2016год., постановено по гр.дело №17191/2012 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/